света не бих искал да те нараня. Не ме предизвиквай! Разбираш ли ме?
Разбираше го добре, но инстинктивно се опитваше да отстрани ръката му от шията си. А после силно го удари с юмрук по лицето, което още носеше следите от ноктите й.
— Това е заради Джилбърт! — извика тя.
Ръката й безпогрешно попадна в раната на главата му. Тялото на мъжа тежко се отпусна върху нейното, но тя не осъзна това, защото болката в ръката й беше много силна. Зад затворените й клепачи танцуваха ярки сини светлини. Защо ли я болеше толкова много? Като че ли беше пъхнала ръката си в огъня! Опита се да отвори очи. Минаха няколко секунди, преди да успее. Взря се в пребледнялото лице, което лежеше на рамото й. Мъжът лежеше абсолютно неподвижно. Вятърът рошеше дългата му руса коса. Реалността връхлетя върху нея и тя тежко въздъхна. Тялото на мъжа беше огромно и я притискаше болезнено към земята. Пое си още веднъж дъх. Дали наистина беше успяла? Беше ли възможно тя, която досега не беше удряла друго човешко същество, да го е накарала да изпадне в безсъзнание? Как…
Трябваше да бяга! Мисълта мина като светкавица през ума й. Без да обръща внимание на острата болка в ръката си, Лиз-Ан отблъсна тялото на мъжа, изви своето и се освободи. Той нададе стон, който ускори ритъма на сърцето й. Не се беше върнал в съзнание. Тя несигурно се изправи на нозе и хвърли последен поглед към мъжа. Ако имаше оръжие и смелост, можеше да го довърши с един-единствен последен удар. Но не разполагаше нито с едното, нито с другото. Тя вдигна високо полите си и изчезна в гората. Не обръщаше внимание на острите камъчета, които раздираха кожата на ходилата й, на боровите иглички, които покриваха земята, нито на клоните, които се заплитаха в косите й и деряха лицето й.
Не знаеше колко дълго е тичала. Едва когато падна в някакъв плитък и тесен дол, с дробове, изтощени от усиленото дишане, тя забеляза първите лъчи на утрото да се прокрадват през гъстите клони над главата й. Ослуша се, защото беше сигурна, че я преследват. Но дочу само невинните звукове, породени от събуждането на гората за новия ден — жуженето на насекомите, песента на птиците и, някъде по-далеч, ромона на река. Дали щяха да дойдат? А може би се беше отдалечила на достатъчно разстояние от тях. Тъй като знаеше, че трябва да продължи да върви, Лиз-Ан направи усилие да се пребори с изтощението. Опита се да стане, но падна отново на земята. Отново опита и отново падна. Най-сетне призна поражението си и се отпусна, благодарна, че туниката й се слива така добре с цветовете на гората. Преди да се отпусне в сладките прегръдки на съня, трябваше да се погрижи за оцеляването си. Успя да изрови остър и доста голям камък. Това все пак беше оръжие, по-добре от нищо. Тя го притисна до гърдите си и позволи на клепачите да покрият зачервените й, подпухнали от плач, очи. Сънят дойде бързо и лесно, но доведе със себе си страшните кошмари за случилото се миналата нощ. Лиз-Ан отново видя мъртвото, студено тяло на брат си.
— Ах, Джилбърт — плачеше тя дори на сън, — няма да останеш неотмъстен.
ГЛАВА 1
Англия, 1156
До известна степен, Рейналф Уордю болезнено осъзнаваше заобикалящата го действителност. Първо до сетивата му достигна отвратителна миризма. Тя като че ли придаваше в устата му същия отвратителен вкус, след като преминеше през ноздрите. Като че ли засядаше в гърлото му, което беше обхванато от спазми. Господи, колко беше жаден! Преглътна тежко и мъчително и вдигна с усилие глава. Положи я на студените и влажни камъни. Усещаше тъпа пулсираща болка точно на мястото, което беше опрял в камъка. Но преди да успее да си зададе въпроса, откъде ли е дошла болката, дочу раздвижване и тихи гласове. Предпазливо отвори очи и се огледа из слабо осветената стая. Макар че беше доста тъмно и не можеше да бъде сигурен, предположи, че се намира в мазе. Когато очите му попривикнаха с тъмнината, видя неясни сенки да преминават през слабата светлина, която фенерът хвърляше. Каза си, че това е сън, или по-точно, кошмар. Опита се да долови поне част от разговора. Дрънченето на веригите от двете му страни го разтревожи силно и окончателно го върна в действителността. Съзнанието му започна да протестира на острата, мъчителна болка, която пронизваше разпънатите му ръце и вдървяваше цялото му тяло. Макар да му се искаше да крещи, воинът в него успя да подчини тялото на волята и да го застави да стои тихо и неподвижно.
