стон. Къде, за Бога, се намираше и кой се беше осмелил да го окове като животно? Щеше да го удуши със собствените си ръце. Гневът му отново се надигна, подхранван от виденията за отмъщение. Силата на чувството изненада дори самия него. Този път той се поддаде и изрева високо, след което се хвърли напред, без да обръща внимание на разкъсващата го болка в раменете и на това, че скобите отново се впиха в плътта му. Опита няколко пъти да се пребори с веригите, докато най-сетне силите го напуснаха. Облегна се изтощен на стената, а от устата му се сипеха проклятия.
— Какво те измъчва, милорд Рейналф? — попита го саркастично сладък глас.
Той рязко обърна глава наляво и там, само на една ръка разстояние, видя фигура, облечена в черно. Не можеше да различи чертите на обърнатото към него лице, защото беше в дълбоката сянка, а главата беше покрита с качулка. Разпозна обаче образа на жена, чиито очи, отразяващи слабата светлина, го гледаха студено. Жената му се стори позната и той отново си спомни замъка Лангдън и случилото се няколко мига преди да го пленят и да загуби съзнание. Сигурно това е било нейно дело…
— Господи, наистина никога не съм очаквал това — каза той. Шестото чувство на Рейналф му подсказваше, че е пленник именно на тази жена.
— Коя си ти?
Макар да беше с около глава по-ниска от него, тя все пак беше висока за жена. Беше стъпила здраво на земята и беше уверена в себе си.
— Твоя стара позната — отговори, а гласът й звънеше в тъмното мазе. Тя се приближи и опипа веригите му, за да се увери, че го държат здраво.
— Но това е лудост! — извика той.
Долавяше аромата на тялото й, но не можеше да я докосне. Ръцете му се свиха в юмруци, толкова силно желаеше да я стисне за гърлото.
— Да, здраво си окован. — Облечената й в ръкавица ръка бегло докосна неговата, докато тя се отдръпваше. — По-добре не си хаби така глупаво силите… милорд.
В думите й имаше толкова силен сарказъм, че титлата звучеше нелепо. Рейналф предизвикателно дръпна веригите.
— Искам да знам на какво основание съм затворник!
Жената безмълвно плъзна поглед по тялото му, а после се обърна и се отдалечи. Като се насили да покаже спокойствие, каквото всъщност не изпитваше, Рейналф проследи оттеглянето й. Когато стигна до стената, осветена най-ярко от факлата, той видя, че не е облечена като лейди, макар гласът й да подсказваше, че е такава. Наистина, беше облечена в панталони и мъжка туника, която й беше прекалено голяма и скриваше женските извивки. Личеше само стройната талия. Продължи да я наблюдава. Тя взе факлата и запали още три в ъглите. Скоро цялото мазе беше ярко осветено. Да, там бяха само той и жената. Запомни всяка подробност, всяка издатинка на затвора, в който се намираше. Беше прикован към стената на главното помещение. Беше достатъчно голямо и в него можеше да бъде поставена охрана. От лявата му страна имаше ниска врата с решетка, а зад нея още няколко стаи, които най-вероятно бяха килери. От дясната страна се виждаше коридорът, който завършваше някъде в мрака. Беше сигурен, че оттам се чува ромонът на вода.
Когато отново посвети вниманието си на жената, видя, че тя се е обърнала с лице към него. Стойката на тялото й беше смела, мъжка, краката й бяха широко разкрачени, а ръцете й — сключени на гърба. Той все още не можеше да различи чертите й и се запита дали тя няма специална причина да ги крие. За първи път, откакто беше в съзнание, нещо като усмивка повдигна крайчетата на устните му. Никога досега не беше унижаван от жена, дори от собствената си майка, която беше надарена с изключително силна воля. Сега тази жена и цялата ситуация му се виждаха малко смешни. Да, наистина не беше обичайно да изпитваш подобни чувства в положение като неговото.
— Ще ми кажете ли в какво ме обвинявате? — попита той.
Без да бърза, жената отново се доближи до него. Качулката продължаваше да скрива чертите на лицето й, макар този път той да долови очертанията на правия й нос и на пълните, чувствени устни. Но нещо по- надолу привлече вниманието му. На тънка кожена верижка около врата й висеше връзка ключове. Те сигурно щяха да отключат скобите, с които беше прикован. Гневът му отново се надигна.
