Дълга целувка за сбогом

ресторанти и барове, нанизани покрай водите на Бискайския залив. Тук беше зона за свалки и двечките сигурно предполагаха, че сме излезли на лов — симпатични, добре облечени момчета под четиридесет години — докато всъщност търсехме единствено самота и място за ранна вечеря. Зад витрините на ресторанта разни млади адвокати, счетоводители и банкери се отправяха към околните барове и изпод разгърнатите им сака надничаха червени тиранти. Наместваха се върху табуретките, и подпрени на плота, очакваха да им сервират ледена „маргарита“ от хромирани машини, каквито човек очаква да види в някоя млекоцентрала, но не и в нормална кръчма. Наблизо млади жени — техни точни копия, само че със строги костюмчета или благоприлични рокли под коляното — стискаха плътно устни, сякаш пращаха всичко живо по дяволите и се мъчеха да демонстрират необходимия кураж и непукизъм, чрез който възнамеряваха да покорят света. Общо взето, нахакана тайфа от лъскави момчета и момичета.

— Карлос имаше моторница, викаше й „Цигарата“ — продължаваше да бъбри Карамелената кожа. — Караше като смахнато копеле. — Хопеле. — Душата си даваше за тая пуста лодка. Сега е във ФИЗ.

Солсбъри я изгледа с недоумение. — Федерално изправително заведение — поясних аз. — Сигурно е возил с лодката торби бял прашец.

— Si. Hizo el tonto. Правеше се на глупак заради другите. И como si esto fuera poco1, та биеше и мен. Връзваше ме и ме пердашеше с четка за коса. Отначало беше забавно, но после…

Заинтригуван, Роджър Солсбъри попита дали Карлос е използвал ремъци или обикновено въже. Зачудих се дали проявява научен интерес или нездраво любопитство. Междувременно момичето с обеците ми разправяше, че и двете били манекенки — то пък коя ли в Маями не е манекенка? — само че нямали разрешителни за работа. Били пристигнали с туристически визи. Което означаваше, че дирят под дърво и камък Светия Граал, наречен Зелена карта. Или пък гледат да си вържат по един местен съпруг.

Обеците висяха край лицето ми. Коленете ни се докоснаха и тя зашепна съвсем тихичко, за да приведа глава още по-близо. Чудех се дали ги учат тия номера, или са им заложени генетично. Дълъг лакиран нокът плъзна по дясното ми ухо. В подходящо време и място това би могло да ме възбуди. Но сред този ярко осветен ресторант и както бях настроен за работа, не изпитах нищо друго, освен сърбеж.

— Гъста коса имаш, мистър Широки плещи — каза тя. — Хъста и миссър. — На някои янки косата им е като… как беше на английски telaranas?

— Паяжини — преведе Карамелената кожа.

— Si, като паяжини. Но твоята, chico, е гъста като canamo. И rubianco.

— Като коноп и почти руса — услужливо поясни Карамелената кожа.

Приятелката й подръпна моята хъста rubianco canamo, с което никак не ми помогна да лапна парче пържен банан.

— И ojos azules2 — изкиска се тя, като надникна в очите ми.

След малко двете се извиниха и поеха към тоалетната, навярно за да разпределят трофеите. Госпожица Карамелена кожа щеше да грабне по-дребния с прошарената коса, който вече точеше лиги при мисълта за ремъци и въжета. За другата оставаше миссър Широки плещи, който поне нямаше нито паяжини, нито бръмбари в главата, но пък изглеждаше доста разсеян.

Солсбъри запали цигара, смукна дълбоко и пусна струйка дим към вентилатора над главите ни. Все се чудя защо някои лекари пушат. Трябва да са наясно с последиците. Може би от липса на воля и дисциплина. Не си представям адвокат по дела за телесни повреди да яхне мотоциклет, след като е видял полицейските снимки. Понякога се налага да събират телата с лопата.

