— Току-що ми казаха, че едно дете в селото си е счупило крака и че може би ще се наложи да го отрежат. Помислих, че ще искаш да ме придружиш.
Лиз-Ан се закова на място.
— Вие ми имате доверие?!
Зара я погледна, с което й даде да разбере, че смята въпроса й за абсурден.
— Ти вече доказа възможностите си. Раната на сина ми зарасна така, все едно не я е имало.
Лиз-Ан се усмихна.
— Разбира се, с радост ще ви придружа. — Но после изведнъж ентусиазмът й изчезна. — Дали Рейналф няма да има нещо против да отидем двете? Той ми забрани да излизам извън стените на замъка.
Зара беше възмутена.
— Нямам нужда от разрешение, за да се грижа за хората си. Рейналф е свикнал с посещенията ми в селото. Освен това ще имаме охрана.
— Добре — съгласи се Лиз-Ан. — Ще взема билките и лекарствата си и можем да тръгваме.
— Побързай — подкани я лейди Зара. На устните й заигра истинска щастлива усмивка, когато Лиз-Ан се втурна да бяга.
Охраната, която тръгна с тях, наистина беше внушителна. Водеше я самият Уолтър. Рейналф лично ги изпрати, като погали нежно Лиз-Ан по лицето и отметна косите й назад.
— Лиз-Ан — прошепна в ухото й, — моля те, не предизвиквай сър Уолтър. Независимо от състоянието, в което се намира детето, искам да се върнете преди залез слънце. Дай ми думата си, че ще се съобразиш с моите желания.
— Имаш думата ми, милорд — каза тя и му се усмихна мило.
Рейналф помисли малко, извади камата от пояса си и й я подаде. Тя позна онази същата кама, която някога й принадлежеше, и я притисна до гърдите си.
— Благодаря ти, Рейналф, съпруже мой.
Той обви шията й с ръце и я целуна. Лиз-Ан се взря в черните му, прекрасни очи.
— Макар че не го знаеш — прошепна тя, — сърцето ми ти принадлежи.
На лицето му се изписа недоверие. Тя се усмихна и сложи показалец на устните си.
— Обичам те, Рейналф Уордю — повтори тя и подкара кобилата към мястото, където я чакаха останалите.
Струваше й много да каже тези думи, защото знаеше, че той не отвръща на чувствата й. Но когато ги произнесе, й се стори, че огромен товар се смъкна от раменете й. Погледна колебливо назад. Рейналф все още стоеше там, където го беше оставила. Ръцете му бяха на хълбоците, а очите му — вперени в нея.
Яздеха бързо, защото знаеха, че детето има нужда от помощта им. Лиз-Ан се радваше на бързата езда, на вятъра в косите си, на ритмичното полюшване на жребеца, на миризмата на земята. Когато стигнаха в селото, сър Ланселин, който беше на служба при Джилбърт, им помогна да слязат от конете. Тя се усмихна, като видя познатото му лице, извади чантата с лекарствата изпод седлото и побърза да догони лейди Зара, която вече влизаше през вратата на малката колиба. Тя имаше само една стая, която беше мрачна и негостоприемна. На леглото лежеше момченце на не повече от четири години, а до него беше коленичила майка му.
— Лейди Зара! — възкликна красивата млада жена и се изправи бързо на крака.
Зара я потупа успокоително по ръката и каза:
— Не знаех, че детето, за което ще се грижим, е Лорънс.
Жената кимна и погледна сина си през рамо.
— Довели сте и лечителката? — попита тя.
Погледът й се насочи край Лиз-Ан, към сър Уолтър, който стоеше на прага.
— Да, тя е тук, Беки. — Зара протегна ръка на Лиз-Ан. — Това е лейди Лиз-Ан. Тя излекува Рейналф.
С широко отворени очи, Беки отстъпи крачка назад и се взря в жената.
— Значи вие сте съпругата на лорд Рейналф! — възкликна тя.
Лиз-Ан усети неодобрението й, но не му обърна внимание. Детето беше главната й грижа. Мина гордо изправена край неподвижната жена и коленичи до леглото.
