Тошо Лижев

Ало, чуваш ли ме?

Тя бързаше.

Никога не беше чакала с такова нетърпение края на часовете. Денят й се стори дълъг. Последният звънец й прозвуча като празничен фанфар. Друг път изчакваше децата да изхвърчат от класната стая, да утихне гълчавата, а сега излезе първа. Токчетата й припряно чукаха по лъснатата мозайка на дългия коридор. Пъхна дневника между двете прегради, каза „довиждане“, без да погледне кои от колегите оставаха в учителската стая, и хукна навън.

Стори й се, че електробусът се движи съвсем бавно. Дори спираше прекалено плавно. С един скок тя се озова на подвижния тротоар. Тази вечер и той-едва-едва помръдваше, като че ли беше станал ленив. Тя изтича, прекоси велосипедното платно и закрачи по алеята между раззеленените брястове и буйно поникналата трева. Над квартала тихо бръмчаха вертолетите на метеослужбата и сипеха ситен дъждец връз градината. Няколко перести облачета висяха като дантела над морето, а то, гладко и притихнало в пролетната вечер, беше лумнало с отблясъка на прииждащия пожар на залеза.

Винаги спираше да се любува на тази картина, но сега си помисли, че има нещо по-красиво и от изкуствения дъжд, и от пламтящата необятност на водната шир. Сърцето й учестено биеше — малка, тържествена, звучаща камбанка, Тин-тин, тин-тин, тя чуваше гласа му, глас, изпълнен с предчувствие и нетърпение.

Вакуумлифтът я издигна на четвъртия етаж. Вратата на дома й, познала докосването на ласкавите пръсти, безшумно се отвори. Антрето я обля с мека зелена светлина. От тавана се понесоха познати приятни звуци. Мимоходом се удиви, че все още обича тази мелодия — автоматът безпогрешно отгадаваше желанието на стопанина си.

Премина през стаите, през кухнята и банята. След нея стените на дома изгряваха в топли цветове. Готварският автомат тихо зажужа. Водата безшумно заизпълва ваната. От хола се понесе мелодичен женски глас, но още по средата на втория стих стихна — домашният четец беше усетил нежеланието й да слуша поезия и сериозното реле веднага прекъсна електронния поток на словото.

Думи. Звуци. Послушни автомати, до които не е нужно дори да се докосваш. Те сами отгатват желанието ти. Изпълняват го старателно и точно. Безлични и съвършени автомати, без които животът навярно щеше да бъде пуст и досаден, щеше…

Нима е живяла досега?

На двадесет и шест години тя беше сама в този дом и самотна в света. Трябваше да има едно погрешно обаждане по телефона, за да го осъзнае. Трябваше да стане една от толкова редките, просто невероятна грешка в съвършено устроения бит на хората. И тогава тя разбра как чувството към един мъж може да придаде пълнота на думите и звуците, на движенията и мислите. Как то събира в едно хармонично цяло морето и тревите, повтарящите се начала на утрата, училището и децата — ококорени и лукави очички, пълни с любопитство и въпроси, с нежност и доверие…

Погледна часовника си — оставаха само няколко минути до двадесет часа. Точно по това време той се обади снощи. Един внезапен въпрос, едно закъсняло извинение — тя не го прие и те дълго говориха. Говориха и се смяха, шегуваха се и остроумничиха, негодуваха и се възторгваха. Два гласа — плътен тенор и звънък женски, — два пеещи ручея, устремени в две посоки, един към друг, споени от собственото си движение, забравили времето… Над морето се разстилаше вечерна мрачина, в ливадите тихо умираха еднодневки, на една далечна планета се сменяха сезоните, раждаха се свръхнови и изстиваха остарели звезди, а двата ручея струяха и пееха, потънали в самозабравата на внезапното си трепетно докосване…

— Как се казваш? — попита внезапно той.

— Мария.

— Лека нощ, Мария. Утре по същото време ще ти се обадя.

Тя отпусна ръце. Слушалката се извъртя в топлата й длан. До ушите й стигна трепетът на мембраната — тревожен, отчаян и настойчив. Тя вдигна ръка и чу познатия глас:

— Ало… ало… чуваш ли ме?… Мария, чуваш ли ме?… Номера забравих… Какъв е твоят телефонен номер?

Тя отчетливо издиктува цифрите и го накара да ги повтори една по една.

Какво щеше да стане, ако веднага беше затворила телефона! Тя прехапа устни. Представи си как се прекъсва веригата в централата, там, където две пластинки се бяжа сближили случайно — нещо, което втори път нямаше да се случи с тях така за столетия, за милиони и милиарди години…

От кухнята се понесе дъх на печено и канела. В банята забълбука сгорещената вода — ваната беше готова да я приеме. Всичко беше готово, но след малко… Тя отново погледна часовника си и трепна. Двадесет без една минута.

Обхвана я съмнение. Нима наистина снощи беше разговаряла с някакъв мъж? Не й ли се беше причуло насън?

Тихо, подканително припяха две звънчета едното от банята, другото от кухнята.

Тя се съсредоточи и изпита неприязън към яденето и към горещата вода. Бълбукането престана. Холът се изпълни с друг, едва доловим приятен аромат на цветя.

Ей сега, ей сегичка…

Звън!

— Ало, Мария, чуваш ли ме?

Тя помълча една безкрайна минута, после каза с колкото се може по-спокоен глас:

— Добър вечер.

— Мислех, че няма да си бъдеш в къщи.

— Очаквах те… Чаках да се обадиш. — поправи се тя. — Дори си тръгнах по-рано от училище.

— На колко години си?

— На двадесет и шест.

— Едно момиче на такава възраст не стои вечер у дома си. Така знам.

— Аз съм ужасно и опако момиче. Досега не съм се влюбвала нито веднъж истински… Кажи ми сега твоето име.

— Моето име?… Но какво значение има то?… Смятай, че аз съм без име, без възраст, без пол, ако щеш… Предлагам повече да не си задаваме въпроси, които се отнасят до нас.

— Шегобиец… Впрочем това е почти по моята специалност. Аз уча децата. А на тях трябва да им се обяснява всичко. Какво значи например името на човека. Колко тежат годините Как се става мъж… Слушай, представи си, че си мой ученик. Хайде да поиграем, искаш ли? Така както си играл някога в детството си на училище.

— Никога не съм играл.

— Тогава ти не си имал детство!

— Вярно е.

— Ужасно е! — възкликна тя. — Но това не е истина, нали? Лоша ти е шегата… Още един въпрос, може ли?

— Въпросите изискват само истина, а истината не е винаги приятна.

В гласа му тя не долови никакво вълнение. Сега той беше равен и безцветен. Почувствува го внезапно и това я смути.

Не, нищо… Мъжете просто имат железни нерви. Те могат да приемат много радост наведнъж, могат да преглътнат и най-голямата болка…

— Знаеш ли — каза той, — днес ми четоха Омар Хайям. Един древен поет. Прекрасни неща. Ето, послушай…

Тя слушаше и си го представяше. Млад, силен, хубав. Високо чело, буйна коса и четвъртита волева брадичка. Мек поглед и дълги изящни ръце. Те държат пожълтялата от столетията книга, а строгите му устни трепкат на древния текст…

Тя неволно се обърна и погледна към празното кресло.

— Ало, Мария, чуваш ли ме?… Време е да си кажем лека нощ.

— Лека нощ. — До утре.

Вы читаете Ало, чуваш ли ме?
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×