— И какво лошо има в това?! Ти никога преди не си възразявал!
— Да. Постъпвах глупаво, като ти позволявах такава свобода на действие. Не е хубаво, че се държиш като мъж. Вече си омъжена, Лиз-Ан. Надявам се, че скоро ще имаш и деца. Ти си жена. Защо не започнеш да се държиш като такава?
В гърлото й се беше образувала буца и тя не можеше да му отговори. Никога досега не беше виждала Джилбърт толкова ядосан. Мислеше, че не може да стане по-лошо… но стана.
Изведнъж пред нея застана Рейналф, с ръце на хълбоци, със здраво стиснати челюсти. Огледа с презрение мъжките дрехи, които беше облякла, и взе празния колчан. Лиз-Ан знаеше как изглежда. Сутринта беше сплела набързо косата си, но тя се беше изскубнала и разрошила по време на лова. Дори влизаше в очите й. Лицето й беше изцапано с кал, защото беше минала в галоп през голяма локва. Съвсем сигурно беше, че не изглежда така, както един барон би желал да изглежда съпругата му.
— Ти непрекъснато подлагаш търпението ми на изпитание — каза той. — Хайде, слез от коня.
Примирила се, тя му протегна ръката си, но той отстъпи назад. Очевидно беше онова, което искаше да й покаже с поведението си: щом тя се държеше като мъж, той щеше да се отнася с нея като с такъв. Изпълнена с възмущение, тя се плъзна на земята. И застана лице в лице със съпруга си. Рейналф не обърна внимание на предупредителните пламъчета в очите й. Взе лъка й, хвърли го на Джилбърт, взе и камата й, хвана Лиз-Ан малко над лакътя и я поведе към замъка, покрай тълпата от хора, които я гледаха неодобрително. Не забави крачка дори когато влязоха в голямата обща зала. Там стоеше лейди Зара, а до нея — Уолтър. Когато Лиз-Ан влезе в залата, лейди Зара повдигна нежно изписаните си вежди. Като я дърпаше за ръката, Рейналф започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Все така един зад друг преминаха и по коридора, който водеше до стаята му. Когато влязоха вътре, той силно затръшна вратата и почака да види какво ще му каже тя. Лиз-Ан се чувстваше така, все едно играеше в пиеса, която й е до болка позната. Скръсти предизвикателно ръце на гърди.
— Предполагам, сега ще започнеш да ме мъмриш заради лова — каза тя.
— Първо съблечи тези мръсни дрехи.
Тя сведе поглед към тях, после вирна високо брадичка.
— Няма да го направя.
Рейналф нямаше намерение да спори. Направи крачка към нея, но тя веднага побягна. Спря се от другата страна на леглото. Той се закова на място и я загледа. Мислеше какво да бъде следващото му действие. Пристъпи отново напред. Тя не се помръдна. Гледаше го напрегнато, тялото й беше готово да отреагира веднага щом се наложи. Той заобиколи леглото и отново спря. Деляха ги само две крачки. Тя все още не помръдваше. И тогава, когато той сметна, че е настъпил подходящият момент да я хване, на лицето й се появи широка усмивка. Тя се хвърли на леглото, претърколи се по него и скочи от другата му страна. Все още затруднен от раната си, Рейналф я последва бързо. Тя тъкмо минаваше през вратата, когато той я хвана за ръката и я дръпна навътре. Блъсна вратата толкова силно, че чак стената се разтресе. И я прикова с тялото си така, че да не може да мърда.
— Наистина ли мислеше, че ще успееш да ми избягаш? — попита я той.
Тя поклати глава.
— Не, всъщност имах намерение да те оставя да ме хванеш. — Тя се засмя високо, когато на лицето му се появи израз на недоверие.
— Признай, че гонитбата ти хареса колкото и на мен — каза тя и го смушка леко в ребрата. — А пък искаш да ме лишиш от това удоволствие! Защо така?
— Не говориш сериозно — изръмжа той и дръпна ръцете й надолу.
Тя отново поклати глава. В гърлото й напираше смях.
