ГЛАВА 21
Първите топли лъчи на утрото тъкмо започваха да пълзят по стените, когато Рейналф отвори очи. Видя познатата обстановка на стаята си. Отначало помисли, че сънува и че през последните няколко седмици не се е случило нищо, но когато обърна глава и видя Лиз-Ан, седнала до леглото му, почувства неизказано облекчение. Гледаше нежния й профил. Беше подпряла скръстените си ръце на дюшека и бе положила глава върху тях. Дори така, заспала, тя беше най-красивото същество, което някога беше виждал. Беше силно пребледняла, а под очите й тъмнееха огромни сенки. От дясното й слепоочие до брадичката имаше засъхнала кръв. Неговата кръв, разбра той. Смръщил вежди, погледна чистите превръзки, с които беше покрита раната му, и се зачуди как така не изпитва болка, защото беше ранен сериозно. Но усещаше само тъпо, приглушено пулсиране. Отново погледна Лиз-Ан и си спомни как Самюъл превъзнасяше способностите на господарката си. Да, наистина беше надарена с лечителска дарба.
Като се раздвижи бавно, за да не я събуди, той нежно взе в дланите си кичур от черната й коса, която беше разпиляна по завивките. Зави го около пръста си и той като че ли оживя. Беше много по-различен така, освободен от тежестта на останалата коса. Беше по-гъвкав и по-мек. Рейналф се усмихна и хвана още един кичур. От камината долетя шум и ръката му замръзна във въздуха. Изведнъж, напълно буден и застанал нащрек, той вдигна глава и отправи поглед към стола, където седеше Джилбърт Балмейн. Той безстрастно срещна погледа му. Двамата дълго и безмълвно се гледаха. Най-накрая Джилбърт бавно се изправи. Протегна се, изпъна рамене и тръгна към леглото. Рейналф не го изпускаше от поглед, въпреки че отпусна глава на възглавницата. Цялото тяло на Джилбърт излъчваше гняв, толкова силен, че Рейналф смяташе, че трябва да има оръжие подръка, за да се защити. Реши, че ще успее да го направи и с юмруци.
— Благодарение на умението на сестра ми — каза тихо Джилбърт, — ти ще страдаш малко за онова, което стори. Жалко. — Той спря до Лиз-Ан. Устните му бяха стиснати.
Един мускул заигра на бузата на Рейналф. Той отново погледна Лиз-Ан.
— Значи ми нямаш доверие и не искаш да ме оставиш насаме със съпругата ми — каза той. Гласът му беше дрезгав, защото полагаше усилия да говори тихо.
Джилбърт присви очи.
— Не и когато съпругата ти е моята сестра — изсъска той.
Двамата започнаха мълчалива битка. Напрежението в хладния утринен въздух се долавяше толкова осезаемо, че Лиз-Ан се размърда неспокойно и промърмори нещо насън. Обърна глава, но не се събуди. Потъна отново в дълбок сън. Джилбърт първи отмести поглед. Наведе се над сестра си и нежно я вдигна от стола, на който беше прекарала нощта.
— Рей… — промълви неясно тя. Клепачите й затрептяха, но не отвори очи. Сграбчи инстинктивно туниката му и сгуши глава на гърдите на брат си. Търсеше топлина и я намери. А после притихна и отново потъна в сън.
Силна ревност се разгоря в гърдите на Джилбърт, когато срещна погледа на другия мъж. Дългата нощ му беше помогнала да открие една нова, съвсем различна, Лиз-Ан. Като че ли времето се беше обърнало, като че ли беше изтрило някои от ефектите, които онази нощ преди четири години беше предизвикала. Странно, но това го разтревожи и той загуби спокойствие. Беше живял прекалено дълго със спомена за случилото се тогава. Какво беше предизвикало промяната? Той непрекъснато си задаваше този въпрос, но не беше намерил отговора. Единственото, което сега знаеше със сигурност, бе, че тя обича този мъж, а това предизвикваше гнева му. В неговите очи Рейналф Уордю все още беше врагът. И щеше да остане такъв, докато не успееше да докаже обратното. Джилбърт внимателно заобиколи леглото и положи Лиз-Ан на него.
— Не се е отделяла от теб, откакто те внесоха в стаята — каза той и отново погледна Рейналф. Зави Лиз-Ан с братска загриженост и седна на стола, който доскоро заемаше сестра му, и скръсти ръце. — Ако имаш достатъчно сили, а ми се струва, че е така, бих искал да чуя за обстоятелствата, които предхождат отвличането на Лиз-Ан от Пенфорк.
