Говорех каквото ми хрумне, само и само да отклоня вниманието на заседателите от жалкия си провал. Бях прекалил с въпросите — класическа глупост по време на разпит.
Съдията Ленард се завъртя на тапицираното кресло.
— Това възражение ли е?
Мислено преброих досегашните му решения, сякаш бях в казиното и чаках да събера двайсет и едно.
— Да, Ваша светлост. Настоявам съдебните заседатели да не вземат под внимание подвеждащите изявления на свидетеля.
— Подкрепя се. Съдебните заседатели да пренебрегнат последния отговор.
Голям успех, няма що! Заседателите вече бяха наясно, че щом им нареждат да забравят нещо, значи си струва да го запомнят. Как да спася положението? Погледнах Сефало. Ако се ухилеше още малко, щеше да му се цепне главата.
— Нямам повече въпроси, Ваша светлост — казах аз с умело разиграна бодрост. После решително тръгнах към стола си, сякаш току-що бях смазал свидетеля. Но не ми се вярваше да съм впечатлил заседателите. „Ех, Ласитър, защо не си затрая, когато трябваше?“ Изпънат като бастун, с безупречна снежнобяла прическа, доктор Уоткинс слезе от подиума и за момент спря да кимне любезно на заседателите — същински генерал пред войските си. После мина край масата на ищеца, кимна на Дан Сефало и нежно потупа по рамото опечалената млада вдовица Мелани Кориган. На минаване покрай мен съвсем леко поклати глава и ме изгледа съчувствено, сякаш искаше да рече: не му придиряйте много-много на клетника, с калпаво дело се е захванал, та и по-кадърен от него няма как да го спечели.
Затворих очи и пред мен се разстла прекрасна страна с прохладни потоци и зелени хълмове, където съдилищата издават само брачни свидетелства и актове за недвижими имоти. После се зачудих дали ще ме вземат за учител по физкултура в някоя прогимназия.
2
Добрите момчета
Роджър Солсбъри сипа върху ориза черпак супа от черен боб, после поръси купчинката със ситно нарязан лук. Кубинските солени бисквити, които в ръцете ми обикновено се разпадат на прах, изобщо не го затрудниха — цепеше ги на две с палец и показалец, както изкусен скулптор цепи мрамора с един удар на длетото. Ръце на хирург. В подобни ръце форцепсът просто не можеше да се изплъзне и да пробие аортата, оставяйки Филип Кориган да издъхне от вътрешен кръвоизлив, а Мелани Кориган да живее като млада, красива и много богата вдовица. Тъкмо затова Роджър Солсбъри оспорваше моята стратегия при разпита на белокосия въздухар, който днес ми бе разказал играта в съдебната зала.
— Ако нашата теза е, че не съм закачил аортата, тогава защо се мъчеше да изкопчиш от Уоткинс признание, че хирургът не вижда нищо, докато извършва ламинектомия? Говореше тъй, сякаш искаш да ме оправдаеш за нещо, което не съм направил.
Щом клиентът си мисли, че го оставяш да затъне в коварното блато на съдебната система, най-добре е да се правиш на спокоен и мъдър, дори ако сам вече гълташ вода и дириш най-близката спасителна лодка. Само че е малко трудничко да го сториш, когато отсреща две млади жени те бройкат с преценяващи и изкусителни погледи.
— Това се нарича алтернативна пледоария — заявих авторитетно аз и отправих любезна усмивка към наблюдателките, кацнали върху табуретки пред бара. Срещна ли големи, лъскави и изкусителни очи тутакси ставам много любезен. — Най-напред казваме на заседателите: нашият скъп доктор изобщо не е припарвал и на километър от онзи проклет кръвоносен съд. Второ, дори и да го е закачил, не може и дума да става за небрежност. Това е общоприет риск при този вид операции, поради тясното пространство и близостта на аортата.
— Имам чувството, че не ми вярваш — заяви Роджър Солсбъри.
