могъл да се възползва от нейната близост. Изглежда, никак. Дори да се хвърлеше с всички сили напред, щеше едва-едва да я докосне с тялото си. Жалко, но за момента не можеше нищо да направи.
— Не те познавам — отговори той и отново потуши гнева, който се надигаше в него. — Но попитах за името ти.
Тя стъпи отново на целите си ходила, а крайчецът на устните й се повдигна. Започна да сваля ръкавиците си.
— Ах — въздъхна тя, — моят добър братовчед Бърнард не е могъл да държи езика си зад зъбите. — Тя тихо се засмя. — Сигурна съм, че един ден ще се намери човек, който да му го отреже. Може и аз самата да го сторя.
С безизразно лице, тя отново плъзна поглед по тялото му.
— Чудя се… — поде, а после преглътна мъчително, преди да продължи. — Нима не си спомняш нашата първа среща?
Дали гласът й наистина се пречупи, или въображението го подвеждаше? Рейналф беше съсредоточил поглед във върха на главата й, а веждите му бяха сключени замислено. Тя бавно повдигна глава и издаде брадичка напред. Безмерната дълбочина на зелените й очи прикова вниманието му.
— Да, спомням си, тя наистина беше забележителна — отговори той. Сарказмът подсказваше, че отново мисли за непристойното й поведение в замъка на лорд Бърнард.
Признанието му предизвика неочаквана реакция. Жената отметна глава назад — все едно че беше получила силен удар Рейналф, въпреки всичко, започваше да се забавлява от играта. Усмихна се широко и каза:
— Кажи ми: нима имаш навика да окопаваш мъжете, с които искаш да се озовеш в леглото?
Тя премигна няколко пъти, а после се престори, че не го е чула.
— Значи не отричаш… Говоря за първата ни среща. — Гласът и беше дрезгав и изразяваше недоверие.
— Да отричам какво? — попита той с мек, приятен глас, в който обаче се криеше заплаха. После поклати глава и изръмжа: — Защо би трябвало да отричам каквото и да било? Не аз, а ти направи цял спектакъл в залата на лорд Бърнард.
Лицето й отново поруменя.
— Не говоря за тази наша среща! — Явно беше ядосана.
Рейналф се наведе. Лицата им отново почти се допираха. Един кичур от дългата му коса падна между тях.
— Не си спомням да съм те срещал на друго място, освен в замъка на лорд Бърнард, ако онзи кратък миг може да се нарече среща.
Неочаквано от устата й се разнесе горчив смях, който внезапно замря. Тя протегна ръка и докосна с ръкавиците си основата на врата му, а после ги плъзна надолу, по гръдния му кош. Рейналф застина. Не беше свикнал да го докосват така безсрамно жени, които още не са споделяли леглото му.
— А аз никога няма да забравя нашата първа среща — каза тя тихо и безизразно. — Но ти, изглежда, си забравил.
Тя прехапа долната си устна със ситните си равни зъби. Погледът й се плъзна още по-надолу и се спря на веригите, които стягаха краката му. Веждите й бяха смръщени гневно. Да, тя беше красива, много по- красива, отколкото му се беше сторила първия път. Приличаше на дива роза с много остри бодли. Макар цветът да беше благоуханен и мек, бодлите биха могли да го наранят жестоко. Да, той щеше да се радва, ако на него бъде отредена привилегията да я лиши от бодлите й. Би могъл…
Беше едновременно шокиран и отвратен, че въпреки промяната на обстоятелствата, все още изпитва влечението, което се беше породило при първата им среща. Да, ако успееше да я вкара в леглото, щеше да я накара да си плати за сегашните му мъки. Ядосан от факта, че долните му страсти са по-силни от разума, той се хвърли напред.
— Искам да говоря с господаря на този замък!
Тя беше съсредоточила поглед в земята пред краката му и не му обръщаше вече никакво внимание.
— Хм, добре — каза някак разсеяно. — Ако си мислиш за лорд Бърнард, ще трябва да те разочаровам. Вече не си под неговия покрив, лорд Рейналф. Сега си в моя замък.
