— А сега — каза Дарт, — ще ми разкажеш всичко за Чизън.
Зара преглътна напиращите в гърлото й сълзи и погледна натам, където на земята лежаха останалите пленници.
ГЛАВА 25
Вниманието им беше привлечено от раздвижване в редиците на нападателите. Лиз-Ан се обърна, за да види по-добре какво става. Със страх видя Филип да си пробива път напред сред мъжете, които се смееха гръмогласно и го подкачаха. Идваше за нея, разбра тя. Трябваше бързо да вземе решение. Както беше коленичила до Уолтър, бързо сряза въжетата на китките му и постави камата на Зара в ръцете му.
— Дръж ръцете си зад гърба, все едно, че още са завързани — прошепна тя. — Това е камата на Зара. Моята още е у мен. Аз ще доведа Рейналф, кълна се.
И тя срещна спокойно погледа на Филип, който беше застанал до нея.
— Ела — каза и й махна с ръка.
Тя направи знак на мъжете да не се опитват да я защитават и тръгна към Филип. Не изрази протест, когато я хвана за ръката и я поведе към лагера.
— Ако ми доставиш удоволствие, Лиз-Ан — каза той тихо, — може и да те запазя само за себе си.
Тя се спря и се насили да вдигне лицето си към него.
— Можеш да правиш с мен каквото пожелаеш. Няма да се съпротивлявам повече.
Той я изгледа подозрително, но после на лицето му грейна усмивка.
— Това е добре. — Докосна нежно местата, където я беше ударил. — Не ми доставя удоволствие да те бия.
— Значи няма да ме нараняваш повече? — покорно попита Лиз-Ан.
— Това зависи от теб — каза той и отметна кичурите коса, паднали на лицето й.
Тя се опита да се усмихне, но това й се удаде доста трудно.
— Значи няма да се тревожа повече.
Доволен от покорността й, Филип я заведе до гората, обади се на часовоя, когото беше поставил там, и я завлече още по-навътре.
— И това е достатъчно — каза Филип, когато тя съблече дългото му наметало. — Ела. — И той свали меча си. — Искам да видя какво криеш под дрехите.
Беше сигурна, че й се усмихва, макар лунната светлина да не беше достатъчна да се различават много подробности.
— Искаш ли… искаш ли да ги сваля? — попита неуверено тя — Бих го направила за теб.
— Да. Но ела по-близо до мен.
Тя го изчака да се излегне на наметалото и се приближи до него. Измъкна бързо роклята през главата си и я хвърли на тревата.
— Знаеш, че винаги съм те обичала, Филип — поде тя, за да отвлече вниманието му от движенията си. — Отказът ти да се ожениш за мен ме нарани дълбоко, затова избрах Рейналф. А сега няма ли да ми помогнеш да свалим ботушите ти? — каза тя и прегърна единия му крак, благодарна, че мракът скрива омразата, изписана на лицето й.
Изведнъж той сграбчи ръката й.
— Не се опитвай да ме измамиш — предупреди я и я отблъсна от себе си. — Много се бавиш! Събличай се по-бързо!
Лиз-Ан седна на петите си и се зае да развързва връзките на долната си риза. Видя как Филип пъхна камата си под голия си хълбок, преди да захвърли туниката си настрани.
— Дай да ти помогна — предложи той.
— Не, аз ще се справя — отвърна Лиз-Ан и се отмести, за да не бъде в обсега на ръцете му. Повдигна ризата и напипа камата.
— Сега — каза с дрезгав глас — ще ти покажа на какво ме е научил съпругът ми. Искаш да ти покажа, нали?
— Да! — Гласът му беше натежал от страст.
Тя се усмихна. Вдигна ризата си по-високо, а пръстите й обхванаха здраво дръжката на камата. С бързината на дива котка се хвърли напред и замахна.
