— Милейди! — Гласът на камериерката й, Мели, проникна в стаята. — Имат нужда от вас.
Чуваше се глухо, като отдалеч, но Лиз-Ан знаеше, че момичето е коленичило и опряло уста до големия отвор, който се образуваше между пода и края на вратата.
— Не може ли да почака? — извика Лиз-Ан, която не искаше да прекъсват мислите й, преди планът да се е оформил напълно в ума й.
— Заради някакво дете, милейди. Момиченце, което се е наранило лошо.
Лиз-Ан, лечителката, не можеше да не се отзове. Тя бързо се изправи на крака, втурна се към шкафа и извади лекарствата и билките си. Някога този шкаф беше принадлежал на баща й.
— Момент — извика тя на Мели.
Така се случваше винаги. Когато отвореше шкафа, я връхлетяваха спомени. Баща й беше очарован от лековитите качества на билките, макар знахарството да беше главно занимание на жените. Той беше окуражавал интереса на дъщеря си в тази област. Всеки път, когато отиваше да събира билки, я вземаше със себе си. Но накрая, когато ужасната болест започна да разяжда тялото на барона, нищо не беше в състояние да му помогне. А атаката срещу дома им преди четири години беше отнела последния му дъх. Още една причина да накара Уордю да си плати за греховете… По бузите й отново се търкаляха сълзи. Тя ги избърса с ръка, взе всички гърненца, от които можеше да има нужда, иглата си за шиене и няколко парчета чисто ленено платно за превръзки. Завърза всичко на вързоп, затвори шкафа, затича се към вратата и я отвори широко.
— Къде е детето? — попита тя Мели, която тъкмо се изправяше.
— В залата, милейди. Ухапало го е куче.
Докато вървяха бързо към залата, Мели продължи да разказва подробно как кучето нападнало детето, но Лиз-Ан не зададе нито един въпрос. Майката седеше в далечния край на залата и плачеше. Притискаше рожбата до гърдите си, а слугите се суетяха около тях. Като видяха Лиз-Ан, те й сториха път. Детето не искаше да се отдели от майка си.
— Доведете Луси — нареди Лиз-Ан на Мели и коленичи пред детето.
— Вече отидоха да я повикат, милейди — отговори камериерката.
— И защо още не е дошла? Какво я задържа?
Лиз-Ан нежно раздели ръцете на майката и обърна детето към себе си. То беше много красиво момиченце, може би на четири години. Лиз-Ан махна мръсния парцал, който покриваше раната на ръката му, и се наведе, за да я разгледа по-отблизо. Много тихо, за да не чуе никой друг, Мели прошепна в ухото й:
— Луси се грижи за онази другата рана, милейди.
Друга рана? Лиз-Ан смръщи вежди. Накара момиченцето да протегне ръка и внимателно почисти кръвта. Раната не беше чак толкова лоша, но трябваше да направи много шевове. И щеше да остане белег. Чак сега думите на Мели стигнаха до съзнанието й. Извърна глава и каза:
— Друга рана?
Камериерката сви рамене, като да се извиняваше за нещо, и кимна. Подозренията на Лиз-Ан бяха потвърдени. Луси се грижеше за раната на Уордю. Гневът на Лиз-Ан беше краткотраен, защото лечителката у нея взе връх. Мъжът беше ранен и това, че беше зъл, нямаше значение. Не можеха да не се погрижат за него. Тя не искаше да го стори, но не означаваше, че друг не би могъл. Дори животните не заслужаваха да ги оставят с отворени рани. Не, отмъщението й щеше да бъде изпълнено както трябва. На Уордю щеше да бъде дадена възможност да се защити. Лиз-Ан отново посвети вниманието си на детето.
— Как се казваш? — попита тя, като отметна мокрите му от сълзи коси назад. Лицето му беше подуто от плач.
— Анна — прошепна детето.
— Анна — повтори Лиз-Ан и с усилие прогони мислите за Уордю. Усмихна се мило на детето. — Ти си такова смело малко момиченце! — добави тя и протегна ръка към лекарствата.
Колеблива усмивка озари лицето на Анна.
— Наистина ли?
— Да, ти си се била с онова злобно куче и си го победила, нали?
Все още хълцайки от плач, Анна погледна въпросително майка си.
