— Лейди Зара, простете ми, но знаете ли как вашата сестра Мери е кръстила детето си?
— Разбира се — отговори тя с глас, изпълнен с горчивина. — Кръсти го на бащата на Байрън. Д…
— Дарт — подсказа й Джилбърт.
Изненадана, Зара вдигна поглед към него.
— Да, точно така.
— Това е той! — извика Лиз-Ан. — Това е името на мъжа, който водеше нападението срещу нашия лагер. Онзи, който изглежда точно като Рейналф.
Отново настъпи тишина. Всички бяха като ударени от гръм.
— Погребали сте сина на Мери, а не Колин — заключи Джилбърт. — А Мери е взела със себе си вашия син, онзи, който се е родил втори. И се е заселила в Мидлънд, в дома на Чаруик.
Споменаването на това име изтръгна Рейналф от вцепенението му. Той се наведе рязко напред, при което едва не избута Лиз-Ан от скута си.
— Чаруик? Той какво общо има с това?
Джилбърт погледна Лиз-Ан.
— Не си ли му казала?
Рейналф обърна лицето й към своето и погледна в измъчените й очи.
— Затова припадна в двореца, нали? Какво криеш от мен?
Лиз-Ан се опита да се освободи от ръцете му. Мислеше, че ще е по-добре, ако помежду им има известно разстояние. Той обаче не искаше да я изпусне. Когато, без да иска, тя закачи раната му с лакът, изпита разкаяние, извини му се и се успокои.
— Не можех да ти кажа — каза тя, без да среща погледа му. Знаеше, че очите му светят гневно. — Трябваше първо да премисля всичко сама. Виждаш ли, Филип не ми каза нищо направо — продължи да говори тя толкова тихо, че останалите трябваше да напрегнат слух, за да я чуят. — Просто подхвърли, че много приличаш на някой друг, и изчезна. Бях така объркана и така уплашена при мисълта, че за нападението е виновен може би той, че е отишъл до такава крайност, за да не се ожени за мен.
— Ще изцапам меча си с кръвта на това копеле! — избухна Рейналф.
— Не, той е мой — каза Джилбърт и постави ръка върху дръжката на меча. — Ще заколя и онзи, Дарт.
Зара скочи на крака, избута Уолтър и се изправи лице в лице с Джилбърт.
— Ако това е моят Колин, няма да направиш нищо подобно. Той е мой син и не може да бъде отговорен за онова, което друг го е принудил да извърши. Няма съмнение, че е бил принуден да живее като селянин въпреки благородния си произход.
Тя се завъртя и сега гледаше право в очите на първородния си син.
— Не е ли така, Рейналф?
Рейналф отмести поглед от нея. Гледаше с обич жената, която държеше в прегръдките си.
— Ще видим — каза той неохотно. — Някои неща могат да бъдат простени. А други… — Той поклати глава и отново погледна Джилбърт. — Ще свършим работата заедно. Когато се възстановя достатъчно, двамата, ти и аз, ще се срещнем с Чаруик и ще поискаме удовлетворение за болката и мъката, които е причинил на нашите семейства.
Джилбърт поклати глава.
— Тогава ще трябва да се възстановиш само за час. Защото тръгвам днес следобед. — Той се завъртя на пети и тръгна към вратата.
— И как ще минеш край хората ми? — подхвърли Рейналф през рамо и успя да накара Джилбърт да спре.
Джилбърт се върна до леглото на Рейналф. Шпорите на ботушите му звънтяха силно в тишината.
— Чизън отново е в твоите ръце. И съм сигурен, че няма да имаш нищо против, ако аз и моите хора си заминем в мир.
По лицето на Рейналф се появи дяволита усмивка.
— Да — промълви той, докато замислено прокарваше длан по наболата си брада, — ако ти, братко, нямаш нищо против да те завържа за някое дърво. Това е единственият начин за напуснеш Чизън жив.
Лицето на Джилбърт силно почервеня, но той не каза нищо. Стоеше, свил длани в юмруци и поставил ги на хълбоците си. Лиз-Ан се изплъзна от скута на Рейналф и отиде при брат си.