Филип усети раздвижването на въздуха и изсвистяването на камата, насочена право в сърцето му. Лиз-Ан не беше подготвена за онова, което последва. Той сграбчи китката й в желязна хватка. Острието се спря само на няколко сантиметра от целта си. Филип изръмжа и удари ръката й в близката скала, за да я накара да пусне оръжието. Въпреки силната болка, Лиз-Ан не го изпусна, защото знаеше, че това е последната й възможност. Сигурно с Божията намеса, тя успя да го ритне в слабините. Филип нададе измъчен стон и се отпусна тежко върху нея. Но тя все пак не успя да се освободи от него. Отчаяно се опитваше да отмести тялото му, но не успяваше. След няколко минути той се съвзе. Беше бесен. Надигна се на лакът и започна да търси камата в гънките на наметалото си. Тя също започна да я търси със свободната си ръка. Филип я намери първи и опря острието в гърлото й.
— Сега ли искаш да умреш, кучко, или малко по-късно? — И той се изплю през стиснати зъби. Отново удари ръката й в скалата.
Болката беше жестока. Пръстите й бяха като размазани и кървяха. Лиз-Ан изпусна камата. Тя се удари в скалата и се плъзна на земята. Филип се засмя — жесток, стържещ звук, който прокънтя в гората.
— Не е лесно да те задържи човек — каза той и прокара камата надолу по гърлото й. — Но аз те искам и ще те задържа… поне още малко.
Не можа да каже нищо повече, защото в лагера беше вдигната тревога. Чуваха виковете на мъжете, макар да бяха далеч. Филип бързо скочи на крака и започна да се облича. Рейналф! Огромно облекчение заля Лиз-Ан. Сигурно беше той! А може би хората на Уолтър се опитваха да избягат?
— Не мърдай! — изкрещя й Филип и препаса меча си върху туниката.
Тя се опита да остане спокойна. Той я накара да се изправи. Започна да я бута напред, между дърветата. Когато стигнаха до място, откъдето той можеше да наблюдава лагера, без да го виждат, той спря. Опря острието на меча си в гърба й, за да е сигурен, че няма да мърда или да вика.
Започваше вече да се развиделява. Лиз-Ан видя объркването, което беше причинено от пристигането на хората на Рейналф и Джилбърт. Не успя да види много, защото Филип я дръпна навътре в гората. Изруга високо и я накара да бяга. Тя правеше всичко възможно, за да го забави. Препъваше се почти на всяка крачка. Не бяха успели да отидат далеч, когато иззад дърветата се показа Дарт. Зад него на коня седеше Зара.
— Лиз-Ан! — извика Зара, като видя безредието, в което се намираха дрехите и косата на снаха й.
— Конят ти — каза Дарт и хвърли юздите в ръцете на Филип, след което препусна в галоп.
Без да губи време, Филип постави Лиз-Ан пред себе си на седлото и препусна след Дарт.
— Господи, не! — извика Джилбърт и вдигна ръка към небето.
Рейналф тъкмо вдигаше от земята забравеното наметало на Филип и не обърна особено внимание на вика му. Изправи се мълчаливо и започна да търси с поглед Лиз-Ан. Нищо. На юг? Не, Чаруик беше твърде умен, за да се движи все в една и съща посока. Тогава на изток? Там теренът беше лесен за прекосяване и щеше да улесни бягството му, но, от друга страна, не можеше да му предложи прикритие. Завъртя се рязко. Ярък проблясък в тревата привлече вниманието му. Наведе се. Камата на Лиз-Ан… Но по нея нямаше кръв. Той стисна оръжието и затвори очи. Надяваше се, че тя още е у нея, а ето, че и последната надежда беше угаснала. Щом Чаруик я беше намерил под полата й, значи беше успял да я изнасили. Да. Чаруик щеше да умре, закле се той. Беше подписал смъртната си присъда. Никой не беше му причинявал по-голяма мъка.
Едва сега Рейналф призна пред себе си онова, което от няколко дни не смееше да признае на никого. Той я обичаше. Чувството, което изпитваше към нея, не беше просто плътско желание. Само ако беше й казал…
Джилбърт продължаваше да ругае и да се вайка с вдигнати към небето ръце. Но Рейналф беше забелязал черните точици, които бързо се носеха към хоризонта. Сграбчи Джилбърт за ръката и го поведе