Да, Рейналф никак не се изненада от думите й.
— Тогава искам да говоря с господаря на този замък!
Тя въздъхна.
— За съжаление, това е невъзможно. Той ще се върне след седмица. А дотогава — Гласът й обезпокоително заглъхна.
Погледът й отново срещна неговия. И тогава, преди тя да е отстъпила, на Рейналф му хрумна нещо. Отпусна тялото си на скобите, които държаха ръцете му, и протегна крака колкото може по-напред. Силните му бедра обгърнаха крехката й талия, а краят на веригата, който падаше спокойно между краката му, я удари в коленете и подкоси краката й. Тя падна тежко върху гърдите му, а косата й се изплъзна от качулката и се разпиля в блестящ водопад.
— А сега — прошепна той с лице, скрито в косите й, — смъкни ключовете от каишката, която опасва нежното ти вратле, и ме освободи.
Тя предизвикателно опря длани в гърдите му и отметна глава назад. От носа й течеше тънка струйка кръв.
— Това няма да ти помогне — предупреди го тя. Избърса кръвта с опакото на дланта си, а после я избърса в предницата на туниката си. — Няма да излезеш жив оттук. — Очите й предизвикателно блестяха, а устата й беше стисната здраво, решително.
— Хайде, направи онова, което ти казах — изръмжа той, — или, кълна се, ще изцедя живота от тялото ти. — И за да подсили въздействието на заплахата, я стисна още по-здраво.
А тя, бърза като котка, протегна ръце и издра лицето му с острите си нокти. Тъй като неговите бяха оковани, единственото, което можеше да стори, беше да я стисне още по-здраво. Тя нададе приглушен вик на болка, отпусна ръце и се помъчи да се освободи от хватката на бедрата му. Ръката й докосна камата, която беше втъкната в пояса й. Поколеба се само миг, а после я издърпа и заби острието й в бедрото на Рейналф. Той диво изкрещя и я пусна. Лиз-Ан също извика и се опита да омекоти удара, който щеше да последва при падането й, като се подпря на ръце, и по тях полепна мръсотията от пода. Въпреки това тя тежко падна първо на хълбоци, а после — по гръб. Дъхът излезе със свистене от гърдите й. Тя вдиша дълбоко и веднага се изправи на крака. Постави ръка на ребрата си, защото я боляха много, и се обърна с лице към нападателя си.
— Ти! — задъхваше се от гняв тя и залиташе на несигурните си нозе. — Ще те пратя в ада заради това!
Рейналф вдигна поглед от камата, която стърчеше от бедрото му. Той също мислеше за убийство.
— Нима не съм вече в ада, кучко?
Тя втренчи поглед в камата и, за негова изненада, пребледня, като видя кръвта, която беше проляла със собствената си ръка. Покри устата си с длан, завъртя се на пети и се втурна към вратата на мазето. Отвори я широко и изчезна, без да погледне назад.
Рейналф дишаше тежко през стиснатите си зъби и се бореше срещу мрака, който заплашваше да го погълне. Отпусна глава и прогони от съзнанието си образа на камата, която все още беше забита в плътта му, но позволи на омразата да завладее душата му. През целия си двайсет и девет годишен живот не беше изпитвал такова огромно желание към никоя друга жена, а ето, че силно искаше да й причини физическо страдание. Не, жените бяха създадени за удоволствие. Те трябваше да бъдат защитавани, а не нападани и наранявани. Но тази жена беше различна — имаше зъл нрав, както беше казал и лорд Бърнард. И още нещо… Той се засмя на глас, когато предателското плътско желание отново го връхлетя.
Дълга, дебела сянка, появила се на пода, показа идването на един огромен мъж. Като прекоси прага, той се поколеба само миг, преди да се доближи до Рейналф.
— Моето име е Самюъл — каза той, а огромните му длани удряха важно-важно по бедрата. — Аз ще ти бъда пазач. — Той се приближи още малко, огледа раните му и изразителното му лице показа известна загриженост. — Хм… — промърмори, а очите му дяволито играеха.
