преди Лиз-Ан да разгадае намеренията му. Тя се плъзна бавно по огромния му член, наслаждавайки се на всяко усещане. Когато го пое целия, сграбчи силно бедрата му, застана неподвижно и потърси погледа му. Неизказаният й въпрос витаеше из въздуха.
— Вслушай се в гласа на тялото си — прозвуча гласът му в тъмното.
— Но как така! — възкликна тя. Мислеше, че ще е много по-лесно, ако просто успееше да легне по гръб, без да го изпусне.
— Да, по същия начин, по който го направих аз.
Тя изведнъж се почувства объркана.
— Аз… не мога.
Но като пое тежестта на тялото си с ръце, тя започна колебливо да се движи. Той я хвана през кръста, а после направи движение нагоре. Навлезе силно в нея един път, два пъти… Лиз-Ан беше силно изненадана и не правеше нищо. Просто се наслаждаваше на чудесните усещания, които отново набираха сила в нея. Струваше й се, че той достига до самата й сърцевина. И тогава тя се отдаде на инстинктите си. Объркването беше изчезнало. Тялото й започна ритмично да се движи. Неговият вик на удоволствие дойде преди нейния, но тя беше погълната от нуждата да намери освобождение, затова не престана да се движи. Когато най- после тялото й се отпусна блажено върху неговото, беше толкова замаяна, че не забеляза как той внимателно отмести тялото й от раната си. Изведнъж откри, че се е сгушила на рамото му. Сложи единия си крак върху неговите, при което бедрото й нежно погали члена му. С наслада прокара пръсти по гърдите, по корема му и после по мъжествеността му.
— Вещица! — засмя се доволно той, когато докосването й отново събуди страст в него.
Нито един от двамата не успя дори да мигне през тази нощ, но не съжаляваха за това. Не бяха очаквали обаче гневния изблик на Джилбърт, когато сутринта той нахълта в стаята и видя на леглото голите им преплетени тела. Измина почти час, докато той се успокои и сложи меча си в ножницата. Едва когато лейди Зара му предложи да се разходят в градината, се сети, че трябва да излезе от стаята. Лиз-Ан и Рейналф направиха усилие да погледнат на нещата откъм смешната им страна и прекараха цялата сутрин в леглото.
ГЛАВА 23
След седмица Лиз-Ан все още се чувстваше като чужд човек, като натрапница. Грижеше се за раната на Рейналф и прекарваше всичките нощи в блаженство заедно с него, но въпреки това оставаха още толкова много часове, които трябваше да запълни по някакъв начин. Струваше й се, че ще полудее. Стана неспокойна. Няколко пъти се беше опитала да вземе участие в управлението на домакинството, но лейди Зара все още не искаше да приеме присъствието й в замъка. Накрая на Лиз-Ан не й оставаше нищо, освен да прекарва свободното си време с Джоузеф, един от скуайърите на Джилбърт. Двамата се упражняваха в стрелба с лък в задния двор, където бяха скрити от любопитните погледи на останалите. За голяма мъка на Лиз-Ан Джоузеф често излизаше победител от състезанията им. Нямаше да се чувства толкова зле, ако самата тя не беше научила младежа да борави с лъка. А сега не можеше да се равнява с него и това беше непресъхващ извор на огорчение за нея. Оплакваше се, че не се е упражнявала много отдавна, че й пречи роклята или пък шемизетата. Джоузеф й даде назаем една от туниките си, но това, което подобри стрелбата й, бяха дългите часове на упражнения. Не след дълго Геоф и Роланд разкриха тайната им и ги помолиха да обучат и тях в стрелба с лък. Лиз-Ан ги накара да обещаят, че няма да кажат нито дума на когото и да било, защото знаеше, че Рейналф ще се ядоса, ако разбере за заниманията й. Едва сега Геоф прояви готовност да прости на Лиз-Ан намесата й за предотвратяването на дуела между господаря му и Джилбърт. Той отново й предложи приятелството си. Благодарна, че ще има с кого да разговаря, Лиз-Ан се зае с обучението му. Той не я разочарова. Но Роланд беше друго нещо. Той беше много сърдит на Лиз-Ан за проявената от нея хитрост. Беше й благодарен за уроците, но не разговаряше с нея.
Един ден четиримата излязоха извън стените на замъка. Отидоха в гората, за да половуват с лъковете си. Изведнъж от храстите изскочи огромен глиган и се хвърли към Лиз-Ан, която вървеше спокойно и не беше подготвена за нападението му.