Той сипа с яките си ръце още малко супа върху ориза и се загледа как над чинията бликва ароматна пара. Една от жените вече се усмихваше. На мен, помислих си аз. Или може би на Роджър? Той беше красив посвоему. Среден ръст, средно телосложение, стандартни черти. От онези, дето направо побъркват полицейските художници. Нямат за какво да се захванат — нито липсващи зъби, нито крив нос или белег на бузата, нищо хлътнало или стърчащо.
Захванах се с моята паломиля — жилав бифтек, маринован с подправки и вероятно оставен върху предния капак на стар шевролет под жаркото слънце на Маями. Говорейки, жестикулирах с ръка или по- скоро с вилицата, на която бях забучил парче пържен банан.
— Тази правна стратегия има стари традиции. Още в древни времена се е случвало някой да доведе съседа си пред съда и да каже: „Дадох му котлето назаем, а той ми го върна пукнато“. А съседът отвръща: „Никога не съм взимал котлето и освен това, когато ми го даде, вече беше пукнато“.
Роджър Солсбъри поклати глава.
— Професията ти е толкова несигурна, толкова пълна с противоречия. Никога не съм разбирал закона.
— Аз пък жените.
В очите им танцуваха вълшебни, подмамващи пламъчета. Аз затаих дъх, а Роджър продължи да говори.
— Джейк, знаеш, че ти вярвам изцяло.
Божичко, навремето един клиент почна точно с тия думи, преди да ми бие шута.
— Така и трябва — отвърнах аз с небрежна самоувереност.
— Но не мога да кажа, че съм доволен от хода на делото.
— Слушай, Роджър. Това е психологическо състояние, което всеки ответник преживява по време на обвинението. Постарай се да не забравяш, че състезанието едва започва. Още не сме се развихрили. Почакай само да викнем за свидетел стария Чарли Ригс. Той е честен, сече му и пред него онова пиянде Уоткинс ще изглежда продажен касапин, какъвто си е всъщност.
— Сигурно.
— Май не си убеден.
— Ригс е на път да изкукурига от старост. Половината му приказки са на латински. И е някакъв си скапан съдебен лекар — или поне беше, преди да го пенсионират, — а не хирург-ортопед.
— Роджър, вярвай ми. Трябва ни не какъв да е лекар, а точно този. Чарли Ригс ще каже на заседателите защо умрял Филип Кориган. Тъкмо там е дупката в обвинението и през тая дупка мога да прокарам цял кавалерийски отряд.
Най-сетне двете жени вдигнаха платна и поеха към нашата маса. Едната ме гледаше втренчено изпод камара червеникава коса, която се спускаше до раменете й и продължаваше нейде към Мексико. Имаше кожа с цвят на карамел и лъскави абаносови очи. Гъстата, гарвановочерна коса на другата подчертаваше изящното, порцеланово личице. На едното й ухо висеше обеца като златен сперматозоид, а на другото — малко рогче от слонова кост и двете носеха впити в бедрата панталони и прекалено шроки тениски с грамадни подплънки на раменете.
— Може ли да седнем за малко на вашата
Роджър Солсбъри надигна очи и се усмихна. Явно заплахата от присъда не бе успяла да замрази хормоните му. А и аз нямах нищо против да се позабавлявам. Напоследък животът ми бе пуст като хотел в Маями Бийч през юли. Най-напред обаче обмислих нещата набързо, защото знаех, че ме чакат няколко часа работа. Има си време за веселба, само че не и насред тежък процес. Исках да приключа с аутопсията на днешните събития и да се подготвя за утрешните показания на вдовицата. И все пак по стар, може би дори прастар рефлекс мисловният ми компютър стремително изчисли плюсовете и минусите, най-вече колко време бих загубил за цялата работа: флирт, забавления, креватна гимнастика, сбогуване и обещания за нови срещи. Не, прекалено дълго излизате.
Двете вече бяха седнали и Карамелената кожа бъбреше за бившия си приятел — колумбиец и ужасен негодник. Изрече го като
Изобщо не трябваше да водя Роджър в този лъскав крайбрежен квартал с безброй магазинчета,
