както в четенето, така и в писането и смятането. Особено в смятането, въпреки че пред госпожица Рог бе заявил точно обратното.
— Трябва да се упражняваш — посъветва го Дребосъчето. — Искаш ли да те науча на малко аритметика?
Карлсон изсумтя така, че опръска с какао цялата стая.
— А не искаш ли аз да те науча на малко срам? Да не мислиш, че не владея арит… е, онуй, дето го каза?
Както и да е, не дойде ред за упражнения по аритметика, тъй като в този миг откъм външната врата се разнесе мощен звън. Дребосъчето разбра, че това не може да е друг освен чичо Юлиус, и се втурна да отвори. Той предпочиташе да посрещне чичо Юлиус сам и смяташе, че Карлсон ще остане в леглото. Но Карлсон бе на друго мнение. Той хукна подир Дребосъчето с развяваща се около краката му хавлия.
Дребосъчето отвори широко вратата и на прага действително стоеше чичо Юлиус с по една пътна чанта във всяка ръка.
— Добре дошъл, чичо Юл… — започна Дребосъчето, но не успя да продължи, защото в същия миг се разнесе ужасен гръм, а в следващия чичо Юлиус падна в несвяст на пода.
— Карлсон, как можа! — извика отчаяно Дребосъчето. Ах, колко съжаляваше, че подари на Карлсон този пистолет, — Какво ще правим сега? Защо направи така?
— Дадох салют — защити се Карлсон. — Нали винаги, когато пристигат по-изискани хора и високопоставени служители, в тяхна чест дават салюти.
Дребосъчето беше толкова нещастен, че му идеше да се разплаче. Бимбо лаеше бясно, а госпожица Рог, дочула изстрела, дотърча задъхана и започна да кърши ръце и да се вайка над клетия чичо Юлиус, който лежеше върху изтривалката, като преломен бор в гората. Единствен Карлсон приемаше всичко хладнокръвно.
— Спокойствие, само спокойствие! — повтаряше той.
И като грабна лейката, с която майката на Дребосъчето поливаше саксиите си, обля твърде щедро чичо Юлиус. Това наистина помогна, защото чичото бавно разтвори очи.
— Вали ли, вали — промърмори той, но когато зърна разтревожените лица край себе си, напълно се съвзе.
— Как… как… какво беше това? — изрева той ядосано.
— Просто приветствен салют — увери го Карлсон, — макар че отиде на вятъра, щом някои личности само знаят да припадат.
Но сега госпожица Рог обгради с грижи чичо Юлиус. Тя го избърса от водата, заведе го в спалнята и оттам се чуваше как му обяснява, че онзи дребен безобразник е съученик на Дребосъчето и че заслужава да бъде изхвърлен, щом си подаде носа.
— Ето, чуваш ли? — обърна се Дребосъчето към Карлсон. — Обещай ми никога вече да не даваш салюти!
— Както искаш — нацупи се Карлсон. — Ето, аз искам да създам празнично и приятно настроение на гостите, а нима някой се втурва към мен, за да ме целуне по двете бузи и да възкликне, че съм световен веселяк? Ами! Сополанци, припадачи, това сте вие от първия до последния!
Дребосъчето не го чуваше. Той се вслушваше във воплите на чичо Юлиус, които долитаха от спалнята. Дюшекът бил корав, хленчеше той, леглото му било късо, а одеялата — много тънки. Да, личеше си, че е пристигнал чичо Юлиус.
— От нищо не е доволен — каза Дребосъчето на Карлсон — Само от себе си е напълно доволен. Поне така мисля.
— Ако много ме помолиш, мога да му го избия от главата за най-кратко време — предложи Карлсон.
Но Дребосъчето започна да го увещава да се откаже от това си намерение.
