към конете.
— Ще ги настигнем — каза гой и посочи бегълците.
Яздеха безумно бързо. Най-после излязоха на равна ливада, която се простираше далеч напред, чак до хълмовете в далечината. Рейналф отново видя бегълците — черни точнци, които се изкачваха по един от хълмовете.
— Ето ги там! — изкрещя той.
И отново препуснаха диво напред. Хората им ги следваха. Макар че имаха преднина, Дарт и Филип нямаше да успеят да им се изплъзнат. Конете им носеха по двама души на гърбовете си. А това все пак ги затрудняваше.
Някакво предчувствие накара Лиз-Ан да обърне глава. И видя конниците, които се носеха след тях. Рейналф! Сърцето й радостно подскочи. Тя поднови усилията си да се освободи от Филип въпреки бързината, с която препускаха.
— Какво те прихвана? — извика Филип и също обърна глава — Давай, Дарт, по-бързо! — извика той и извади меча си.
Насочи коня към близката гора. Щяха по-лесно да избягат от преследвачите си, ако можеха да се скрият от погледите им. Но това не им се удаде. Скоро бяха наобиколени от всички страни. Дарт и Филип се озъртаха с разширени от ужас очи. Бяха наобиколени от толкова много мъже, които искаха смъртта им. Лиз-Ан изпита дива радост, когато погледът й срещна този на Рейналф. Той огледа дрехите, лицето и косите й и в очите му тя видя нарастващ гняв. Опита се да се загърне, засрамена от състоянието, в което се намираше. А после погледна Джилбърт. Изражението му беше същото като на Рейналф. И двамата нямаше да намерят покой, докато не изцапат мечовете си с кръвта на онзи, който я беше отвлякъл и изнасилил.
А после Рейналф впи поглед в онзи мъж, който много приличаше на него. Не, не приличаше, те просто бяха еднакви. Същата светла коса, същите черни очи. Не можеше да повярва, че това копеле е негов брат. И сега разбра заблудата на Лиз-Ан. Погледът му се спря и на Зара. Майка му не изглеждаше никак добре. Като че ли беше изпаднала в безсъзнание. Лицето й беше заровено в туниката на Дарт. Може би така беше по-добре, помисли си той.
— Ако ни нападнете, ще убием жените! — извика Филип и насочи острието на меча към гърлото на Лиз-Ан.
— Смяташ ли, че има и друг начин, братко? — запита Рейналф.
— Не. Но можем да се бием на дуел, честен дуел — отговори Джилбърт и слезе от коня си с меч в ръка.
Рейналф също слезе от коня. Лиз-Ан с мъка забеляза, че брат и накуцва по-силно от обикновено. Разбра, че кракът го боли, и се разтревожи за изхода на битката. Двамата напредваха към противниците си. Дарт първи скочи на земята, за изненада на всички. Лиз-Ан се обърна към Филип и го заплю в лицето.
— Страхливец! — извика тя.
— Да не би да мислиш, че ще се криеш зад полите на жените през останалата част от живота си? — присмя му се Рейналф.
В последвалата тишина лицето на Филип се наля с кръв. Той побърза да скочи на земята. Лиз-Ан веднага приближи коня си до този на Зара и хвана юздите му. Зара лежеше в безсъзнание на гърба на коня. Геоф и Джоузеф излязоха напред и им помогнаха да се присъединят към редиците им.
— Кого искаш за противник? — попита Рейналф, готов да предостави правото на избор на Джилбърт.
— Дарт — отговори Джилбърт.
Всъщност той искаше да се бие с Филип, но не беше сигурен дали Рейналф няма да се поколебае да убие брат си. А справедливостта трябваше да възтържествува на всяка цена.
Рейналф погледна брат си. В очите му видя само омраза и гняв. В тях нямаше любов, нито подобие на братско чувство.
— Добре — съгласи се той.
Погледите на Джилбърт и Рейналф се срещнаха и Джилбърт тихо прошепна:
— Без милост!