— Тук сте, лорд Рейналф — поде тя, вдигна ръка и отметна качулката, — за да понесете наказанието си за греховете, които сте допуснали спрямо другите.
Той гледаше красивото й бледо лице присвил очи. Беше му познато, но май го беше виждал много отдавна. Отмести поглед от наситенозелените й очи, в които виждаше единствено смъртна омраза, и видя гарвановочерната й коса. Не познаваше жена с толкова черна коса, всъщност не знаеше, че човешките коси могат да бъдат толкова черни, като нощта и нищото. Внезапно в ума му изплува спомен. Да, сега си спомни добре лейди Лиз-Ан. Беше питал за нея, защото тя го заинтересува, макар да я беше видял в замъка Лангдън един-единствен път. В ума му изплуваха подробности за тяхната среща.
Малко след като той и неговият васал, сър Уолтър Фостър, пристигнаха в замъка, бяха поканени в залата, където се радваха на компанията на собственика, лорд Бърнард. Разговорът беше приятен, но беше прекъснат от раздвижване в противоположния й край. Изтощен от двете денонощия непрекъсната езда и безсънието, Рейналф беше силно ядосан от ненавременното прекъсване. Смръщил вежди, той беше обърнал стола си, за да разгледа по-добре натрапника. Там стоеше тя, а великолепната й коса се разстилаше по раменете. Караше се на един от слугите, който си беше позволил да щипне камериерката й. Тя го заинтригува, макар да беше облечена небрежно.
— Лейди Лиз-Ан! — беше извикал лорд Бърнард и се беше изправил толкова рязко, че столът му беше политнал назад.
Острите думи на дамата бяха заглъхнали веднага, по средата на изречението. Тя се обърна, а когато ги видя, очите й се разшириха от изненада.
— Извинете, милорд, не знаех… — Гласът й заглъхна, когато погледът й падна върху Рейналф. Той също незабавно стана от мястото си и сега се извисяваше над пълната фигура на лорд Бърнард.
Рейналф й се усмихна, без да направи никакъв опит да скрие интереса си. Очите й се разшириха още повече, устата й остана полуотворена, а лицето й поруменя. Озадачен от реакцията й, той не знаеше дали да я приеме като комплимент. И тогава тя отстъпи уплашено назад. Като че ли потисна някакъв вик. Обърна се рязко и избяга от залата, сякаш я гонеха триста дяволи. Лорд Бърнард изръмжа недоволно, но все пак прости грубото държание на дамата с едно махване на ръката.
— Извинете, лейди Лиз-Ан — промърмори той и седна отново на стола, който слугата междувременно беше изправил отново. — Само, ако знаехте какво изпитание е тя за моите нерви!
— Тя е ваша дъщеря? — беше запитал Рейналф, който все още гледаше замислено в посоката, в която беше избягала дамата.
Лорд Бърнард избухна в гръмогласен смях.
— Боже милостиви, не! Да имам дъщеря като нея! Не би могло да ме застигне по-голямо проклятие. Не, тя е братовчедка на съпругата ми. Утре сутринта трябва да се върне при брат си, а това ще е истинска благословия за мен.
Заинтригуван, Рейналф продължи да задава въпроси.
— Това означава, че дамата не е омъжена?
Очевидно изненадан, лорд Бърнард се втренчи в него. Усмивката изчезна от лицето му.
— Приеми съвета ми, млади момко, и се освободи от напрежението с което искаш момиче от замъка ми. Но стой далеч от тази. Тя има много лош нрав.
Съветът не беше успял да охлади ентусиазма на Рейналф. Само увеличи любопитството му. Тази вечер дамата не се появи в залата по време на вечерята и Рейналф не я видя повторно. Вместо това тръгна подир полата на закачливата малка камериерка и падна право в капана. Но защо? Какви грехове трябваше да изкупи? Желанието за плътски наслади? Внезапно и рязко го връхлетя реалността на настоящия момент.
— Е, лейди Лиз-Ан? — каза той, все още искайки обяснение.
Тъмните й вежди се вдигнаха въпросително нагоре.
— Милордът ме познава? — попита тя присмехулно и недоверчиво.
Приближи се още повече до него и се повдигна на пръсти. Лицето й беше само на няколко сантиметра от неговото и той дори долавяше дъха й. Рейналф запази невъзмутимото си изражение и се запита как би
