издирването. Мисълта, че може да загуби Лиз-Ан, го прободе в стомаха като стоманено острие. Въздъхна тежко, стана от стола и изкачи стъпалата, които водеха до неговата стая. Макар стомахът му да се свиваше от глад, не му обърна внимание и замислено закрачи напред-назад.
— Защо, Лиз-Ан? — запита той стените.
Като не получи отговор, закрачи още по-бързо, докато накрая болката в ранения крак стигна чак до хълбока и Джилбърт трябваше да спре. Хвърли се на леглото и започна да го разтрива. Обвини се, че е позволил на сестра си прекалено голяма свобода. А после мисълта му се върна на въпроса, защо тя беше пленила Уордю. За Бога, защо никой не я беше попитал?! Защо, за Бога, никой не беше я защитил? Робърт Коултър никога не беше обръщал гръб на предизвикателствата. Беше изпълнявал, и то добре, длъжността на капитан повече от двайсет години. Беше служил на бащата на Джилбърт още по времето на крал Стивън, когато конфликтите между съседните имения бяха постоянни. Защо тогава беше позволил на Лиз-Ан да се предаде? Дали годините на относителен мир не го бяха накарали да омекне? Защото ти позволи на Лиз-Ан да подлага авторитета ти на съмнение, ти й позволи да превишава правата си, както и твоите. Джилбърт затвори очи. И твърдо реши, че ще промени нещата, когато върне сестра си у дома. Време беше — и за него, и за нея — да обърнат гръб на миналото и да влязат в ролите си. Твърде дълго бяха позволявали на миналото да ръководи съдбата им. Мислите му неминуемо го доведоха до спомена за онази студена нощ, когато беше пролята кръвта му. И той неохотно се потопи в него с ясното съзнание, че му предстои да направи някакво страшно откритие. Припомни си всички болезнени подробности. Горещата болка, която беше експлодирала в гърдите му. Той беше паднал, все още стискайки здраво меча. Беше видял като през мъгла новия си противник, който имаше невероятно светла коса. Но не беше успял да го разгледа, защото изпадна почти в безсъзнание. И тогава чу вик, който раздра душата му. Лиз-Ан! Опита се да победи спусналия се над него мрак, но той се оказа по-силен от изнемощялото му, ранено тяло. Нещо го дърпаше към небитието, но той се държеше здраво за живота. Една нова, по-голяма цел… Джилбърт преживя всичко отново. Дишаше тежко, на пресекулки. Парчетата от мозайката най-после се подредиха. Макар да беше видял само смътно мъжа, който водеше атаката, Лиз-Ан беше запомнила всяка една негова черта. Възможно ли беше? Такава светла, почти безцветна коса, не беше нещо обичайно. Поклати глава. Защо беше необходимо на един благородник да се предрешава и да се държи като обикновен разбойник? Та това бе направо нелепо! Но нямаше друго обяснение за поведението на Лиз-Ан. Нима тя не се беше заклела някой ден да си отмъсти на негодника? И затова ли Уордю я беше отвлякъл? Ако беше така, какво възнамеряваше да прави той с нея? Джилбърт знаеше отговора. Тя нямаше да живее дълго. А дали беше още жива? Изправи се и се спусна по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж. Нямаше време за почивка. И тази нощ той и хората му щяха да прекарат на конете.
ГЛАВА 9
— Никога преди не си се грижила за ранен? — попита недоверчиво Рейналф, като пренебрегна мълчаливата молба на Лиз-Ан да бъде освободена от това задължение.
— Е, може би съм излекувала една-две драскотини — каза тя.
Той смръщи вежди.
— Господарките на замъци обикновено са много вещи в тези работи.
Тя избягваше погледа му.
— Да — призна най-после, — но аз отдавна съм занемарила този вид задължения.
Рейналф обаче знаеше, че не е така. Самюъл ясно му беше казал, че господарката му е известна с лечителските си дарби. Но той още малко ще играе нейната игра — съвсем малко.
