е станал свидетел на сълзите й, но въпреки това нежно погали косата й. Тя не го отблъсна. Просто се вцепени. Беше толкова силно изненадана, че не успя да реагира. Отвори широко очи и ги втренчи във водата, отчаяно опитвайки се да запази спокойствие. Защо се беше върнал? За да види унижението й? За да й се подиграе? Сигурно беше доволен, че я е докарал до тази слабост? Не, не мислеше така. Той я галеше нежно, успокояващо по врата. В движенията му нямаше нищо заплашително. Съчувствието направо струеше от огромното му тяло и тя не можеше да не го усети. По дяволите неговото търпение! Къде беше безсърдечният звяр, който беше преобърнал света й? Тя си пое дълбоко дъх и бавно вдигна глава. Погледна го въпросително. Той нежно изтри с пръсти сълзата, която се беше спряла на бузата й.
— Наистина ли се чувстваш толкова лошо? — попита той, усмихвайки се само с крайчеца на устните си.
Тя премигна. Лошо? Не, не беше достатъчно лошо. И точно в това беше нейният проблем.
— Аз нямаше да те убия — прошепна тя с треперещ глас.
Усмивката му стана по-уверена.
— Знам — каза той. — Макар още да не съм разбрал каква точно си ти, поне това знам. Не си онова, за което толкова упорито искаш да се представиш.
Тя смръщи вежди и прехапа долната си устна.
— И аз не те разбирам, Рейналф Уордю. Мислех, че знам какъв си, но ти не отговаряш на представата ми за теб.
— И каква е тя?
Лиз-Ан знаеше, че не бива да казва и дума повече, но въпреки това думите се отрониха несигурно от устните й.
— Мислех, че си зъл — каза тя. — Мъж без съвест. Мъж, който иска на всяка цена да получи удоволствието си, без значение колко болка ще причини на другите. Така си те представях…
Тя избегна пронизващия му поглед и втренчи очи в кокалчетата на пръстите си, които бяха побелели от силата, с която тя стискаше ръба на ваната.
— Затова ме затвори в мазето и искаше да ми отмъстиш — довърши той вместо нея. Разтвори пръстите й и взе ръцете й в своите. — Кажи ми, Лиз-Ан. Кажи ми какво е онова, което съм направил. С какво съм те наранил?
Тя погледна замислено очите му, носа, устата и лъскавата му светла коса. Толкова красив… Обвини се за чувствата, които изпитваше. Променен или не, той беше същият онзи човек. Ако само можеше да убеди тялото и сърцето си в същото. Те не приемаха това, което очите й виждаха. И откога пък и сърцето й се беше оплело в паяжината, която тялото й плетеше? Тя поклати глава.
— Не мога. — Не успя да прикрие силната мъка, която изпитваше.
Макар и разочарован, защото беше сигурен, че тя най-после ще му се довери, Рейналф не се поддаде на гнева, към който гордостта му го тласкаше.
— Един ден ти ще дойдеш при мен, Лиз-Ан — каза той и я прегърна. — Ще ми се довериш.
С лице, заровено в широките му гърди, тя дълго време мълча.
— Знам — каза най-накрая. — И от това се страхувам най-много.
Той се усмихна, но тя не можеше да го види. Не осъзнаваше, но вече беше започнала да му вярва. Беше отхвърлила представата, която имаше за него. А това все пак беше начало.
— Очакват ме в залата — каза той и се отдръпна от нея.
Избягвайки погледа му, тя издърпа ръцете си и седна във водата.
— Ще изпратя да ти донесат вечеря — добави той и се изправи.
Тя кимна.
— Благодаря ти.
Макар да би предпочел да остане с нея и дори да й помогне да се изкъпе, той трябваше да изпълни задълженията си. Едва тогава можеше да се отдаде на желанията си. Без да каже нито дума повече, излезе от стаята.
