косата. След няколко минути тя се успокои и вдигна поглед към лицето му.
— Съжалявам — каза, но продължи да го прегръща през врата. — Вината за всичко е моя. Бях глупава и постъпих прибързано. Трябваше да те чакам да се върнеш, а не да…
— Тихо — успокои я той. — Хайде да излезем навън. Там ще ми разкажеш всичко.
Лиз-Ан кимна и пое предложената й ръка.
Навън се носеше аромат на рози. Имаше ги във всякакъв нюанс на червеното. Градината беше истинска наслада.
— За градината се грижи лейди Зара — поясни Джилбърт.
— Как? — зачуди се Лиз-Ан и зарови лице в цвета на най-близката роза.
Джилбърт сви рамене.
— Не знам как го постига. Сигурно има талант за отглеждане на рози, така както ти имаш талант да лекуваш.
През последните дни беше започнал да изпитва възхищение от жената със силна воля, която беше и майка на Рейналф. Беше крехка, но у нея гореше истински огън. Ако беше по-млада, сигурно щеше да се влюби в нея и да я помоли да стане негова съпруга.
Очите на Лиз-Ан изразяваха възторга й от гледката.
Тя обходи с поглед цялата градина.
— Дори кралските рози не са така прекрасни!
Джилбърт не беше виждал Лиз-Ан да проявява интерес към тези неща от времето, когато тя беше дете, затова сега беше силно изненадан. Защото розите, все пак, нямаха никакво, дори далечно, отношение към оръжията и бойните стратегии.
— Променила си се — отбеляза той. Изпитваше чувство като от тежка загуба и в същото време знаеше, че то е егоистично.
Тя го погледна озадачена.
— Така ли?
Той отмести поглед.
— Ела. — Постави ръката си на гърба й и я побутна напред. — Ще се поразходим и ти ще ми разкажеш за Рейналф Уордю.
Тя кимна.
— Да, трябва да поговорим за него.
Градината не беше голяма, но прекараха цял час в разходка из нея, през което време Лиз-Ан разказа на Джилбърт всичко. Започна от срещата си с Рейналф в замъка Лангдън и завърши с това, как беше взела коня на Уолтър, за да предотврати дуела. Когато свърши, вдигна очи към Джилбърт и въздъхна.
— О, Джилбърт, защо направи този театрален жест — да изпратиш кичур от косата на лейди Зара? Това силно разгневи Рейналф.
— Защото си помислих, че ще стане така — отговори той рязко.
Но когато си спомни как му беше хрумнала идеята, на устните му заигра усмивка. Беше му се наложило да се прокрадне до майката на Рейналф и да отреже кичура, преди тя да е разбрала какво става. А когато се беше усетила, се беше ядосала толкова силно, че гневът й приличаше на безмилостна морска буря. Едва беше успял да избегне ритника, който може би щеше да го лиши от мъжествеността му.
— Постъпи много жестоко — каза Лиз-Ан.
Острите й думи го накараха да спре. Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.
— Не можех да знам, че си се омъжила за Уордю — обясни той. Ръцете му я стискаха малко по-силно от необходимото, но това беше израз на вълнението му.
— Но той…
Джилбърт я разтърси леко.
— Исках да се върнеш невредима в Пенфорк, Лиз-Ан. Измъчваше ме мисълта, че той може да стане причина да те загубя, дори да те видя мъртва. — Джилбърт дишаше тежко и клатеше глава. Беше стиснал здраво клепачи, за да не види тя болката в очите му. — Да те загубя отново… — Гласът му заглъхна, защото го завладяха различни чувства. А после, като въздъхна още един път, той я пусна и й обърна гръб. Лиз-Ан погледна отпуснатите му рамене и почувства дълбоката му болка. Дълго, много дълго, вече носеше това тегло, а тя не беше направила нищо, за да го облекчи. Срамуваше се заради слабостта си, за това, че толкова време беше сляпа за чувствата на брат си. Преценката на краля за нея беше повече от вярна. Отиде при него и сложи ръка на рамото му.
— Ти не си виновен — каза му тихо, нежно. — Не можеше да направиш нищо. Не би могъл да предотвратиш случилото се. Съдбата е отредила така и аз не съжалявам.
Настъпи тишина. Наруши я Джилбърт, който се обърна към нея и каза:
— Какво? — извика толкова силно, че уплаши птичките, които се криеха в клоните на дърветата, и те отлетяха. — Обясни ми!
Тя неспокойно хапеше долната се устна. Гледаше упорито в гърдите му, като че ли се страхуваше да вдигне очи към лицето му.
— Ако не беше станало така, нямаше да съм омъжена сега за Рейналф. Щях да съм омъжена за Филип — поде тя, като отчаяно търсеше подходящи думи. — Както вече ти казах, Филип е лош, жесток човек. — И тук спря, защото не беше сигурна дали трябва да му разкаже всичко.
— Какво криеш от мен? Какво не искаш да ми кажеш? — попита Джилбърт, като повдигна брадичката й и се взря в очите й. Там прочете единствено несигурност.
— Филип… — Едва произнесе името му — толкова свито беше гърлото й. — Сигурна съм, че той е наредил да нападнат лагера ни.
Джилбърт я гледаше, без да премигва. А после бавно поклати глава.
— Говориш глупости, Лиз-Ан. Кой е напълнил главата ти с тези лъжи? Рейналф Уордю?
— Не — каза тя припряно, а после му разказа онова, което досега криеше.
Когато свърши, го погледна, изпълнена с очакване. И веднага се ужаси от гнева, изписан на лицето му.
— Филип ли ти разказа това?
Тя кимна.
— Да. Стана очевидно, че той познава мъжа, който… — Тя преглътна шумно, пое си дълбоко дъх, за да се успокои, изправи рамене и продължи: — Има още някой, замесен в тази история, Джилбърт. Някой, който много прилича на съпруга ми. Не може да е бил Рейналф.
— Той има ли брат?
Тя премигна.
— Това не ми е известно. Говорил ми е малко за семейството си. Всъщност това дори не ми е хрумвало… — Срамуваше се да го признае, защото то беше очевидното разрешение на проблема.
— Значи трябва да го попитаме — каза Джилбърт, завъртя се на пети и се отдалечи.
Наложи й се да подтичва, за да върви в крак с него. Двамата влязоха заедно в замъка.
Лейди Зара и Уолтър тъкмо излизаха от стаята на Рейналф, когато двамата се появиха в края на коридора. Без да каже дума, без да даде някакво обяснение, Джилбърт хвана майката на Рейналф за ръката и я дръпна обратно в стаята. Като се усмихна извинително на вцепенения от изненада Уолтър, Лиз-Ан последва брат си вътре и затвори вратата. Само след миг отвътре долетяха викове и шум и Уолтър влетя в стаята.
— Вън! — изкрещя Джилбърт.
— За какво е всичко това? — прогърмя и гласът на Рейналф. Той седеше в кресло до огъня, облечен в богато извезана роба.
— Защо си… — Лиз-Ан искаше да го попита защо е станал от леглото без нейно разрешение, но Джилбърт грубо я прекъсна.
— Нека уредим въпроса помежду си, насаме. Не искам никой друг да се намесва. — И той посочи с пръст Уолтър, който се опитваше да се отскубне от ръцете на двамата души охрана пред вратата.
— Той може да остане — каза Рейналф.
— Не, ще излезе — повтори Джилбърт.
Лиз-Ан видя, с нарастваща тревога, как Рейналф присви силно очи.