— Трябва ми по-силна светлина — каза тя през рамо и посвети цялото си внимание на детето.
То стенеше, очите му горяха трескаво, ръцете му стискаха здраво крака, увит във вълнен парцал. Лиз- Ан му се усмихна, за да го окуражи, и прокара длан по влажното му от пот чело.
— Всичко ще бъде наред — каза тя тихо, а после бръкна в чантата и извади едно голямо шише.
Детето беше толкова слабо, че не изрази никакъв протест, когато тя капна от течността на езика му. Само след миг то потъна в дълбок сън. Лиз-Ан можеше вече да огледа раната на спокойствие. Костта се подаваше, но кракът не беше толкова зле, колкото всички се опасяваха. С молитви и правилно лечение, тя вярваше, че ще зарасне напълно и детето няма да страда. Почисти внимателно раната и намести крака, а после го стегна в превръзка. Лейди Зара й помагаше, а Уолтър и Беки стояха от двете й страни и гледаха.
Детето още спеше спокойно, когато слънцето започна да залязва на запад. Лиз-Ан сложи пакетче с лекарства в ръката на Беки и няколко пъти й повтори, че е много важно раната винаги да бъде чиста и превързана. Беки я придружи чак до двора, където бяха завързани конете.
— Мисля, че вие сте добра съпруга за лорд Рейналф — каза тя с искрена усмивка на красивото си лице.
Лиз-Ан също се усмихна.
— Ще дойда пак след два дни, за да проверя как върви оздравяването. Запомнете, че той не бива да става от леглото, дори ако трябва да го вържете за него.
Тя помаха с ръка на хората, които се бяха събрали около къщата, и тръгна, като постепенно премина в галоп. Лейди Зара яздеше до нея.
— Справи се добре — каза тя с доволна усмивка. — Всички ще те уважават вече.
Лиз-Ан разбра, че е спечелила уважението и на майката на Рейналф, макар тя да не искаше да го признае. До замъка оставаха само няколко мили, слънцето вече клонеше на залез, когато на хоризонта се появиха конници. Начело яздеше Рейналф, а светлата му коса се развяваше зад него.
— Той се тревожи прекалено много. — Лиз-Ан чу думите, които лейди Зара отправи към Уолтър.
Лиз-Ан препусна към него. Никой не се опита да й попречи. Когато стигна при съпруга си, тя му се усмихна щастливо. Но той не отговори на усмивката й. Тя отвори уста, за да му каже мили думи, но от гърлото й не излезе нито звук. Миг по-късно писъкът й проряза тишината.
ГЛАВА 24
Лиз-Ан много добре помнеше тези ужасни черни очи! Устните му се полуотвориха и разкриха пожълтелите зъби.
Когато Дарт протегна ръка към нея, Лиз-Ан инстинктивно дръпна юздите. Кобилата се изправи на задните си крака и изцвили високо Лиз-Ан се вкопчи в гривата й и успя да се задържи на седлото. Когато копитата отново докоснаха земята, Лиз-Ан дръпна силно юздите и се опита да обърне коня. Очите й изразяваха див страх.
Прекалено късно, Уолтър вдигна тревога. Хората от охраната веднага изтеглиха мечовете си от ножниците и оградиха лейди Зара. Не можеха да направят нищо за Лиз-Ан, която беше далеч от тях. Обърнаха конете към нападателите. Бягството щеше да бъде възможно, ако от близката гора не бяха излезли още конници, които ги обградиха, надавайки силни викове. Уолтър направи знак на хората си да се съберат.
Лиз-Ан заби пети в хълбоците на коня. Имаше намерение да мине през пролуката, която се беше образувала между двама от нападателите. Знаеше, че единственият им шанс е тя да стигне в Чизън и да вдигне тревога. Конят й закачи коня на нападателя вляво от нея. Мъжът се стресна и протегна ръка да я хване… Не успя. Но една стрела се заби в хълбоците на коня. Уплашеното животно изцвили и легна на една страна. Копитата му прорязаха безпомощно въздуха. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Лиз-Ан, главата й се удари в нещо остро. Не изпадна в безсъзнание, но изпитваше силна болка. Виеше й се свят. Нямаше
