— Казах, че той ще остане.
Като знаеше, че е само въпрос на време кога двамата ще започнат да си разменят удари, Лиз-Ан се приближи до брат си и постави ръка върху неговата.
— Няма нищо лошо в това да присъства и той — каза тя. — На сър Уолтър може да се има доверие.
Решително стиснатите устни на Джилбърт й подсказаха, че той няма да отстъпи. Но молбата на лейди Зара го накара да промени решението си.
— Позволете му да остане — помоли тя тихо, като го докосна леко по ръката.
Рейналф и Лиз-Ан изгледаха остро първо лейди Зара, а после и Уолтър, чието лице изразяваше гняв и възмущение. Ревност? Да, едва сега Лиз-Ан разбра съвета, който Уолтър й беше дал. Очевидно беше, че е влюбен в лейди Зара. Джилбърт махна с ръка, за да освободи охраната, а после, все още хванал лейди Зара за ръката, тръгна към Рейналф.
— Май се оставяш да те води сърцето, когато е замесена лейди Зара, а? — обърна се Лиз-Ан към Уолтър толкова тихо, че само той да може да я чуе.
Мъжът се стресна. Когато разбра за какво говори тя, в очите му се появи искрено съжаление:
— Прекалено често се ръководя от разума — призна той.
Тя изпитваше истинска радост от това, че най-сетне беше успяла да сглоби сложните части на мозайката. Кимна и застана до Рейналф.
— Добре ли се чувстваш? — попита тя.
— Толкова добре, колкото може да се очаква — отговори той.
Устните му бяха здраво стиснати, а погледът му не се отделяше от Джилбърт. Нито веднъж дори не я погледна. Джилбърт настани лейди Зара на стола, който се намираше точно срещу този на Рейналф, и застана до нея. Уолтър застана от другата й страна, като неотклонно я следваше с поглед.
Най-после Джилбърт наруши неудобната тишина, която се беше възцарила в стаята.
— Имаш ли брат, барон Уордю?
Рейналф премигна. Погледна майка си, която изведнъж се вцепени, после поклати глава.
— Не, нямам нито братя, нито сестри, поне доколкото ми е известно. Защо питаш?
Джилбърт скръсти ръце на гърди.
— Става въпрос пак за същото — за мъжа, който нападна лагера ни преди четири години. Обвинихме теб, Уордю. Сестра ми казва, че не може да си ти, но, като се изключи белегът, ти напълно отговаряш на описанието.
— Във всяко едно отношение, освен белега, хм? — каза Рейналф и повдигна вежди толкова високо, че се скриха в косата му.
Джилбърт кимна.
— Да, освен белега.
— Лейди Лиз-Ан! — Лейди Зара говореше трескаво, навела тяло напред и вперила поглед в снаха си. — Вие казвате, че има още някой, който много прилича на моя Рейналф?
— Да, има още един. И те толкова си приличат, че сбърках. Взех Рейналф за онзи… И затова…
— Разкажете ми за срещата си с него — настоя лейди Зара.
Лиз-Ан нервно прокара език по горната си устна. Гледаше ту към лейди Зара, ту към другите. Всички чакаха. Тя хвана здраво облегалката на стола на Рейналф.
— Аз… не… искам да говоря за това. Достатъчно е да кажа, че има още един мъж.
Лейди Зара се облегна назад и известно време остана загледана в упоритото изражение на Лиз-Ан. Когато най-после проговори, в гласа й се усещаше странна тъга.
— Родих близнаци — каза тя, като погледна сина си. — Рейналф беше първородният. Вторият ми син се казваше Колин.
Лиз-Ан се хвана още по-здраво за облегалката на стола. Едва се държеше на краката си.
— Може би Колин… — Мъка, силна мъка изкриви чертите на лейди Зара.
— Колин е мъртъв, мамо — напомни й остро Рейналф. Опита се да стане, но падна отново на стола, защото го проряза силна болка.