Когато разбраха, че затворникът им е дошъл в съзнание, неговите мъчители също застинаха. Движеше се единствено пламъкът на свещта. Той самият беше в сянка, но можеше да наблюдава силуетите на другите през присвитите си от болка очи. Питаше се кои ли са те и защо не се показват. Изведнъж те се раздвижиха и започнаха да говорят високо, но все пак не достатъчно, за да долови думите им. Дали щяха да се приближат повече? Той смръщи вежди, когато в далечния край на мазето се отвори някаква врата. Нахлулата светлина му позволи да види, че силуетите принадлежат на трима въоръжени мъже. Те влязоха, без да спазват някакъв определен ред, и затвориха решително вратата след себе си. В мазето отново се възцари предишният полумрак. Господи, наистина се намираше в мазе! Дали беше сам? Очите и ушите му говореха, че е така, но инстинктът му го отхвърляше. А инстинктът много пъти му беше спасявал живота. Не, не беше сам. Чувстваше чуждото присъствие. Тихо прокле фенера, който осветяваше единствено него със слабата си мъждукаща светлина. Щеше да чака… За да бъде зает умът му с нещо, което да отвлече вниманието му от разкъсващата крайниците му болка, той започна да преценява положението си. Беше затворен, лишен от горните си дрехи, прикован към стената. Ръцете му бяха разпънати на две противоположни страни, стоманените скоби стягаха китките му. Коленете му също бяха стегнати в скоби. Цялата тежест на тялото му падаше върху ръцете, които трябваше да издържат… — колко дълго? Макар глезените му също да бяха стегнати, не усещаше особено напрежение в тях. Наведе глава, напрегна очи и долови очертанията на верига, която минаваше през двете скоби. Краят й падаше свободно между краката му. Отново се опита да не обръща внимание на болката и да намери отговор на въпросите, които изникваха в ума му. Беше отишъл в замъка Лангдън. Главата му беше замаяна от огромното количество бира, вино и от силен сексуален глад. Беше видял хубаво момиче и го беше последвал по тесния коридор. Тя го беше дразнила и примамвала, като му позволи да надникне в ниско изрязаното й деколте и да зърне изваяните й глезени под дългите поли на роклята. Беше танцувала пред очите му, но винаги на разстояние, където той не можеше дори да я докосне. Беше възбудила до краен предел животинските му желания и беше притъпила сетивата му. Когато зави зад ъгъла на коридора, беше нападнат. Нямаше време да реагира, но успя да отблъсне първия удар. А после един от нападателите му го удари силно по тила. При падането си Рейналф смътно видя някаква фигура, покрита с пелерина с качулка, да се надвесва над него, а после потъна в мрака на безсъзнанието. А сега по-силно от всякога усещаше болката в главата си. Опита се да я раздвижи, но го прониза остро усещане, което предизвика нарастването на гнева му. Изведнъж цялото му тяло запротестира, струваше му се, че ставите и костите му горят, пекат се на адски огън. Стисна решително зъби, за да потисне напиращия стон. Копнееше да стъпи на краката си, да облекчи болката в стегнатите ръце. Но инстинктът му на воин, закален в безброй битки, му подсказваше, че няма да намери покой, докато не реши как да излезе от окаяното положение. Като трепереше от усилието да потисне гнева си, той обърна глава и зашари с поглед из тъмното мазе. Напрегна зрението си до краен предел, за да огледа и най- тъмните ъгли. Макар те да не разкриха нещо, което досега да не беше видял, той продължаваше да усеща нечие чуждо присъствие. След доста тежка битка с вътрешния си глас, спусна пети на студения пръстен под. Единият му крак докосна нещо меко и топло, което изпищя и шумно пробяга. Той не обърна особено внимание. Стегна се и отправи поглед към скобите, които приковаваха ръцете му. Китките му бяха жестоко разранени. Тъй като костите му бяха едри, скобите се бяха впили дълбоко. Сви длани в юмрук, а после ги разтвори. Направи го няколко пъти и беше възнаграден. Отново почувства в ръцете си топлина, която се разля от изтръпналите му рамене чак до върха на пръстите. Отново почувства сила в крайниците си и понеже нямаше търпение да я изпробва, изпъна и двете си ръце напред. Не се изненада, когато откри, че е прикован здраво. Веригите шумно издрънчаха, а от китките му отново потече кръв. Когато шумът утихна, той чу нещо — раздвижване от лявата си страна. Застина с напрегнати мускули. Присви очи и огледа мазето.
— Покажи се! — заповяда той. Гласът му беше дрезгав. Стените на мазето го отразиха и той прозвуча особено глухо. Почака известно време, но нищо не се случи. Значи такава беше играта. Рейналф наклони тяло надясно, а после с всички сили протегна лявата си ръка напред. Скобата се вряза още по-дълбоко в наранената му плът и направи усилията му безплодни. От раните потече кръв, а от гърлото му излезе тих