— Победих ли го, мамо?
Жената първо срещна погледа на Лиз-Ан. В очите й грееше благодарност. После се усмихна на дъщеря си и кимна.
— А сега — каза Лиз-Ан, като сръчно развърза вързопа само с едната си ръка, — искам да ми разкажеш цялата история.
Анна гледаше несигурно ту към Лиз-Ан, ту към шишенцето, от което се носеше остра, лютива миризма.
— Ще боли ли? — попита тя.
Лиз-Ан я погали по бузата, за да й вдъхне увереност.
— Малко, може би — отговори тя искрено, — но ти си смело момиче, нали?
След кратък миг на колебание, Анна кимна с глава.
ГЛАВА 3
Лиз-Ан беше грубо изтръгната от прегръдките на съня не от студа, а от кошмара. Макар през годините той да се появяваше все по-рядко и по-рядко, сега се бе завърнал. Беше толкова жив и ярък, че й припомни всичко до най-малката подробност.
Беше се сгушила на перваза на прозореца, след като се беше върнала в стаята си. Целият следобед се изниза и настъпи привечер, а тя все още обмисляше отмъщението си. Беше заспала. Прокара ръка по лицето си и с изненада установи, че е мокро от сълзи. Подсуши го и се взря навън в тъмната нощ. Студеният ветрец погали лицето й и разроши дългата й коса.
Макар да не искаше да си признае, че изпитва страх, тя потърси фигурата на пазача. Най-после го видя в сянката на стената на вътрешния двор. Огледа се разтревожена, но не видя други въоръжени мъже от охраната. По време на царуването на крал Хенри II животът беше относително спокоен. Джилбърт, след като я беше поверил на грижите на лорд Бърнард, беше взел почти всички мъже със себе си в двора. Беше оставил малко войска, като мислеше, че е крайно невероятно някой да нападне замъка в негово отсъствие. Но, за нещастие, той не беше предвидил, че завръщането му може да се отложи за известно време, нито пък нейната безумна постъпка. Лиз-Ан разбираше, че ако хората на Рейналф узнаеха, че е в замъка, и предприемеха акция за освобождаването му, защитата нямаше да се справи. На практика, замъкът дори не беше защитен. Мускулите на ръцете и краката й се бяха схванали от продължителното стоене. Опита се да ги раздвижи и смръщи недоволно вежди, защото те бяха като вдървени. Особено я наболяваше десният глезен. Спусна крака на студения под, изпъна ръце пред себе си в тъмното и запристъпва несигурно. Познаваше добре стаята и лесно намери леглото си. Започна да се съблича и едва когато остана по тънката си долна риза, забеляза, че скъпоценната кама, подарък от Джилбърт, я няма. Опита се да си спомни къде я е оставила, какво се е случило с нея. Смръщи чело, когато се сети, че беше нападнала Уордю с нея. Какво ли беше станало с оръжието, след като тя беше избягала от мазето? Опитваше се да си внуши, че Самюъл го е прибрал, но продължаваше да изпитва съмнения. Тревожеше се не само защото камата й беше много скъпа, но и защото щеше да представлява опасност, ако попаднеше в ръцете на мъжа. Наметна се с една роба и излезе в слабо осветения коридор. Взе една от факлите, които бяха закачени по стените, и като по чудо слезе по стъпалата, водещи към Голямата зала, без да се спъне. Прекоси я възможно най-тихо, за да не събуди хората, спящи по пейките. Бързо прекоси още един тесен коридор, слезе по още едно стълбище и се озова в главното помещение на мазите. Макар да беше наредила денонощно да го охраняват, не видя никого. Потисна надигналия се, заплашващ да избухне, гняв и надникна през решетката в тъмното мазе. Факлите отдавна бяха загаснали и вътре беше тъмно като в рог. Махна резето и отвори вратата колкото да се промуши. Държеше факлата в протегнатата си ръка. Сърцето й се качи в гърлото, когато тя видя неподвижната фигура. Предпазливо направи крачка напред: пленникът й не само че бе напълно облечен, но и седеше на пръстения под. Спеше, а главата му беше отпусната на гърдите. Все още беше окован, но скобите бяха забити по-надолу и ръцете му бяха облекчени от тежестта на тялото.