Лейди Зара закри лицето си с ръце и кимна.
— Да, той умря само няколко часа след раждането.
— Тогава какви глупости говориш? Как би могъл да бъде Колин? — попита я Рейналф.
Майка му поклати глава и протегна умолително ръка на Уолтър. Той незабавно застана до нея и взе ръката й в своята.
— Дори не успях да го подържа в прегръдките си — говореше лейди Зара най-вече на Уолтър. Очите й бяха пълни със сълзи. — Байрън каза, че детето сигурно е било болно по рождение, но… Все пак трябва да е бил Колин.
Като видя мъката, изписана по лицето на майка му, Рейналф си каза, че достатъчно дълго търпи глупавите й приказки. Изправи се на крака, притиснал с ръка пулсиращата рана, и тръгна към нея.
— Но това е смешно! — възкликна той. — Не искам повече да слушам!
— Но нима не виждаш, че е възможно, Рейналф? — попита го тя, вдигнала поглед към него.
Той поклати глава.
— Тревожиш се за нищо. Мисля, че си прекалено разстроена.
— Не, може би някой е откраднал Колин.
Рейналф поклати глава с досада и прокара длан по очите си.
— Кой би се осмелил? Бъди разумна!
— Знаете ли дали по времето, когато са се родили вашите деца, не е родено и някое друго дете, лейди Зара? — попита Джилбърт.
— Достатъчно! — изрева Рейналф и погледна заплашително Джилбърт.
Лиз-Ан веднага се хвърли помежду им. Удара, който беше предназначен за Рейналф, се стовари по слепоочието й. Тя нададе стон и притисна длан до главата си.
— Спокойно, Рейналф — каза тя като видя тревогата, изписана на лицето му. — Добре съм. Нищо ми няма.
Рейналф скърцаше със зъби и не отделяше поглед от лицето на Джилбърт, на което беше изписано искрено съжаление.
— Още не съм свършил с теб — предупреди го той и взе Лиз-Ан в прегръдките си. Макар тя да протестираше, той седна на стола и я настани в скута си, отмести ръката й и загрижено се взря в малката подутина, която се беше образувала на слепоочието й. Започна нежно да разтрива мястото. — Добре, мамо — каза той като отново обърна лице към майка си, — да приключим веднъж завинаги с въпроса. Родиха ли се и други деца по това време?
Зара кимна. В очите й се четеше голяма мъка. Очевидно спомените бяха много болезнени за нея.
— Да, Байрън беше баща на още едно дете. А негова майка беше незаконната ми сестра Мери.
Всички я гледаха с широко отворени очи.
— Когато открих нейната измяна, а и неговата, й наредих веднага да се маха от Чизън. — Зара въздъхна. — Но тя нямаше къде да отиде и Байрън ме убеди да й позволя да остане докато роди детето си. Обеща, че после ще я настани някъде на юг.
Рейналф знаеше за мъртвия си брат-близнак, но никога не беше чувал за сестрата на майка си. Слушаше, изненадан като всички останали.
— Тя ме мразеше. Но аз разбрах това едва след като тя легна със съпруга ми и забременя от него. Всеки ден я виждах в замъка и това ми причиняваше огромна мъка. Тя се перчеше с бременността си и открито, на глас, се питаше коя ли от нас е забременяла първа, коя ли ще роди първа, чие ли дете ще бъде истинският наследник…
Зара покри лицето си с ръце и избухна в ридания. Уолтър й предложи рамото си, за да се облегне на него. Тя се възползва без колебание от предложената й утеха. Когато се успокои достатъчно, за да продължи да говори, му се усмихна с благодарност.
— Мери роди син в деня преди раждането на моите близнаци. Както ми бяха обещали, когато се възстанових от раждането, тя вече беше заминала. Трябваше да се погрижа за погребението на Колин…
Лиз-Ан първа наруши възцарилата се в стаята тишина.
