слабостта си, беше малко уплашена. Изминаха няколко минути, преди мъжът да се успокои. Той издаде напред долната си устна и я погледна с очи, издаващи силната му, убийствена омраза. Макар и разколебана, Лиз-Ан направи крачка напред. Дълго време се гледаха. Помежду им се беше възцарила ужасяваща, страшна тишина.
— Толкова много гняв — прошепна тя.
В гласа й не се долавяше познатият сарказъм. Рейналф беше озадачен. Струваше му се, че се е затворила в себе си, че просто изказва на глас тайните си мисли. Очите й, все още приковани в неговите, бяха далечни, почти безжизнени. Като че ли се намираше на друго място и в друго време. Може би дамата е луда, помисли си той. Това би било възможно обяснение за много от нещата…
Тя отново проговори, но толкова тихо, че той трябваше да напрегне слух, за да долови думите й.
— Аз също съм подвластна на гнева, милорд. И аз съм способна на силни чувства. Точно затова те доведох тук.
Тя го изгледа, а после затвори очи. Рейналф остана мълчалив и неподвижен.
— Ще постигна отмъщението си. — Гласът й беше спокоен изражението — също.
Приближи се още до него, като хвърли само един кратък, изпълнен със съжаление, поглед към издадения му напред крак. Протегна ръка и докосна небръснатата му буза. Той не трепна, макар мускулите му да се стегнаха инстинктивно.
— Повярвай ми, Рейналф Уордю, аз и семейството ми вече доста пострадахме от теб — прошепна. — Наш дълг е да си отмъстим.
Очите на двамата противници дълго останаха приковани едни в други. Някакво чувство, дълбоко и неизразимо, разтърси телата им. Беше по-силно от желанието за отмъщение, по-силно дори от чистото насилие. Рейналф безпогрешно разпозна дивото, неудържимо желание, но Лиз-Ан, без да знае какво е то, го отрече, закле се да не му се поддаде. Тя бурно махна с ръка — като да го отпъди от себе си. Магията беше развалена.
— Нима си помисли, че правя това само за да се забавлявам? — Гласът й пронизително разцепи въздуха в мазето. Устата й беше стисната здраво, решително, а очите й гневно блестяха.
— Искам да ми отговориш! Сега!
Рейналф реши, че не може да очаква обяснение за греховете си към нея. Поклати глава.
— Не — каза с дълбок, дрезгав глас, който издаваше твърдото му решение. — Също като теб, и аз обичам отмъщението. То също е мой дълг.
Тя се доближи още повече. Пламъкът на факлата осветяваше лицето й.
— Искам решението ти. Или ще умреш като страхливец още преди зората да е изгряла. Кълна се!
Той не пропусна нищо — нито бледнината, заляла лицето й, нито факта, че тя дишаше леко, повърхностно. Остана загледан в нея. Съмняваше се, че ще изпълни заканата си. А после се замисли за отправеното предизвикателство. Може би по този начин искаше да поправи неправдата, грешката, която беше сторила, като го бе затворила в мазето. Да, сигурно се беше уплашила от него. Не беше пропуснал да забележи подутите й, зачервени очи. Жената, която сега стоеше пред него, не беше онази, която се беше държала арогантно преди. Той смръщи вежди. Предложението й си имаше добрите страни, защото не му се искаше да остане затворен в проклетото мазе миг повече от необходимото. Може би това, което тя предлагаше, беше достатъчно… засега. Погледът му се плъзна по нежната й бяла шия, по робата, която разкриваше някои части от тялото й. Той се засмя.
— Добре, имаш думата ми, кучко. Макар да не се знае дали ще я спазя. — Усмивката му беше дяволита, но и груба. — Може и да оставя семейството ти на спокойствие, но не се знае дали и ти ще имаш същия късмет.
Погледът на тъмните му очи я изгаряше. Лиз-Ан се загърна по-плътно в робата.
— И това е достатъчно — каза, защото усети, че не би могла да изкопчи от него нищо повече. — При изгрев слънце тогава. — Хвърли му един последен поглед през рамо и излезе.
