Тя не му обърна внимание. Хвана крака му и се опита да го отмести, но безуспешно. Не за първи път, Рейналф бе изумен от силата й. Господи, нима никога не се уморяваше? Усмихна се горчиво. Да, беше по- ядосана от всякога. Не беше я виждал такава, а си мислеше, че вече познава най-лошата й страна. Да не би ревността да я подтикваше към тези чувства? Беше я видял как гледа Елспет. Беше видял и как й се подигра, имитирайки движенията й. Останала без въздух, Лиз-Ан прекрати борбата и легна по лице.
— Как се осмели да ме наречеш слугиня? И… и да намекнеш, че съм твоя любовница? Отречи го, ако можеш, но аз съм дама!
— Откога?
Тя го погледна злобно.
— Аз съм лейди Лиз-Ан от Пенфорк по рождение.
Той поклати глава и свали крака си от тялото й.
— Не, Лиз-Ан. Бих искал да се държеше като дама, но твоето поведение е в пълен разрез с титлата ти.
Тя седна, като си забрани утехата, която сълзите щяха да й донесат.
— Може и да не си съгласен, че съм дама. Но не съм нито твоя слугиня, нито твоя любовница.
— Не, не си — съгласи се той. — Но не забравяй, че си моя пленница. И мога да те изкарам каква ли не — слугиня, любовница, а и двете заедно.
Почукване на вратата прекрати по-нататъшните им спорове.
— Влез! — извика Рейналф.
В стаята влязоха три момичета, които носеха ведра, пълни с вода, която вдигаше пара. С очи, извърнати встрани, те изляха водата в дървената вана и побързаха да излязат. През следващите няколко минути нито Лиз-Ан, нито Рейналф проговориха, защото момичетата се върнаха още два пъти, за да напълнят ваната догоре. Рейналф им благодари, усмихна се, когато те по момичешки се изкикотиха, и твърдо тръшна вратата след тях. Без да погледне към Лиз-Ан, отиде до ваната и с гръб към нея бързо се съблече. Лиз-Ан не можеше да откъсне поглед от голото му тяло. Беше се изчервила, затова се насили и сведе поглед към сключените си в скута ръце. Онова, което пълзеше във вените й и караше кожата й да гори, не беше страх. Беше нещо друго. Нещо ново, което едва сега се събуждаше и което я плашеше повече от мисълта, че той може да я изнасили. Защо се безпокоеше толкова, и самата тя не можеше да каже. Нима той не беше нейният враг? Тя вдигна поглед едва когато чу как водата прелива извън ваната. Той се беше изцяло потопил в горещата вода. Дългата му коса беше мокра и изглеждаше по-тъмна. През следващите няколко минути той беше зает с това да се измие възможно най-добре, а дървеният му сандък беше оставен без надзор в средата на стаята.
— Ще те помоля да ми помогнеш да измия косата си — каза той, с което наруши спокойствието на Лиз- Ан.
Не молбата му я накара да се подчини. А камата, която лежеше всред разхвърляните му дрехи, камата, с която тя го беше нападнала в Пенфорк. Не можеше да бъде друга, защото бижутата, с които беше украсена, бяха съвсем същите. Защо не го беше забелязала да я носи досега? Не една нощ оттогава тя беше прекарала в търсене на скъпото за нея оръжие. Беше сигурна, че е у него, защото не можа да я намери никъде другаде. Спомни си дуела, който бяха провели на поляната. Спомни си погледа му, когато беше пристъпил към нея и й беше казал да изпълни своята част от сделката. Най-после разбра и отново се поддаде на гнева. Стана от леглото и бавно запристъпва към него. Умът й трескаво работеше. Клекна до ваната, но погледът й беше другаде. Автоматично пое сапуна от ръцете му. Започна да мие косата му, но умът й беше зает с това как да вземе оръжието, преди той дори да се е досетил. А какво ще прави с него, след като го поеме в ръцете си? Притежаването му нямаше да доведе до нейното освобождаване. Да, не беше вероятно да извоюва свободата си, но трябваше поне да опита.
— Готово — каза тя и седна на петите си. — Можеш вече да я изплакнеш.
Той посочи ведрото с чиста вода, което момичетата бяха оставили до ваната, и каза:
— Използвай тази.
