Дълга целувка за сбогом

извърна гръб на мъжете, разкърши гръб, приведе се и опря длани на коленете си. Великолепният задник се завъртя като маховик по посока на часовниковата стрелка, после спря и пое обратно. Солсбъри гледаше като хипнотизиран. Задникът потръпна, запърха с омайващ ритъм, който отекна дълбоко в слабините на Солсбъри и спря на петнайсет сантиметра от лицето му. Умората изчезна, вихърът от кръв и трупове се превърна в полузабравен кошмарен сън и Роджър Солсбъри си представи, че този съвършен задник се върти само за него. Не забелязваше как другите мъже се кикотят, подвикват или потъват в потайни сладострастни фантазии. Но нито един сред тях не изглеждаше омагьосан от този евтин трик, стар като света.

Танцът свърши и младата жена се усмихна на Роджър Солсбъри — откровено и с интерес, помисли си той. И макар че усмивката обходи всички поред, Солсбъри продължи да вярва, че е била само за него. После тя обиколи с плавни движения малката сцена, за да събира банкноти под черните си жартиери, потропвайки с елегантната червена обувка по ръба между бара и подиума. Беше чисто гола, само по обувки и жартиери, но лицето й не изразяваше нито срам, нито съблазън. Сякаш разнасяше подноса за волни пожертвования из Първа лютеранска църква в Топика. За да пъхне пет долара под жартиерата, Роджър Солсбъри измъкна банкнотата от портфейла си с два пръста, без да откъсва очи от момичето. Сложен трик, но той умееше да връзва конец на възел в кибритена кутия. Страхотни ръце. Силни, уверени ръце на хирург.

Тя се усмихна още по-широко, приведе лице към него и влажно прошепна в ухото му:

Искам да танцувам за теб. Само за теб. И той повярва.

Тази нощ Роджър Солсбъри повярва на всяка нейна дума. Че е манекенка, но напоследък не й върви, че се нарича Есенен Дъжд, че не иска нищо друго, освен добър съпруг и семейство. Разговаряха в задимения полумрак край една ъглова маса и тя танцуваше само за него. Двайсет долара плюс още двайсет бакшиш. Той не я докосна. На съседните маси мъжете лакомо плъзгаха длани по пищни гърди, момичетата пристъпваха с високите токчета и сядаха в скута на клиентите, въртяха се, триеха голи задници в слабините на застаряващи похотливци.

— Свърши ли? — прошепна едно заоблено момиче на клиента си, посягайки да прибере бакшиша.

— Никога не съм виждал подобно нещо — поклати глава Роджър Солсбъри. — Наполовина проституция, наполовина онанизъм.

Той махна с ръка към дебеличкото момиче, което оправяше оскъдните си дрешки и поглеждаше крадешком каква точно банкнота е изкопчило от клиента с избелелите джинси.

— Ти не го вършиш, нали? — попита Солсбъри.

Тя се усмихна. „Не, разбира се“, отвърнаха очите й. Той я помоли да се срещнат навън.

— Правилникът не разрешава — обясни тя. — Някои типове си мислят, че като танцуваш гола, може за петдесет долара да те навият на свирка или нещо такова.

— Но аз съм различен — каза Роджър Солсбъри.

Тя приведе леко глава настрани и го огледа. Всички се мислеха за различни, но всъщност имаше само два вида мъже — тъпкачи и слагачи. Е, някои печелеха повече и нямаха черно под ноктите. Беше ги виждала с белите якички и жълтите вратовръзки — живот си живееха нейде из висините. Но все едно дали бяха омазнени бачкатори или борсови посредници, щом оная вратичка се отвореше и кръвта нахлуеше да превърне червейчетата им в дебели салами, всички се оказваха тъпкачи или слагачи. Тъпкачите бяха предимно млади, отракани момчета без пукната пара. Каквото изкарваха, харчеха го за коли и жени и си въобразяваха, че всичко, що носи фуста — или прашка — лесно минава под ножа. Слагачите бяха балами, вечно се влюбваха и искаха да те променят, да те направят почтена жена. Добре де, плащай колкото трябва и ми надявай веригите. Тоя отсреща си беше стопроцентов слагач.

— Лекар съм — каза той.

— О! — рече тя и се престори на впечатлена.

