За нейна изненада, той остави меча си на земята и започна да се катери по дървото. Не можеше да не се възхити на лекотата, с която той се справяше. Дори без отвратителните си дрехи, тя не би могла да постигне такава грациозност на движенията. Беше безкрайно благодарна, че той не беше видял нейното изкачване. Миг по-късно вече беше до нея. Не се осмеляваше обаче да седне на тънкия клон, на който седеше тя, защото тежестта му можеше да се окаже фатална. Протегна й ръката си.
— Дай ми ръка — каза той. — Ще ти помогна да слезеш.
— Не си ли ядосан? — В гласа й се долавяха недоверие и разочарование.
— Не. Надявала си се да ме ядосаш?
Тя кимна.
— Да.
— И защо?
Тя погледна към небето.
— Заради дългата езда, разбира се.
Той се засмя весело.
— Щеше да ти е по-удобно, ако се беше отпуснала.
— Бих искала да яздя сама на кон — предложи и толкова бързо извърна глава към него, че клонът се разклати и двамата за малко не паднаха на земята.
Думите й го накараха да стане изведнъж много сериозен.
— Ще говорим за това, когато отново стъпим на земята. Хайде, дай ми ръка.
Тя отиде съвсем до края на клона.
— Както сама се качих, така мога и сама да сляза.
— Не, само ще си счупиш врата!
Вече беше ядосан! Да я вземат дяволите заради способността й да предизвиква това чувство у него! Едва ли можеше да си позволява непрекъснато тази слабост! Тя го погледна право в очите:
— А теб какво те интересува дали ще си счупя врата?
Макар да не искаше да си го признае, вече твърде много се интересуваше от нея. И не само защото не би могъл да доведе отмъщението си докрай, ако й се случеше нещо. Когато тишината се проточи, тя сви рамене.
— От години се катеря по дърветата, стрелям с лък и се упражнявам с меч, Рейналф Уордю. Нямам нужда някой да ме спасява.
Рейналф си пое дълбоко дъх, за да се успокои, облегна се на ствола на дървото и се замисли над думите й. Когато проговори, гласът му беше изпълнен с нежност.
— Разкажи ми за детството си, Лиз-Ан.
Тя го погледна, изпълнена с подозрение.
— Защо?
Той сви рамене.
— Е, можеш и да не ми разкажеш, ако си готова да слезем долу.
Тя обмисли предложението му преди да отговори. И като реши, че в молбата му няма нищо лошо, я удовлетвори.
— Макар и да не ти се вярва, отгледаха ме и ме възпитаха като млада дама. Дори мога да шия и да правя прекрасни, равни бодове. — Изведнъж с изненада откри, че това чисто женско занимание, като че ли й липсва. — Но винаги съм се интересувала от нещата, които се смятат за мъжко владение. Веднъж дори предизвиках Джилбърт на дуел със стик срещу меч. Но на него не му се видя забавно.
Тя прехапа замислено устни и поклати глава. Рейналф беше заинтригуван. В главата му изникваха въпрос след въпрос, но той остана мълчалив. Чакаше я да продължи.
— Когато бях на четиринайсет, съвсем наскоро след смъртта на баща ми… — Гласът й заглъхна. Наложи се да преглътне, преди да продължи. — Джилбърт най-после отстъпи и започна да ме обучава в изкуството на войната.
— Защо? — не се стърпя и попита Рейналф, чудейки се що за жена е тя, щом е готова да бъде въвлечена в нещо толкова безчестно.
Изведнъж поведението й се промени. Закачливостта и усмивката изчезнаха. Тя втренчи поглед в ръцете си.
— За да се защитавам, разбира се.
Объркан, той поклати глава.
— Но това е задължение и отговорност на мъжете, Лиз-Ан.
Тя обърна изпълнени с мъка очи към него.
— Но понякога те не съумяват да се справят с това си задължение.
Гласът й беше сведен до шепот и едва се чуваше. Рейналф беше потресен от израза на лицето й. Прииска му се да я утеши, да я развесели по някакъв начин.
— Кой не се е справил? Джилбърт ли?
Тя отвори широко очи и маската се смъкна от лицето й толкова рязко, все едно че беше затръшнала врата.
— Вече съм готова да сляза от дървото — каза тя, като избягваше изпитателния му поглед.
Рейналф не беше готов, но й протегна ръката си. Този път тя не се поколеба и я прие. Без да каже дума, му позволи да я притисне до себе си.
— Лиз-Ан — каза той, като повдигна лицето й към своето, — какво да правя с теб?
— Пусни ме да си отида у дома — прошепна тя.
— Не мога.
Тя се усмихна горчиво, но не направи опит да се изплъзне, когато устните му потърсиха нейните. Целувката беше сладка, но кратка. А след това тя зарови лице във врата му и се опита да не мисли за нищо.
ГЛАВА 8
Силно ядосан, Джилбърт Балмейн разчисти дългата маса с едно-единствено движение на ръката си. Кани с бира, табли с храна и празни съдове се разхвърчаха наоколо като блуждаещи снаряди. Всички, които се намираха на пътя им, се наведоха или потърсиха прикритие в ъглите на залата, което още повече ядоса господаря. Като ругаеше силно — нещо, което строго беше забранил на сестра си, — той се обърна към капитана на охраната. Тръгна към строените рицари със силно зачервено лице, дишайки на пресекулки, а накуцването му беше по-забележимо от всякога. Като стигна до мъжете, безцеремонно ги хвана за предниците на туниките им.
— Ще отрежа главите и на двама ви, ако нещо лошо се случи на сестра ми! — изрева той. Изражението на лицето му ги уплаши. — По-добре се молете на Бога да се върне здрава и невредима!
Нито един мъж не би бил способен да проговори пред лицето на този страшен гняв. Мигове по-късно и двамата бяха освободени, а господарят им поведе рицарите си през залата. По пътя си запращаше всичко, което му попадне, на пода. Ритна една от пейките и я прекатури. Много малко бяха тези, които го бяха виждали толкова ядосан, а сегашното му състояние изплаши всички. Макар да го смятаха за справедлив и да беше уважаван господар, Джилбърт обикновено беше кисел и несговорчив. Често беше мълчалив и замислен и много малко хора се осмеляваха да го безпокоят в такъв момент. Само лейди Лиз-Ан винаги беше добре дошла за него. Той задоволяваше всичките й прищевки и дори беше започнал да я обучава в изкуството да води бой. Зад гърба му хората смръщваха вежди и клатеха глави, но никой не се осмеляваше да каже на глас, че заниманията са крайно неподходящи за една дама. И все пак някои от тях си спомняха за веселия ентусиаст, какъвто беше младият Джилбърт, който щеше да наследи баронската титла на баща си. Преди неговата смърт Джилбърт, а дори и сестра му, бяха по-различни. Нещата, които бяха довели до промените в характерите и на двамата, макар да не се помнеха в подробности, се знаеха от повечето хора, но никой никога не говореше за тях. Това беше строго забранено.
— Кой е този рицар, който я е отвел оттук? — изрева Джилбърт, като отново се върна на темата, предизвикала гнева му.
Робърт Коултър първи се съвзе и се осмели да се изправи срещу господаря си. С малко усилие на