Да, помисли си Рейналф, днес ще умрат двама мъже, но кои? Решен да запази живота си, най-малко заради Лиз-Ан, той извади меча си от ножницата.
Онова, което последва, не беше приятно за очите. Битката беше кървава. Оказа се, че Филип не само си служи добре с меча. Той беше истински майстор. Дарт беше нещо различно. Но той притежаваше злоба и гняв за двама. Беше и много силен. Не беше лесно да бъде победен. Очите на Лиз-Ан непрекъснато се стрелкаха от Рейналф към Джилбърт и после обратно. Ръцете й бяха свити в юмруци. Тялото й беше напрегнато и потръпваше с всеки удар, независимо кой го нанасяше.
Най-после Джилбърт нанесе такъв удар на Дарт, който не можеше да бъде избегнат. Като чу предсмъртния вик, Рейналф обърна глава да види кой е победителят. Видя светлата коса на брат си разпиляна по тревата и се досети, че Джилбърт е взел надмощие. Да, изправяше се над тялото на Колин Уордю, вдигнал меча си към небето. Всичко е наред, каза си Рейналф, така трябваше да стане. Но странно, изпитваше чувство на дълбока загуба, макар да не беше познавал брат си през всичките тези години. А Филип се възползва от разсеяността му, за да го нападне.
Раната не беше смъртоносна. Рейналф го знаеше, дори без да я погледне, но го поставяше в опасност. Той успя да избегне следващия удар. Отстъпи крачка назад, после още една. Кръвта влизаше в очите му и го заслепяваше, но нямаше време да я почисти. Гневът му набра сили и той нанесе силен удар на Филип. Филип извика и залитна, при което изтърва меча си. Лиз-Ан, която до този момент държеше юмрука си притиснат до устата, сега си позволи да нададе радостен вик.
— Кажи си молитвата! — процеди през зъби Рейналф.
Филип се хвана за корема и отметна глава назад.
— Предавам се — каза той и се усмихна.
Рейналф присви очи.
— Ще умреш, каквото и да става — обясни му той. — Ако не те убия, кралят ще поиска смъртта ти. Питам те дали искаш да умреш достойно или като страхливец?
— Предпочитам да имам шанс да разговарям с Хенри — отговори Филип.
Рейналф натисна острието, което беше опряно в гърдите на Филип, малко по-силно. Филип сведе поглед към него, а усмивката на устните му стана още по-широка.
— Нима ще убиеш победения рицар, който моли за пощада, барон Уордю?
Рейналф затвори очи. Чуваше различни вътрешни гласове. Разкъсваше се на две. Убеден, че Филип ще намери смъртта си, реши, че може да се съобрази със законите на кавалерството.
— Стани! — нареди му той.
— Знаеш ли, успях да легна с жена ти — каза му Филип. — Без съмнение, ще ти хареса онова, на което я научих. — И той се захили самодоволно.
Кавалерството можеше да върви по дяволите! Рейналф вдигна меча, после отново го отпусна. Грубо блъсна Филип към редиците от свои хора. Но Филип се спря за миг. И успя да измъкне камата си. Със заслепени от гняв и кръв очи, той се хвърли към Рейналф. А после, изведнъж, падна. От гърба му стърчеше стрела. Рейналф знаеше кой го е пробол. Вдигна поглед и видя Лиз-Ан. Ръката й, все още протегната напред, стискаше здраво лъка, нейния верен другар.
Рейналф прекрачи тялото на Филип и отиде при нея. А тя свали меча и му позволи да я разгледа отблизо.
— Всичко свърши — прошепна Лиз-Ан в ухото на Рейналф. — Можем ли вече да си отидем вкъщи?
Той погали лицето й, кимна и каза.
— Тръгваме веднага.
Качи я на коня, седна зад нея, прегърна я и каза:
— Обичам те, Лиз-Ан Уордю!