— Тогава ще трябва да те науча — заключи той. И с изненада забеляза силното възмущение, изписало се на лицето й.
— Не. — Тя поклати глава и започна да отстъпва. — Припадам при вида на кръвта. Не искаш да изпадна в безсъзнание, нали?
Той я хвана за ръката. Накара я да седне до него, постави дланта й на голия си крак, а после — и върху превръзките.
— Тя е вече почти зараснала — увери я той. — Раната не беше дълбока, нали си спомняш?
Тя извърна глава.
— Това нямаше да се случи, ако ти не ме беше нападнал — прошепна тихо.
— Не, това нямаше да се случи, ако ти не ме беше затворила в мазето — поправи я той.
Стиснала здраво устни, тя неохотно започна да сваля превръзките. Най-после раната се показа. Тя се наведе, за да я разгледа отблизо. Лечителката в нея се прояви въпреки желанието й. Луси беше зашила раната добре и тя наистина беше почти зараснала. Не беше нито зачервена, нито подута. Рейналф й подаде гърне с билки и тя инстинктивно го пое, изненадана от това, колко познато й се струва то. Смръщила вежди, махна капака и се втренчи в кремообразната смес вътре. Усети познатата лютива, пареща миризма. Беше го приготвила самата тя. Бързо го погледна.
— Откъде имаш това?
Той се усмихна.
— Даде ми го съпругата на лорд Бърнард. Приготвено е от нейна братовчедка, за която тя ми каза, че има учудващи лечителски способности.
Значи той знаеше. Тя седна на петите си и се замисли за този омразен мъж. Веждите й бяха смръщени, а устните — толкова здраво стиснати, че бяха побелели.
— Какво друго ти е казала братовчедка ми?
— Много лесно се предаваш, Лиз-Ан — присмя й се той, но малко разочаровано. — Мислех, че ще играем играта малко по-дълго.
Тя не обърна внимание на насмешката в думите му.
— Не отговори на въпроса ми.
Той продължи мъчението й още миг. Когато най-после проговори, се наведе напред и зашепна съучастнически в ухото й:
— Не се осмелявам да повторя точно думите й, но се страхувам, че дамата никак не обича братовчедка си.
Лиз-Ан рязко вдигна глава и го погледна. Видя, че черните му очи весело блестят, а крайчетата на устните му играят, готови да се извият в усмивка. Това копеле май й се присмиваше!
— Ти си жалък, презрян негодник и лъжец!
Усмивката веднага изчезна от лицето му. Протегна ръка и я хвана за брадичката.
— Не, Лиз-Ан, ти си тази, която се опита да ме излъже. Дай ми дума, че ще престанеш с лъжите си и ще се държиш разумно — като дама.
Тя отблъсна ръката му.
— Ще правя каквото трябва, за да се защитя — заяви тя. — А това не включва да се държа като дама!
Той присви очи.
— Честната ти дума!
— Ако мислиш, че ще спазя обещание, което си изтръгнал от мен пряко волята ми, значи си глупак.
Ядосана, тя постави длан на гърдите му и го бутна назад. Потопи два пръста в лековитата смес, взе доста от нея и се наведе над раната на бедрото му. И започна да втрива лекарството, но силно, за да му причини болка. Облегнат на лакти, Рейналф се засмя високо. Знаеше, че непрекъснатото й предизвикателство отново ще го ядоса, но не очакваше, че логичното й мислене така ще го развесели. Тя го погледна. В очите й се четеше единствено презрение.
— Ще имам нужда от чисти превръзки — каза тя, като приключи.
Отново сериозен, той й подаде чистите ивици платно. Тя сръчно го превърза, може би малко по- стегнато от необходимото.
— Готово — каза и се изправи. — Ще махна конците от шевовете след ден-два.
— Значи не планираш ново бягство?
Тя се поколеба, а после поклати глава.
— Не, нищо не планирам. Просто чакам друга възможност. Ти сигурно ще ми дадеш такава.
