Заспа и се събуди с мисълта за него. В електробуса си мислеше за него. На улицата, в училището. Навсякъде. Той изпълваше целия й ден.
Реши да не му задава никакви въпроси. По-добре. Нали и той е човек, един ден няма да издържи, сам ще я заразпитва. Сам ще излее душата си…
Истината не е винаги приятна. Защо ли го каза?…
Лъскавата мозайка на коридора, дневника, електробуса, раззеленелите брястове и ромона на дъжда, вечерното море… Точно в двадесет часа телефонът звънеше всяка вечер.
Дойде краят на учебната година. В последния час на последния учебен ден всяко дете й подари по стрък карамфил. Тя прегърна двадесетте карамфила — двадесет нежни телца, двадесет чифта тъжни очи и едно безкрайно очакване до есента. Прегърна ги и ги понесе към дома си.
Не бързаше. Всичко тази вечер беше нормално. Тротоарът носеше вечерните си пътници с обичайната си бързина. Приглушените мелодични сигнали на метеослужбата изпълниха майската привечер и с привичната неизменност на звука си като хилядите други делнични спътници подсъзнателно внушаваха на хората чувството за сигурност на битието. А морето беше така хубаво, както може да бъде в една пролетна вечер.
Тя се позастоя на алеята, после бавно се изкачи по стълбището до четвъртия етаж. Антрето я пое в обятията на меката си светлина. Таванът пиукна като старинен грамофон. За част от секундата автоматът блъвна невъобразима какафонична смес от десетки различни мелодии. Сетне сконфузено млъкна и я обсипа с извинения:
— Пардон… Пардон… Пардон…
Невидимият диск се въртеше и повтаряше единствената дума, която автоматът знаеше. Той я оживяваше само в един случай, когато не съумяваше да се ориентира в желанията на стопанина си, и грешеше.
Трябваше да натисне бутончето, за да го спре. Но тя го отмина, дори и не помисли за това. Влезе в хола. Пръсна карамфилите на всички страни и седна до телефона.
Помещението се изпълни с мириса на цветята. Тя го вдъхваше и усещаше сърцето си — тин-тин, тин- тин — малка тържествена камбанка, тръпнеща в предчувствие.
— Хиляди камбани — каза гласно тя. — Искам да бият хиляди камбани и всички хора да знаят…
Звън!
— Добър вечер, Мария,
— Добър вечер… Аз съм съвсем сама.
— Какво искаш да кажеш?
— Свърши училището. Започва дълга-дълга ваканция. И ето — аз съм съвсем сама. Само ти ми остана — безплътен, невидим, далечен, а може би… несъществуващ?
— Ах, какви странни хора има! Не можеш да разбереш къде е границата между опоетизацията и обикновеното суеверие… Ами, разбира се, аз съм съвсем реален.
— И материален?
— Да, естествено. Но материалността сама по себе си няма значение, тъй като тя е всеобщо качество, първооснова…
— И жив?
— Това зависи от формулировката…
— Стига! Умолявам те, стига… Веднъж забрави и остави на мира съвършената си логика, финеса и блясъка на мисълта си, здравия смисъл и великолепната архитектоника на фразата… Искам да има въпроси! Глупави и смешни, радостни и тъжни, нека ги има — за тебе и за мене… Искам да ми говориш глупости. Мили невъзможни глупости. Красиви думи… Мили думи… Думи, от които сърцето ми ще пее, а клетките ми ще разцъфват като пролетни макове…
Тя се задъха.
— Нали — каза той — правя точно това всяка вечер?
— Но това не са твои думи. Писали са ги древни мъдреци, подреждали са ги днешни поети… Ние двамата с тебе само ги повтаряме. Ние само търсим в тях някаква своя, неоткрита за другите хубост…
— Нямам свои думи… Всъщност думите не принадлежат на никого. Създавали са ги и са ги съчетавали поколения хора. Знам го много добре. Времето е замъглявало стария смисъл, изпълвало ги е ново съдържание, с непозната по-преди прелест, наслагвало е нюанси и полутонове, цветове и движение, топлина и мраз… Знаеш ли, от гледище на формалната логика един поет не е нищо изключително. Заслугата му е, че от вече създаденото, от безбройните съчетания той отделя най-точните, най-хубавите, най- убедителните… Той е нещо като филтър…
— Престани! — каза тихо тя. — Престани. Вземи лист и молив. Запиши си моя адрес. Сетне ела тук. При мене. Влез в моята стая. Прегърни ме. Целуни ме… Искам да усещам дъха ти, докосването на пръстите ти. Искам да позная силата си… Не, не ме прекъсвай. Знам… Всичко знам… Искам! Искам да ме милваш, дори ако можеш да го правиш само с една ръка. Значи, знам… Бъди до мене с цялото си физическо несъвършенство. Без пръсти или без ръка, дори… дори ако си сакат.
Тя беше уверена в това. Беше вече свикнала с мисълта за неговия недъг. Иначе той нямаше да премълчава името си, да крие лицето и тялото си… Вече й беше все едно, тя го чакаше, беше подготвена за всичко.
— Физически аз съм съвършен — каза той. — Но не мога да изпълня нито едно от твоите желания,
— Не искаш ли?
— Не мога.
— Защо? Защо? Защо?
— Защото аз съм робот.
И нямаше дъх на карамфили, мигом помръкна сиянието на топлите стени, мембраната заглъхна — мъртъв къс метал, който никога не е бил жив… Тии-тин, тин-тин — камбанката биеше яростно в гърдите й, надигаше се нагоре и се превръщаше в едра корава буца, спираше дъха й.
Минута, час или век на света не съществуваше нищо. Остана само голямото твърдо кълбо, в което духът и материята се бяха сплели в невъобразима, неосъзната и нечувствуваща маса, в начало и край, в умиране и раждане…
Слушалката се плъзна от изпотената й длан. Падна на пода и тихо, късо тракна.
Звукът я сепна. Тя вдигна плава. До съзнанието й достигна глас — ясен и жив, със съвършена артикулация и мек тембър.
Тя се огледа и разбра. Беше оставила отворена вратата към антрето. Гласът идваше оттам. Някъде отгоре, между панелите и тухличките, се въртеше дискът на забравения автомат, а репродукторът на равни интервали повтаряше:
— Пардон… Пардон… Пардон…
— „Ерудит-27“… Все още експериментален модел, инспекторе, но си заслужава да го видите. Заповядайте… Заменихме феритната памет…
— Казват, че вие сте го снабдили с чувства?
— В известен смисъл да. Всички изкуствени мозъци, създадени досега, са били специализирани. Предназначението на „Ерудит“ е малко по-друго. Макар че ние не моделирахме у него емоционални вериги, трябваше да го научим да разбира човешките чувства и дори понякога да ги имитира. Един ден ние ще съумеем да го поберем в кибритена кутийка и „Ерудит“ ще стане незаменим спътник на учените, космонавтите…
— В ролята на интелектуален събеседник ли?
— Да, именно. Но не само това. То е, така да се каже, външната страна. „Ерудит“ ще подсказва идеи. Ще лекува. Ще забавлява. Ще бъде емоционален баланс, регулатор на настроението на своя спътник…
— И вие, разбира се, не виждате недостатъци в него?
— О, не, инспекторе. Само в романите създателите могат да бъдат толкова честолюбиви и късогледи.