Известно време тя остана загледана във ведрото, а после се впусна в действие. Изля наведнъж цялото му съдържание върху него, като разчиташе на това, че водата ще му попречи да вижда. Захвърли ведрото и се затича към камата. Но нямаше време дори да я извади от калъфа. Рейналф я бутна, тя извика и падна върху него във ваната. Глътна малко вода и се задави. Сапунът щипеше в носа й, а лицето на Рейналф беше само на няколко сантиметра от нейното. Очевидно беше, че е много ядосан.
— Щях да те убия! — заяви тя, макар това да беше най-голямата лъжа, която някога беше изричала.
Рейналф се втренчи в нея и се запита дали първоначалното му заключение, че не е способна на това, не е било погрешно. Не, все още мислеше, че не би могла да го направи.
— Добре е, че ме предупреди, че трябва да си пазя гърба — изръмжа той. — Благодарен съм ти за съвета.
Тя се опита да се изскубне от ръцете му. От движенията й водата започна да прелива извън ваната. Без предупреждение, той натисна главата й под водата и я държа така, докато преброи до десет. Когато я пусна, тя рязко изправи глава и изпрати струя вода в лицето му.
— Как се осмеляваш! Ти, долно копеле с черна душа… ти…
Като видя, че не си е взела поука от урока, той реши, че трябва още веднъж да потопи главата й. Тя отскочи назад и седна между краката му. Погледите им се срещнаха. Беше готов да я хване, само тя да направи още едно движение.
— Камата е моя!
— Не, вече не. — Той протегна ръка, извади я от калъфа и започна да й се любува. — Сега е моя, Лиз- Ан, и няма скоро да забравя как съм се сдобил с нея.
Дълги, безкрайни минути, в които заплахата му тегнеше във въздуха между двамата, преди Лиз-Ан да събере смелост и да проговори.
— Мразя те! — извика тя.
— Да, това е очевидно — съгласи се той. Ноздрите му се бяха разширили от сдържания гняв. — Но ще е добре да запомниш, Лиз-Ан, че омразата е също толкова силно чувство, колкото е и любовта. Внимавай, защото едното чувство лесно се бърка с другото.
Като каза това, той се надигна и излезе от ваната. Думите му я обезпокоиха силно и я принудиха да замълчи. Тя наведе глава, за да не види голото му тяло. Какво ли искаше да каже с тези думи? Дали не мислеше, че тя е влюбена в него? Не би могла да обича човек като него. Желание, може би, призна си най- сетне, но любов? Затвори очи. Ако той не беше човекът, причинил толкова много болка на Джилбърт и на нея… Ако…
— Приличаш на мокра мишка — каза той остро и събра разхвърляните си по пода дрехи. — Измий се и лягай в леглото. Когато се върна, не искам да те заваря да седиш все още там.
Тя не го погледна, докато той не се облече. Осмели се да вдигне поглед едва когато застана до ваната. Лицето му изразяваше неудоволствие, чистите дрехи бяха прилепнали до тялото му. Тя прикова очи в камата, която той беше затъкнал в пояса си.
— Ще се измия, след като излезеш — каза тя.
— Добре ще е наистина да го направиш. — Той се завъртя на пети.
Лиз-Ан успя да види двамата души охрана, които бяха поставени пред вратата, преди той да я затвори отново.
Навън, в коридора, Рейналф се поколеба. Не обърна внимание на любопитните погледи на хората си. Напрягаше слух, за да долови някакъв звук отвътре. Звук, който да докаже, че Лиз-Ан е подвластна на слабостта на всички жени — сълзите. Дочу приглушените й ридания миг по-късно. Макар никога да не беше обичал женските сълзи, особено ако той беше причината за тях, сега беше доволен, че Лиз-Ан все пак е уязвима. Беше започнал да мисли, че тя е направена само от гняв, омраза, предизвикателство и, разбира се, страх. Отвори тихо вратата и пристъпи обратно в стаята. Лиз-Ан не го чу. Беше подпряла ръце на ръба на ваната и заровила лице в тях. Рейналф безшумно затвори вратата и дълго време остана загледан в черната й коса и раменете й, които се тресяха от плач. На два пъти тя тихо изплака, но не си позволи изцяло да се отдаде на страданието и мъката си. Когато отново проплака, той отиде при нея. Коленичи до нея, а тя все още не усещаше присъствието му. Беше сигурен, че ще реагира остро, когато разбере, че той