— Господи! — извика Джоузеф зад нея.
Лиз-Ан се обърна и видя животното. Не загуби присъствие на духа. Протегна ръка към колчана със стрелите, който беше закрепен на гърба й, и… откри, че е празен. Бягай! Единствено тази мисъл беше в главата й, докато глиганът се носеше неумолимо към нея. Но краката й се подкосиха, не можеше да помръдне. Все по-силно и по-силно чуваше сърдитото ръмжене на глигана, тропота на копитата му. Разстоянието между жертвата и ловеца намаляваше все повече. Тя се втурна да бяга из високата трева. Но беше късно. И тогава го чу да пищи пронизително. Викът му заглъхна и настъпи мъртва тишина. Задъхана, Лиз-Ан се обърна и видя на земята потръпващото животно. Лежеше само на няколко сантиметра от нея. От тялото му стърчеше стрела. Тя изпусна лъка и се отпусна разтреперана, като се учудваше на обзелата я изведнъж слабост. Видя бягащия към нея Роланд, но някак неясно, като през мъгла. Неговата стрела беше повалила звяра. Зад него, иззад дърветата, се появиха Геоф и Джоузеф.
— Добре ли си? — попита я Роланд и коленичи до нея.
Тя кимна, но не намери думи, с които да изрази благодарността си.
— Можеш ли да се изправиш на крака?
Тя си пое дълбоко дъх, за да успокои бясното биене на сърцето си, и протегна ръката си в мълчалива молба да почака. Не отделяше поглед от убитото животно, до което бяха застанали Геоф и Джоузеф.
— За Бога! — възкликна Геоф, като клатеше глава, все едно не вярваше на очите си. — Можеше да…
— Отличен изстрел — побърза Джоузеф да заличи впечатлението от неудачно подбраните думи на младежа. Изгледа сърдито Геоф, настъпи животното и издърпа стрелата.
Лиз-Ан се изправи на треперещите си нозе, благодарна на Роланд за помощта му. Ръката му я държеше здраво за лакътя.
— Добре ли сте, милейди? — попита той отново, смръщил загрижено вежди.
Лиз-Ан все още не намираше думи, с които да му благодари. Затова се обърна и го прегърна силно. Роланд я потупа по гърба. И двамата бяха загубили дар слово. Когато другите двама младежи му се усмихнаха весело, той се усмихна в отговор и вдигна поглед към небето. Лиз-Ан продължи да го прегръща здраво дори когато страхът й изчезна. Един от стражите беше забелязал от стените на замъка какво ставаше в гората и беше вдигнал тревога. И след малко Джилбърт пристигна на местопроизшествието. Беше толкова ядосан, че не му се говореше. Отдели със сила Лиз-Ан от Роланд и я качи на коня си. Тръгнаха обратно към замъка. Минаваха по подвижния мост, когато Лиз-Ан се обърна и колебливо му се усмихна.
— Струва ми се, че сега той ще ми прости — каза тя и веднага съжали за думите си.
Смръщил силно вежди, Джилбърт дръпна юздите на коня, спря го насред моста и я завъртя с лице към себе си.
— Какво става, Лиз-Ан? Да не би да играеш някаква глупава игра?
— Не, не съм помолила онзи отвратителен глиган да ме нападне — каза тя, като потрепери при спомена. — Наистина бях много уплашена. Отначало не можех дори да побягна.
— Тогава защо си толкова доволна?
Нямаше желание да се впуска в подробни обяснения, но знаеше, че той няма да остави нещата така.
— Роланд ми беше много ядосан, задето му изиграх номер в деня, когато се опитах да предотвратя дуела между вас. Може би само малко преувеличих страха си… — Тя отправи мълчалива молба към Бога.
Но той остана безучастен. Тя заби поглед надолу, към сключените си в скута ръце.
— Моля те, не му казвай, Джилбърт. Той само ще ме намрази още повече.
— Не знам. Може би ще е най-добре, ако оставя на съпруга ти да измисли подходящо наказание.
— Няма да го направиш! — извика тя.
Той стисна замислено устни. Умишлено удължи мъките й с мълчанието си. А после поклати глава.
— Ще пазя тайната ти, сестричке. Но така или иначе, Рейналф ще научи за вашия лов. И мисля, че това ще бъде достатъчно наказание за теб.