КАРЛСОН ОСТАВА ДА СПИ ПРИ ДРЕБОСЪЧЕТО
Малко по-късно чичо Юлиус седеше край кухненската маса и ядеше пиле, а госпожица Рог, Дребосъчето, Карлсон и Бимбо стояха встрани и го гледаха. „Точно като цар“ — помисли си Дребосъчето. Защото учителката му бе разказала, че в стари времена, когато царете се хранели, наоколо заставали хора да ги гледат.
Чичо Юлиус беше дебел и изглеждаше много високомерен и самонадеян, но нали приблизително така са изглеждали и някогашните царе, припомни си Дребосъчето.
— Махнете оттук кучето — заповяда чичо Юлиус. — Знаеш, че не обичам кучета, Дребосъче.
— Но Бимбо не прави нищо — възропта Дребосъчето. — Той е съвсем кротък и добър.
Тогава върху лицето на чичо Юлиус се появи онова шеговито изражение, което приемаше винаги, щом намислеше да каже нещо неприятно.
— Значи така е прието в днешно време — рече той. — Малки момчета да възразяват, когато им се нареди нещо! Така е значи в днешно време… Не бих казал, че това ми се нрави.
До този момент Карлсон само гледаше пилето, но сега погледна замислено чичо Юлиус… и го гледа доста дълго време.
— Чичо Юлиус — рече той накрая, — казвал ли ти е някой, че си един красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на своите сили?
Такъв изискан комплимент чичо Юлиус очевидно не бе очаквал. Той много се зарадва. Това си пролича, въпреки че се помъчи да го прикрие. Той само се изсмя тихо, скромно и рече.
— Не, наистина никой не ми е казвал подобно нещо!
— Така ли? — учуди се Карлсон. — Тогава откъде-накъде в тиквата ти е влязла тая нелепа идея?
— Карлсон! Как можа … — укори го Дребосъчето, защото този път и той реши, че Карлсон е нахален. Тогава обаче Карлсон се ядоса:
— Веднъж: „Карлсон, как можа!“, втори път: „Карлсон, как можа!“, трети път: „Карлсон, как можа!“ — провикна се той. — Какво само ме обвиняваш? Аз нищо не съм направил!
Чичо Юлиус го изгледа строго, но сетне сигурно реши да се прави, че изобщо не го вижда. Той продължи да си яде пилето, а госпожица Рог го подканваше и увещаваше да си хапне повечко.
— Надявам се, че ви е вкусно — каза тя.
Чичо Юлиус така впи зъби в една пилешка кълка, че се чу как изхрущя, и рече със своя шеговит тон:
— Е, да! Макар че пилето е най-малко на четири-пет години. Познавам го по зъбите.
Госпожица Рог хлъцна и по челото й веднага се появиха две сърдити бръчки.
— Къде се е чуло и видяло пиле със зъби? — отсече тя троснато.
Тогава чичо Юлиус каза още по-шеговито:
— То няма, но аз имам.
— Доколкото съм чувал обаче, нощем нямаш — намеси се Карлсон и Дребосъчето стана моравочервен в лицето, защото той беше обадил на Карлсон, че когато отива да спи, чичо Юлиус слага своите зъби в чаша вода до леглото си.
За щастие в същия миг госпожица Рог започна да реве на глас, задето чичо Юлиус намирал пилето жилаво. Ако имаше нещо, което да я срази, то беше неодобрителната забележка относно нейните ястия. И затова сега заплака горчиво.
Чичо Юлиус не бе предполагал, че тя ще го вземе толкова навътре. Благодари на бърза ръка за вечерята и почти засрамен отиде да се разположи в люлеещия се стол, където можеше да се скрие зад един вестник.
Карлсон впери в него сърдит поглед.
— Уф, колко злобни могат да бъдат някои хора — заяви той, а после изтича и започна да милва госпожица Рог, където му попадне.
— Е де, е де, злато мое — утешаваше я той. — Жилави пилета … Това е само суета, а ти какво си виновна за това, че никога не си могла да готвиш като хората.
Но тогава госпожица Рог нададе див вой, а Карлсон получи такава плесница, че полетя заднишком през
