Тя отново се завъртя към мен и ми отправи през дебелите очила любопитен, но и малко раздразнен поглед, сякаш бе открила в супата си някакво интересно насекомо.
— Защо смятате, че съм длъжна да ви помагам?
— Защото нямате никакъв интерес да помагате на Мелани Кориган. Защото знаете за нея нещо, което би помогнало на един невинен лекар да спаси кариерата си. Защото ви харесва прическата ми.
— Май сте по-тъп, отколкото изглеждате — изсъска тя.
— За комплимент ли да го смятам?
— Вие сте безнадежден.
Свикнал съм да търпя унижения. Съдиите непрекъснато ме тормозят. Както и други изтъкнати личности, например оберкелнерът в ресторант „Бал Харбър“, който следи клиентите да не носят обувки на бос крак. Но сега беше различно. Огледах я — млада, свежа жена с памучен анцуг, който не успяваше да прикрие нейното атлетично, но много женствено тяло. Направих физиономия на разкаян негодник. Тя отново ми врътна гръб. Дан Марино подаваше къси пасове на Марк Дюпър и Марк Клейтън. Макар че всеки пас пристигаше със свирепа скорост, те поемаха топката съвършено безшумно.
— Меки длани — промърмори замислено Сюзън Кориган.
— Бива си ги момчетата, но за мен Пол Уорфийлд си остава върхът — казах аз. — Движеше се като руски балетист. Да го спреш беше все едно да гониш вятъра.
— Изглежда, знаете за футбола повече, отколкото за клиента си.
Погледнах я с недоумение и тя продължи:
— Значи все още не разбирате. Не знаете истината.
— Какво да разбирам? Вижте, заел съм се да защитавам човек, обвинен в професионална небрежност. Не знам каква е истината. Рядко я знам. Просто взимам фактите — доколкото успея да ги събера от разни мошеници — и изсипвам всичко накуп пред съдебните заседатели. Не се знае какво ще чуят, какво ще запомнят или какво ще ги засегне. Не се знае защо ще решат едно или друго. Могат да спасят от бесилото невинен човек, а могат и да го вкарат в гроба. Могат да съсипват човешки съдби и кариери, затова се тревожа за Роджър Солсбъри.
— Колко трогателно!
Изведнъж изотзад долетя вик: „Пази се!“. Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как от небето връхлита някакво мътно петно. Сюзън Кориган стрелна ръце и хвана топката с връхчетата на пръстите. Откъм играчите долетяха одобрителни възгласи.
— Меки ръце — казах аз. — И страхотна реакция.
Озарих я с най-чаровната си усмивка. Беше ми вършила добра работа сред няколко поколения студентки, изкукуригали от слънчасване по плажовете. Беше сломявала крехката съпротива на стюардесите от пет-шест закъсали авиолинии. Но не остави и драскотина върху бронята на Сюзън Кориган.
— Това си го пъхни отзад — рече тя и метна странично топката към корема ми.
Искаше ми се да я цапардосам. Но вместо това си излях гнева върху овалната топка. Стиснах здраво, с пръсти върху връзките, и я запратих в стегната спирала към един играч в другия край на полето. Той пое топката на височината на гърдите и кимна одобрително. Аз самият се изненадах от паса.
Сюзън Кориган подсвирна.
— Значи си играл футбол.
Гласът й бе поомекнал едва доловимо. Добре, сега ако изкарах и няколко рунда срещу Майк Тайсън, току-виж благоволила да ми каже колко е часът.
— Малко — отвърнах аз. Нямаше смисъл да обяснявам, че с това мятане съм си изметнал сухожилието и в момента ръката ми е напълно безчувствена.
— Нападател?
— Не. От самото начало разбрах, че е по-добре аз да въртя секирата. Защитник с някой и друг рейд по страничната линия. Обикновено гледах да поваля всеки, който ми се изпречи. Понякога, ако мачът вече беше спечелен или загубен, ме пускаха по-напред и мачках нападателите още на средната линия. Най-често обаче висях на скамейката, която е алуминиева и през ноември на север може да ти замрази задника. Но пък имах време да развивам философски теории за бедрата на клакьорките.