ГЛАВА 11
На следващата сутрин Лиз-Ан се събуди от студ. По-точно — от липсата на топлина. Но дори на себе си не искаше да признае, че й липсва топлината на неговото тяло, притиснато в нейното. Погледна през рамо, като очакваше, че той ще е до нея. Но беше сама в леглото. Той не беше лягал в него и през нощта. Обезпокои се, но не се осмели да се запита защо беше така. Не искаше да се замисля много дълбоко. Седна и завивката се смъкна надолу, с което изложи гърдите й на хладния въздух. Потрепервайки, тя се загърна плътно и се огледа. Прозорецът нямаше завеси. Слънцето изгряваше и започваше да разпръсва сенките. По пода се образуваха призми цветна светлина — като дъга след дъжд, — а после запълзяваха и по стените. Наистина бе сама. Не можеше да не се запита къде е Рейналф. Очевидно не беше се върнал през нощта. Помисли си, че е бил с някоя от слугините, а може би дори с Елспет. Без да знае, беше стиснала здраво устни, а ноздрите й се бяха разширили от гняв. Странно, но не й харесваше мисълта, че е потърсил друга, която да облекчи нуждите му. Упрекна се за грозното чувство, което изпитваше, но не се осмели да признае, че това е ревността. Отблъсна неприятните мисли, стана и отиде да провери дали дрехите й са сухи. Бельото и шемизетата бяха, но роклята — не. Беше приятно, че те отново бяха чисти и шумоляха. Импулсивно погали кожата на лицето си с тях. Миришеха приятно. До този момент не беше осъзнала колко много й липсва ароматът на чистите дрехи. Усмихна се доволно и на бузите й се откроиха приятните трапчинки. Въздъхна и започна да се облича. Настръхна от студ, затова бързо обу долните гащи и сръчно ги завърза на хълбоците си. Също така бързо навлече долната риза и вече позатоплена, облече шемизетата по-бавно. Когато завърза и нея, прекара пръсти през косата си, за да я подреди поне малко. Но попадна на кичур, който сякаш се беше завързал на възел, и се запита дали Рейналф е заключил гребена в дървения сандък. Въпреки многобройните опити, снощи не беше успяла да се справи с ключалката. Значи и днес щеше да мине без гребен. Преметна косата си напред и започна да я сплита. Беше стигнала до средата, когато светлината, струяща през прозореца, промени ъгъла си и попадна върху мъжа, който седеше на стола до камината. Пръстите й моментално се вдървиха. Със страшно предчувствие, тя премести погледа си от протегнатите крака на Рейналф към широките му гърди, още по-нагоре и… срещна пронизващия поглед на черните му очи. Значи не беше прекарал нощта с друга! Облекчението й бързо беше изместено от паника, когато разбра, че той е станал свидетел на голотата й. Отпусна ръце край тялото си и остана загледана в него. Той седеше неподвижно, подпрял глава на дланта на ръката си. Единият му крак беше преметнат през страничните облегалки на стола. Май че се усмихваше!
— По-красива си, отколкото мислех — каза той с глас, изпълнен с копнеж.
Искаше да изрази гнева си, но не можеше да намери думи, с които да го стори. Рейналф се усмихна широко и все още сънливо. Милваше с поглед всяка частица на тялото й. Гледаше я като омагьосан, неспособен да се помръдне. Не беше си представял, че е толкова красива, направо съвършена. Мускулите се очертаваха под кожата й като мускулите на котка, дебнеща плячката си. Краката й бяха дълги, с идеална форма, едновременно закръглени и стегнати. А гърдите й… Високи, едри, с тъмни ореоли, те като че ли молеха мъжа да ги засмуче. Тя беше едновременно твърда и мека, странна комбинация от сила и женственост, каквато той не беше виждал досега.
Продължаваха да се гледат. Въздухът между тях беше наситен с желания, прекалено дълго потискани, непризнавани. Желанието пораждаше вълни, които заплашваха да ги погълнат.
Вместо врага, Лиз-Ан виждаше мъжа, който вчера се беше върнал, за да й предложи утеха. Мъжа, който не само караше тялото й да реагира, но беше успял да докосне и сърцето й. Но трябваше да се бори, не можеше да се остави да я погълнат предателските води. Поклати глава, отстъпи крачка назад, а после продължи да отстъпва, докато гърбът й не опря в стената на камината. Желание, жестоко, но точно. Желание, плътско желание към твоя враг, нашепваше й вътрешният глас. Погледни го, това е той. Напомни си, че това е мъжът, виновен за всичката болка на света. Той се беше опитал да я изнасили. Беше пролял кръвта на Джилбърт… Но тялото и сърцето й не искаха да знаят. Те виждаха друго. Мъж, способен на нежност и търпение. Мъж на честта, който спазваше дадената дума. Мъж, който никога не би взел онова, което не му се дава от сърце. Господи, но защо той изглежда точно като негодника, който отдавна населяваше сънищата й, а можеше да бъде съвсем различен?