— Няма да ти позволя да помрачиш щастливия ми ден, Рейналф. Стрелбата с лък ми достави удоволствие. Аз не съм ти забранила никакви радости, упражненията с оръжие, нищо. Не е честно ти да ме молиш да се лиша от моите радости.
Искаше да й каже толкова много неща, но каза онова, което непрекъснато се въртеше в ума му:
— Можеше да умреш!
Тя премигна и кимна извънредно сериозно. В очите й се появи страх и Рейналф забеляза. Но той беше бързо заменен от нова усмивка, и то толкова пленителна, че Рейналф се досети за намеренията й. Тя искаше да го съблазни, да забрави за гнева си и лошите чувства.
— Хайде, кажи ми. Какво щеше да ти липсва най-много? — каза тя, повдигнала се леко на пръсти, така че дъхът й да гали ухото му. — Възбудата и напрежението, които внесох в живота ти… или топлите ми бедра?
Той отметна глава и в мига, в който срещна погледа й, беше загубен. Нададе стон и завладя устата й. Да, Лиз-Ан успя да подчини Рейналф. Съблече туниката си и я пусна небрежно на пода. Рейналф се притисна в нея.
— Под мъжките дрехи се крие истинска жена — прошепна тихо той.
Очите му светеха дяволито. Започна да развързва туниката си. А после я пусна и отстъпи назад. Тя го гледаше, озадачена от поведението му. Той сложи показалец на устните си и я огледа от главата до петите.
— Хм. — Той я заобиколи и започна да я оглежда и отзад. Когато се наведе и хвана прасеца й, тя се сети защо прави това. Прокара пръсти по бедрата й и тя подскочи. — Съвършена си! — каза най-накрая и се изправи. На устните му играеше усмивка. Огледа разбърканите й коси, поклати глава и ги разпиля по раменете й. — Но ще трябва да се погрижим за косата ти.
Тя отблъсна ръката му.
— Как се осмеляваш!
Той натисна гърба й към вратата и се засмя тихо, гърлено.
— Дължах ти го, не помниш ли?
— Предполагам, че едва си дочакал този момент.
Той кимна.
— Смятай се за късметлийка, задето сме сами. Можех да го направя и пред другите.
— Ах, колко си внимателен, милорд — каза тихо тя и плъзна език по врата му.
— В бъдеще, когато искаш да отидеш на лов, ще чакаш, докато имам възможност да те придружа — каза той. Искаше последен да има думата. Не можеше да чака още дълго, защото тялото му изгаряше от страст.
Тя кимна. Дори не съблякоха дрехите му. Страстта им не можеше да чака, беше неутолима.
Още преди да е дошъл краят на втората седмица, Рейналф сметна, че се е възстановил достатъчно и двамата с Джилбърт могат да тръгнат на юг. Решиха, че това ще стане след два дни Лиз-Ан гледаше приготовленията им с нарастваща тревога. Терзаеше я мисълта, че го правят заради нея. Искаше да измисли начин да го предотврати. Но знаеше, че заплахата, която представляваше Филип Чаруик, е истинска и сериозна. Хората и на двамата сега имаха много работа и тя нямаше какво да прави, освен да размишлява. Когато предложи да ги придружи, срещна всеобщото неодобрение.
Лиз-Ан беше възседнала един от конете и го галеше по гривата. Беше се замислила толкова дълбоко, че не забеляза приближаването на лейди Зара. Едва когато тя я докосна леко по коляното, Лиз-Ан сведе поглед надолу.
— Лейди Зара! — възкликна тя и скочи на земята.
— Умееш да яздиш и въобще да се справяш с конете — отбеляза лейди Зара. — Този жребец не е от лесните, но при теб идва послушно.
Лиз-Ан не знаеше дали да приеме думите й като комплимент. Животното я гледаше с огромните си очи и стоеше покорно пред нея.
— Но той ми изглежда съвсем безопасен! — отвърна тя.
Зара се усмихна. Това беше достатъчно за начало.
— Не, аз дори на шега не бих се опитала да го възседна — каза тя.
Лиз-Ан също се усмихна.
— Сигурно искате да говорите с мен?
Лейди Зара въздъхна и постави дланта си върху ръката й. Двете тръгнаха към замъка.