ГЛАВА 4
На другата сутрин Рейналф бе събуден от шума, който несръчните движения на Самюъл вдигаха, и от аромата на храна. Отвори очи и загледа как огромният мъжага, следван от двама въоръжени мъже, се суети из мазето.
— Хайде — обърна се Самюъл към мъжете, — запалете факлите.
Те измърмориха нещо и се отдалечиха.
— Рано се събудихте — поздрави го Самюъл и остави един поднос на пода. Изправи се, сложи ръце на хълбоците си и погледна Рейналф право в очите. — Май не сте спали много добре снощи, въпреки че положих много грижи за вашето удобство. — Той поклати глава.
Рейналф повдигна едната си вежда.
— Не беше много любезно това, че ме упои.
Самюъл сви рамене и повдигна длани нагоре.
— Дадох ви малко приспивателно. Като видях, че мога да разчитам само на помощта на съпругата си, реших, че така най-лесно ще можем да ви превържем и облечем.
— Сигурен съм, че не си се страхувал от мен.
Огромният мъжага смръщи вежди. Явно присмехът на Рейналф не му допадна.
— Няма мъж, от когото големият Сам би се уплашил. Моята жена, Луси, настоя да направим това. Не искаше да се погрижи за вас, докато не заспите, защото видя как кръвожадно гледахте господарката.
Рейналф не успя да потисне усмивката си. Да, имаше много неща, които той искаше да направи на лейди Лиз-Ан.
— Както и да е, благодаря ти за грижите, Самюъл. Благодарен съм и на твоята Луси. Кракът вече не ме боли. И ми е много по-удобно седнал, отколкото прикован на стената.
Самюъл го гледаше топло, приветливо. Той гордо изпъчи гърди.
— Луси е опитна в медицината. Знае как да използва билките. Самата господарка я научи.
— Лейди Лиз-Ан? — попита недоверчиво Рейналф.
— Да. Господарката наистина има дарба на лечителка. И се грижи за всички, без да прави разлика.
Рейналф се опита да вмести току-що получената информация във вече изградения образ на лейди Лиз-Ан. След като помисли няколко минути, той се отказа. Реши да припише лечителските й дарби на нейните странности.
— Ех, и вие! — извика Самюъл и прекоси мазето само с няколко крачки. — Нима ще трябва сам да го направя? — Взе факлата от мъжете и бързо запали останалите. — Глупаци! — изръмжа недоволно той и се изправи пред Рейналф. — Ще изпитам истинско облекчение, когато се върне лорд Джилбърт. Отиде в двора и взе най-добрите хора със себе си. И се забави прекалено дълго. — И той дълбоко, тежко, въздъхна.
Рейналф се преструваше, че е посветил цялото си внимание на храната, а всъщност обмисляше казаното от Самюъл. Мъжът се оказа безценен източник на информация. Може би щеше да научи още нещо… Самюъл не го разочарова.
— И никак не беше благоразумно да остави лейди Лиз-Ан да се върне в Пенфорк при цялото това безредие. А тя само влошава нещата с важниченето си.
Пенфорк… Рейналф напрегна паметта си. Искаше да си спомни всичко, което знае, за южната част на страната. Опита се да си представи къде точно се намира Пенфорк. Досети се, че той не е много далеч от замъка Лангдън. Самюъл се наведе и ловко освободи лявата китка на Рейналф от скобата.
— Тя, разбира се, и без това винаги прави каквото иска. Брат й никога не й казва „не“, защото го върти на малкия си пръст. Не я разбирам аз тази работа. Но винаги е било така, още откакто моята Луси и аз дойдохме тук.
Заинтригуван, Рейналф пое със свободната си ръка топлия дъхав хляб от ръцете на Самюъл.
— Той сигурно е знаел какво прави, като я е оставил сама толкова дълго време. Но всеки човек има нужда от наглеждане, така мисля аз. И вижте какво направи тя — доведе ви тук. Не мога да кажа, че това ми харесва. Не, не мога да кажа това.
Рейналф се изкушаваше и той да каже какво мисли по този въпрос, но се страхуваше, че Самюъл ще разбере колко много е изприказвал и отсега нататък ще си държи езика зад зъбите. Затова си замълча.