— Моля те, Джилбърт — замоли го тя, — не заминавай сам. Изчакай Рейналф.
Джилбърт стисна зъби.
— Ти явно ми нямаш доверие — каза той горчиво. — Мислиш, че няма да се справя?
Тя поклати глава.
— Не, Джилбърт. Рейналф е в правото си да иска да дойде с теб.
Джилбърт се обърна и погледна в очите на Рейналф.
— Една седмица — съгласи се той недоволно.
— Не, две седмици — поправи го Лиз-Ан. — Раната е дълбока.
Ноздрите на Джилбърт се разшириха, юмруците му се свиха още по-силно.
— Добре, две седмици. И само толкова. След това тръгвам — с теб или без теб.
Отново се завъртя на пети и този път излезе от стаята.
ГЛАВА 22
През следващите няколко дни отношенията между Рейналф и Лиз-Ан не се подобриха. Той остана все така далечен и като че ли недостъпен. Беше ядосан, че не е споделила с него онова, което знаеше за Филип. Остави я да се грижи за раната му, но рядко й говореше. Отношението му причиняваше болка на Лиз-Ан, но тя си отказа утехата на самосъжалението. Смяташе, че е неин дълг да понесе гнева на съпруга си.
А през същото това време напрежението в отношенията между Джилбърт и Рейналф значително намаля. Лиз-Ан, макар и отдалеч, без да се намесва, наблюдаваше как тяхната враждебност постепенно премина в колеблива дружба. Макар да беше доволна от този обрат, той я накара да се почувства още по- нежелана. Те винаги разговаряха насаме, като че ли нейното присъствие им пречеше.
Тя спеше на твърда пейка в голямата обща зала, но сънят й беше неспокоен. Затова вината беше на обърканите й мисли. Всеки ден тя изправяше гордо рамене и продължаваше обиколката си на замъка. Искаше да се запознае с всичко и всекиго в него. Понякога се обезкуражаваше от това, как я посрещаха местните хора. Но не беше изненадващо, като се вземеше предвид, че беше сестрата на онзи, който ги беше поставил под обсада. Да, хората не бяха настроени приятелски към нея. Те дори се отклоняваха от пътя си, за да я избегнат. Дори появата на Джилбърт не успяваше да лиши една стая от обитателите й толкова бързо, колкото нейната. За тях като че ли нямаше значение фактът, че беше съпруга на Рейналф. Дори лейди Зара, която беше започнала да се отнася с нея малко по-топло, гледаше бързо да приключи разговора и винаги й се противопоставяше. Не трябваше да си кой знае колко интелигентен, за да се досетиш, че хората няма да те приемат, докато това не стори господарката им.
Когато се запозна със замъка, Лиз-Ан започна да прекарва по-голямата част от времето на двора. Гледаше с копнеж как хората на Джилбърт и Рейналф се упражняват в бойните изкуства, как се готвят за битката с хората на Чаруик. И, както винаги, никой от тях не искаше да премери силите си с нея. Така че тя трябваше да се задоволи с това да отчита грешките им и да си представя, че на тяхно място би се справила по-добре. Това й беше достатъчно… за известно време.
Вечерта на четвъртия ден почувства, че студенината в отношенията й с Рейналф се е проточила прекалено дълго, затова изкачи стъпалата към стаята му. Затвори тихо вратата след себе си, облегна се на дървените греди и се загледа в неподвижното тяло на Рейналф. Нощта хвърляше неясни сенки по лицето му. Нервна, но твърдо решена, събра цялата си смелост, отиде до леглото му и започна да се съблича. Когато остана само по тънката си долна риза, отметна завивките и легна до съпруга си. Усети как той се вцепени, когато голото й бедро се потърка в неговото. Това беше почти достатъчно да я накара да скочи от леглото, но тя се пребори с този импулс и се притисна в него.
— Какво си мислиш, че правиш, Лиз-Ан? — попита я с леко раздразнение.