— Май още не си загубил форма.
— Доста се занимавах с уиндсърф. Напоследък само бъхтя боксовата круша по два пъти седмично и никога не пропускам покера в четвъртък вечер.
— Мога да бия почти всеки мъж в който и да било спорт — каза тя.
Не се хвалеше. Според мен казваше чистата истина.
— Някой път трябва да поиграем на топка — предложих аз.
За пръв път усетих, че иска да се усмихне. Но лицето й остана все тъй ледено.
— На хитър ли ще се правиш? — попита тя почти любезно.
— Не. Просто искам да поговорим.
— Ще разговарям с теб, ако ме надбягаш.
— Какво?
— До крайната линия — каза тя и посочи опустялото игрище. — Да видим кой ще спечели.
Беше останал само един нападател. Той отстъпи две крачки, засили се и ритна топката. Все същото старо, познато движение — като машина, изпълняваща функцията, която треньорът е начертал върху черната дъска. Като хирург, отстраняващ дискова херния — едно и също движение всеки път. Само че сега кракът на играча се беше отплеснал, а това можеше да се случи и с Роджър Солсбъри. Ето че пак ме избиваше на служебни размисли.
— Да или не? — настоя Сюзън. — Тепърва трябва да взема интервю от Шула и разговорът никак няма да е приятен, след като миналата неделя „Биле“ ги направиха за резил.
— Добре — казах аз и подгънах горния ръб на кубинките си. — Сигурно ще искаш да ти дам преднина.
Тя се разсмя дяволито.
На запад слънцето залязваше над Евърглейдс и розовото небесно сияние меко обливаше Сюзън Кориган. Разкърших се и замислих гениален план. Щях да тичам плътно до нея, без да се задъхвам, можех и мъничко да изостана, после изведнъж щях да се хвърля напред и да пробягам заднишком последните десет метра. Ако проявеше желание, бих я оставил да се хвърли в прегръдките ми. След тази галантна победа можех да я поканя нейде на прясна риба и хубаво бяло вино.
Тя зае спринтьорска стойка, викна „Старт“ и полетя през игрището. Хукнах подир нея и вратовръзката заплющя покрай ушите ми като знаме. Тя бе спечелила пет метра преднина още в първите две секунди. Тичаше равномерно и гладко, без усилие. Не откъсвах очи от стегнатия, заоблен задник, който сега ритмично подскачаше на всяка крачка. На половината път все още заемах втора позиция. Чувствах се като хрътка, препускаща подир механичния заек. Затова ускорих темпо. Изоставах с три метра, а до финала имаше само трийсет. Край на хитроумните планове. Трябваше да спасявам честта си. По-дълги скокове, по- високо вдигнати колене — така донякъде прахосвах енергия, но силата на всяка крачка се вливаше в следващата. Вече ни деляха само две крачки и тя стрелна поглед през рамо. Това беше грешка, но нямаше начин да я догоня в оставащите десет метра, затова се хвърлих напред и я сграбчих през кръста. Рухнахме на тревата, аз се търкулнах отгоре, а бележникът, очилата и химикалката се разхвърчаха насам-натам.
Озовахме се някъде около финалната линия. Тя лежеше по гръб, гледаше право нагоре и топлият й дъх ме гъделичкаше по носа. Бях я затиснал здравата, но не се оплакваше.
— Гол от първа атака — прошепнах аз.
Погледнах я от упор право в очите. Въобразявах ли си, или вечните ледове наистина се топяха? Почти очаквах изведнъж да омекне и да пристъпим към приятната част. Само че дълбоко се лъжех. Тя ме отметна настрани като професионален борец и скочи на крака, забивайки мимоходом коляно в слабините ми. Докато се мъчех да си поема дъх, Сюзън присви очи и почна да търси очилата си из полумрака.
— Наистина не знаеш, нали? — попита тя отвисоко.
— Не само това, ами дори не знам какво не знам — отвърнах аз с изтънял глас.
— Тогава слушай, защото нямам намерение да повтарям. Твоят клиент не е допуснал лекарска немарливост.
— Тъй ли?
