приличаше на старата Лиз-Ан, онази, която той добре познаваше.
— Това ли е твоето отмъщение? — попита тя и думите й прозвучаха като думите на наранено дете, колкото и да твърдеше, че е вече голяма.
Той мисли дълго, преди да отговори. Не беше го замислял като такова, но то се оказа сладко отмъщение, дори по-сладко от онова, което беше планирал. Единственият му недостатък беше, че той също страдаше.
— Да, осъдил съм и двама ни с това жестоко отмъщение. Защото трябва да знаеш, Лиз-Ан, че не страдаш само ти.
Лиз-Ан се изтръгна от ръцете му и застана пред камината. С гръб към него, тя зарови лице в дланите си.
— Не разбирам — каза приглушено. — Мразя те, а тялото ми ме предава. Как е възможно това?
Чу проскърцването на стола и разбра, че Рейналф се е изправил.
— Не се противопоставяй — каза той, застанал съвсем близо до нея, но без да я докосва. — Най-накрая и ти ще се предадеш, както направих аз.
И отиде да се преоблече, като я остави да стои там. Неспособна да се справи с желанията на тялото си, Лиз-Ан пожела да се скрие в някоя дупка и да изплаче мъката си. Беше грешно, много грешно да желае Рейналф. Обвини тялото си за тази непростима слабост, после още веднъж си припомни всички престъпления, които той беше извършил. Напразно.
— Лиз-Ан! Облечи се и двамата ще слезем в залата да закусим.
Не й се искаше да го стори. Имаше нужда от време, за да премисли нещата, за да открие отново омразата. Сведе поглед и видя разкъсаната предница на шемизетата си. Това й послужи за извинение да отклони предложението му.
— Не мога — прошепна. — Трябва да ми намериш игла и конец, за да поправя шемизетата си.
С повдигнати вежди, Рейналф я изгледа сериозно.
— Но нали ще облечеш роклята си отгоре. Тя ще скрие всичко.
Тя поклати глава.
— Още е мокра.
Силно ядосан, той отново отиде до камината и с рязко движение грабна роклята.
— Достатъчно е суха. Вдигни си ръцете!
Тя се поколеба, но нямаше какво друго да направи. Послушно вдигна едната си ръка, докато другата придържаше предницата на шемизетата. Рейналф направи недоволна гримаса, защото смяташе скромността й за неуместна. Бързо навлече роклята през главата й. Под прикритието на роклята, Лиз-Ан отпусна предницата на шемизетата и пъхна ръцете си в ръкавите. Той сръчно завърза връзките на гърба й.
— Обувките — напомни й.
След като се обу, тя се извърна към него.
— Готова си — каза той и тръгна към вратата.
— Косата ми! — Тя наведе глава напред и отново започна да я сплита.
Рейналф я гледаше ядосано, но тя не забеляза, тъй като не вдигна глава. Той се облегна на вратата, скръсти ръце на гърди и нетърпеливо я зачака да приключи с тоалета си. Смръщи вежди, когато тя върза косата си на възел, за да не се развали плитката.
— Нямаш ли панделка? — попита я.
Тя поклати глава отрицателно.
— Но плитката няма да се развали. Косата ми е послушна, за разлика от мен.
— Да, но ако беше красива като тази на Елспет, бързо щеше да се разплете.
В момента, в който произнесе думите, се увери в естеството на чувствата, които тя изпитваше към въпросната дама. Макар да гледаше встрани, не успя да прикрие руменината, избила по бузите й. Рейналф беше повече от доволен. Очевидно беше, че тя ревнува. И той можеше да използва ревността й в своя полза…
Настроението на Лиз-Ан не се подобри, когато влязоха в залата. Елспет се появи отнякъде и застана до Рейналф, като собственически сложи ръката си върху неговата. Погледна го дяволито.
— Ще седнете отново до мен, нали, бароне?
— За мен ще бъде чест — каза той и тръгна към масата, която се намираше в другия край на залата.
Лиз-Ан гледаше безмълвно след тях и не знаеше дали трябва да ги последва, или да се оттегли. Самодоволната усмивка на лицето на Геоф се стопи, като видя нещастното й изражение. Той се изкашля дискретно.
— Можеш да седнеш до Роланд и мен. — И посочи дългата маса зад тях.
Тя кимна и го последва. Седна между тях и наведе глава. Скоро в залата влязоха още петдесет гладни мъже и жени и настана неописуема глъчка. Лиз-Ан се хранеше, като често поглеждаше към Рейналф, който седеше между сър Хамил и красивата му дъщеря. Всеки път се изчервяваше и се упрекваше за слабостта, която я принуждаваше да гледа натам. Елспет непрекъснато докосваше ръката му и се кикотеше на всяка казана от него дума. Дете! Така мислеше Лиз-Ан. Защото тя не се кикотеше, откакто беше навършила десет години. Как можеше Рейналф да ги сравнява! Как можеше да я смята за дете! Тя отново погледна към Елспет и я намрази още повече, като забеляза присмехулната усмивка, с която тя се обърна към нея. Лиз-Ан също й се усмихна и не отмести поглед. Беше решила, че няма да се предаде първа. Елспет отметна глава назад, засмя се и се облегна на рамото на Рейналф. Лиз-Ан съсредоточено дъвчеше. Храната нямаше никакъв вкус. Реши, че не иска повече. Облегна се и сложи ръцете си в скута. Огледа се и видя, че Геоф внимателно я наблюдава. Тя отметна падналия на челото й кичур и го погледна с вдигнати вежди и загатната усмивка.
— Не мисля, че ако ти се усмихна, ще приемеш усмивката ми за искрена.
Той смръщи вежди, а после поклати глава.
— Пази усмивките си за Рейналф. Той ще им се радва повече от мен.
Тя погледна към предмета на разговора им, направи неопределена гримаса и отново погледна младия скуайър.
— Аз не мисля така.
— Значи грешиш.
Тя повдигна още по-високо вежди, но Геоф не й обърна повече внимание. Обърна се към Роланд.
— Може би ще се упражняваме малко тази сутрин, а? — предложи той.
Роланд се наведе напред, за да види приятеля си.
— С мечове ли?
Геоф се усмихна.
— Ако не се упражняваш с оръжията, няма да се научиш да боравиш с тях.
— Е, но…
Изключиха напълно Лиз-Ан от разговора, като че ли тя не съществуваше. Не й обърнаха внимание дори когато нарочно се наведе напред, за да им попречи да се виждат един друг. Просто се облегнаха назад и продължиха да говорят.
— Аз съм по-добър стрелец от теб — похвали се Роланд.
— Ха! — усмихна се широко Геоф.
Лиз-Ан прехапа устни и погледна първо единия, а после и другия.
— Мога да ви помогна — предложи тя и отново успя да привлече вниманието им. — Наистина — увери ги. — Служа си много добре с ловната прашка.
Те си размениха погледи и насочиха вниманието си към храната. Лиз-Ан хвана Геоф за ръката. Той я погледна неодобрително. Тя се извини и го пусна.
— За мен няма да е проблем да ви покажа — каза тя.
— Жена да ми показва как да си служа с оръжие? — попита той недоверчиво. А после си спомни как стрелата й прониза знамето им. От такова разстояние, това явно беше преднамерено действие. Беше се опитал да се убеди, че е случайност, но не беше успял.
— Искаш отново да ме изиграеш, така ли? — попита я той.
Тя поклати глава.