Исках да откъсна Роджър от латиноамериканските фантазии и да поговорим за утрешния ден на процеса. Той обаче дрънкаше нещо за каре и май нямаше предвид бридж или белот. Много се изненада, когато поклатих глава. Помнех същата озадачена физиономия от деня, когато за пръв път влезе в кантората ми.

— Сигурно ви харесва да защитавате лекари — каза тогава той, след като се поздравихме.

Да бе, голяма чест.

Роджър ме погледна изненадано и с погнуса захвърли обвинението върху бюрото ми, сякаш беше заразно. Докато четях, той се мотаеше из кантората и уж зяпаше навън към залива, но всъщност тайничко търсеше дипломи и грамоти по стените. Не откри нищо. Нито дипломи, нито почетни писма. Адвокатското ми разрешително виси у дома, над тоалетната. Закрива напуканата мазилка. Роджър се спря пред снимката на футболния отбор, където играех в колежа — от ония нагласени снимки, на които се пъчат стотина души и не можеш да разпознаеш никого.

— Играли сте футбол — каза той.

Усетих, че е впечатлен. Нямаше представа дали изобщо съм завършил право, но се радваше, че поне знам как да блокирам и атакувам.

— Железен защитник — отвърнах аз. — Но като адвокат ме бива повече.

— Отдавна ли защитавате лекари?

— Немного. Преди това измъквах разни кофти типове от полицейския арест.

— И защо се отказахте?

— Защото ми се драйфаше.

— А?

— След време осъзнах, че всичките ми клиенти са виновни, невинаги за това, в което ги обвиняваха, но непременно си имаха по някое престъпление, понякога далеч по-страшно.

Разказах му как се чувствах, виждайки как някой изрод излиза от ареста заради неправилно проведен обиск, а подир седмица пак го докарват за убийство на шейсетгодишен продавач в магазин за напитки. „Ама за какво ме прибират, бе, мой човек, нищичко не съм направил!“

Разказах му как напуснах и се захванах с дела за телесни повреди. Половината ми клиенти бяха фалшиви. Фалшиви травми и фалшиви доктори, или пък истински травми, само че без застраховка.

— Значи защитата на лекари е крачка нагоре — мъдро установи Роджър Солсбъри.

— От трън, та на глог.

Отново същият озадачен поглед.

— Зарязах всичко и се лепнах при богатите дъртаци от „Хармън и Фокс“ — обясних аз. — Обикновено тия типове от кабинетите с дъбова ламперия и дебели килими не сядат на една маса с момче като мен. Страх ги е, че ще си окапя сакото, ако изобщо имам сако. В едно прекрасно утро обаче им хрумнало, че нямат кого да пратят в съда.

Знаят как да водят служебна кореспонденция и да пишат докладни записки, но не и как да баламосват съдебните заседатели. А аз им спечелих доста дела и отървах неколцина много опасни лекари.

Физиономията му вече не беше озадачена, а разтревожена.

— Извод от изложението — използвах аз любимия израз на дъртофелниците от фирмата. — През цялата си кариера търся добрите момчета, но досега не съм ги намерил.

Той помълча, сигурно се чудеше дали не съм некадърник. Добре де, и аз си задавах същия въпрос. Винаги предполагам най-лошото. Така си пестя неприятните изненади.

След това нещата се пооправиха. Проверих го. Имаше добра репутация. Напълно законна дейност и нито един съдебен иск досега. Той вероятно също ме провери. Не бях лишаван от адвокатски права, не бях съден или уличаван в нарушения на служебната етика. А единственият ми арест за побой беше станал погрешка — нямах представа, че онзи бил полицай.

И тъй, чакахме нашите dos chicas3 да си напудрят нослетата или да смръкнат нещо в тях, а аз просто не можех да прогоня баналните мисли за предстоящото дело.

— Роджър, дай да си поговорим за утре. Сефало ще извади на показ вдовицата. Днес зърнах с крайчеца на окото си как я зяпаш. Знам, че е жена за милиони, но щом аз те забелязах, докато се бъхтех с онова пиянде Уоткинс, значи и заседателите не са пропуснали да видят. Може да си направят погрешни изводи —