— Тя самата не ти ли е разказала нищо? — попита Рейналф. Тонът му показваше, че е силно учуден.
— Не. Хората от замъка ми казаха, че е имало предизвикателство и от нейна страна. Тя те е отвлякла от замъка Лангдън, нали така?
Неудобно му беше да признае, че жена е успяла да го отвлече, но такава беше истината.
— Да, точно така започна всичко — призна Рейналф. Трудно му беше да говори тихо, защото гневът се пробуждаше у него. — Но не мисля, че мястото и времето са подходящи за този разговор.
— Търпението ми започна да се изчерпва, барон Уордю — каза Джилбърт и придърпа стола си по-близо до леглото. — Искам да знам всичко! Нима мислиш, че не можеш да се контролираш?
Търпение, напомни си Рейналф. Стисна челюст и измери с очи Джилбърт.
— Мисля, че и двамата няма да успеем да запазим спокойствие, когато започнем разговора.
Неочаквано, Джилбърт отстъпи.
— Тогава ще почакаме Лиз-Ан да се събуди — каза той и започна да разтрива, с привични движения, мускулите на ранения си крак, които непрекъснато го боляха.
Малко след това влезе лейди Зара, придружена от сър Уолтър. Джилбърт стана от стола и прекоси стаята. С широко разкрачени крака, с ръце, сключени на гърба, той застана пред голямата камина. Рейналф не откъсваше поглед от него.
— Бих искал да остана за малко насаме с майка си и сър Уолтър.
Устните на Джилбърт бяха така здраво стиснати, че образуваха съвсем тясна линия. Той сви рамене.
— Когато уредим нещата между нас, ще можеш да оставаш насаме с когото пожелаеш. Но не по- рано.
Това беше достатъчно да накара Рейналф да скочи от леглото, забравил за раната и за голотата си.
— Рейналф, върни се! — нареди Лиз-Ан.
Тя също скочи на крака и се запрепъва, все още сънена, след Рейналф. Завивката се проточи след нея. Тя се спъна и падна, а одеялото се уви около нея. И Рейналф, и Джилбърт се спуснаха да й помогнат. Тъй като Рейналф едва се държеше на краката си, а и дясната му ръка беше безполезна, Джилбърт я подкрепи и изправи на крака. Лиз-Ан прошепна думи на благодарност и веднага се обърна към Рейналф. По лицето й беше избила руменина от гняв.
— Не бива да ставаш — каза тя, хвана го за лявата ръка и го поведе към леглото.
Той упорито отказваше да се подчини.
— Искам да излезеш от стаята ми — каза на Джилбърт, като го заплаши с пръст.
Джилбърт не забеляза заплахата в гласа му, защото беше втренчил поглед в корема му.
— Белегът… — шепнеше той.
Лиз-Ан стана извънредно сериозна.
— Нали ти казах, Джилбърт, не е той — каза тя, разбрала объркването му, защото самата го беше преживяла, когато беше видяла, че Рейналф няма белег на това място. — Можем да поговорим, докато лейди Зара е при сина си.
— Какво точно става? — попита лейди Зара. — За какъв белег говорите?
Никой не й отговори. Онемял от изненада, Джилбърт само кимна с глава и тръгна към вратата. Рейналф се освободи от ръката на Лиз-Ан и се върна в леглото. Лиз-Ан го последва. Беше извърнала лицето си така, че да не вижда нито майка му, нито Уолтър. Няколко минути се суети над Рейналф, защото искаше да му е възможно най-удобно. Като се увери, че ставането му не се е отразило на раната, тя вдигна завивката от пода и го покри. Рейналф не й каза нито дума. Джилбърт и Лиз-Ан излязоха заедно от стаята. Джилбърт даде нареждания на двамата души охрана, които беше поставил пред вратата на стаята, хвана Лиз-Ан здраво за лакътя и я поведе по коридора. Изведнъж Лиз-Ан се спря. Когато Джилбърт се обърна да я погледне, тя се хвърли в прегръдките му.
— Ах, Джилбърт — проплака. От очите й потекоха сълзи, предизвикани от нещо по-дълбоко от обикновено изтощение.
Объркан от поведението й, защото отдавна не я беше виждал да плаче, той несигурно я погали по