Той й разказа как рязал и кърпил жертвите от престрелките, колко много искал да помага на хората и да стане велик лекар. Тя го слушаше с широко разтворени очи, усмихваше се почти искрено и кимаше, сякаш разбираше какво му е на сърцето. Мислеше си, че лекарите печелят големи пари. Не знаеше, че всъщност един завеждащ отделение изкарва много по-малко от някоя нейна колежка, а си цапа ръцете като прост бачкатор.

Тя се вгледа право в очите на Роджър Солсбъри и той сякаш видя пред себе си безкрайна топлота и прекрасна душа.

Роджър Солсбъри умееше да разчита рентгенови снимки, но от женски очи нищо не разбираше.

1Форцепсът

Декември 1988 г.

Когато свидетелят се поколеба, аз нетърпеливо почуках с писалката по бележника си. Демонстративно. Не че бързах. Имах цял ден на разположение, дори цяла седмица. Лекарското застрахователно дружество плащаше на час, при това доста добре. И да протакаш, паричките си текат. Почукването бе само за да покажа на съдебните заседатели, че свидетелят не изглежда твърде уверен. И за да го изкарам от равновесие.

Най-напред звучното „чук-чук-чук“ с писалката по бележника. После бавно, решително приближаване към свидетеля — нека усети присъствието ми, докато отчаяно рови из папката си в дирене на някакъв документ. И накрая погледът, високоволтовият лазерен поглед на Джейк Ласитър. Разтапя ледове и свидетели.

Разкопчах черното си сако и пъхнах палец под колана. После се изпъчих с всичките си сто килограма — бивш футболист, бивш служебен защитник и още цял куп бивши неща — пред ореховата преграда около свидетелското място, протрита от допира на милиони потни длани.

Откакто зададох въпроса, бяха минали само четиридесет секунди, но исках да изглеждат като часове. Исках съдебните заседатели да потънат в безкрайната тишина. Чуваше се само бръмченето на климатиците и шумоленето на хартии из папката. Понякога младите адвокати допускат грешката да запълнят тази черна дупка, да изяснят въпроса или да го зададат по нов начин и с това неусетно вдъхват живот в мъртвия въздух, увиснал като саван над вражеския свидетел. Каква глупост. Свидетелят е засякъл, защото се страхува. Не мисли за отговора, а за причината да му зададат този въпрос. Мъчи се да надделее в борбата, да предвиди какво ще го питат след малко. Добре, нека се пържи в собствен сос.

Още двадесет секунди мълчание. Един заседател се прозина. Друг въздъхна.

Съдията Реймънд Ленард откъсна очи от списъка за днешните конни надбягвания и хвърли към нас удивен поглед, сякаш току-що откриваше, че се е изгубил. Кимнах мълчаливо, за да го уверя, че в момента не се нуждаем от мъдростта, благодарение на която някога бе успял да завърши право във вечерните курсове нейде из Средния Запад. Съдията бе едър мъж на около петдесет години — плешив, кръглолик и предпочиташе да носи тога в кафяво вместо традиционното черно. Историята едва ли някога щеше да го издигне на пиедестал до съдии от ранга на Маршал или Кардосо, но пък не може да му се отрече, че беше почтен и оставяше адвокатите да пледират, без непрестанно да се намесва.

На предварителното заседание съдията бе предложил да приключваме всеки ден в два и половина. И съвсем сериозно добави, че следобед щял да се занимава с писмената работа, макар че в същото време си подготвяше бинокъла за хиподрума. На бюрото му лежеше бележка: „Жаркия, Ривера, залог 5:1, девета гонка“. Откровено казано, съдията разбираше повече от коне, отколкото от свидетелски показания.

Още тридесет секунди. Сетне кашлица, наподобяваща далечен тътен на влак в тунел, и най-сетне беловласият свидетел проговори.

— Зависи — изрече доктор Харви Уоткинс сериозно и тежко, досущ като президент, който чете послание към нацията.

Съдебните заседатели се завъртяха към мен. Разширих очи, сякаш бях готов да ревна: „Дрън-дрън“. Сетне с лукава вълча усмивчица се помъчих да измисля следващия въпрос. Много ми се искаше да заявя: „Драги мой, триста долара взимаш на час, как не ти хрумна друго, освен зависи? Един човек е мъртъв, обвиняват моя клиент в лекарска немарливост, а ти ще ми дрънкаш тук за някакво си зависи.

Вместо това обаче казах: