— По кое време? — запита Роджър.
И това доживях — клиентът ми да го усуква като Ричард Никсън.
— Хей, Роджър, не стоиш пред Върховния съд, а пред адвоката си.
Сервитьорът се довлече, забил здраво палци в паниците със салата. Избърса ръце в престилката, облиза малко майонеза от нокътя си и ни донесе бирата — незнайна американска марка, лишена от калории, цвят и вкус. Поне беше студена.
За да спечели малко време, Роджър отпи една глътка и каза:
— Вярно, имаше нещо такова.
— А защо не ми каза?
— Защото нямаше нищо общо с делото.
Гласът ми подскочи с няколко децибела.
— Защо не оставиш аз да решавам кое има общо и кое не? Ако тая работа излезе наяве, Сефало ще заяви, че си имал мотив за небрежност, или още по-лошо — че си го сторил с престъпни намерения.
— Мина ми през ума — небрежно отвърна той, — но Мелани няма начин да го използва. Ще навреди на образа й, нали? Прелюбодейка се мъчи да изкопчи пари от смъртта на съпруга си.
— Изобщо няма да стане така. Ти ще се окажеш коварен съблазнител или безумец, обзет от луда страст и готов да накълца нещастника, за да му отнеме съпругата.
Вилицата на Солсбъри застина във въздуха. По лицето му се мярна тревога, но като видя, че го гледам, той веднага избухна в смях.
— Може и да съм безумец — заяви Роджър с усмивка, — но ако става дума за съблазняване, не мога да й се хвана на малкия пръст. Освен това я познавах преди Кориган и… ами, има разни неща, дето на вашия жаргон ги наричате утежняващи обстоятелства.
— Цял съм в слух.
— Не знам дали те засяга.
Пресуших бирата и се помъчих да дам на малоумния келнер сигнал за още една. Изгледа ме тъй, сякаш не съществувах.
— В момента ме засягаш ти, всичко около теб и семейство Кориган — казах аз и зачаках разяснения.
Пълно мълчание.
Пристигнаха крабовете. Свежи, без черни петънца, месото се отлепваше от черупките, сосът с горчица също си го биваше. Ревнах за още бира и келнерът донесе чай с лед. На вкус беше досущ като бирата.
Нахвърлих се върху крабовете, но Солсбъри май вече нямаше апетит. Въртеше се неспокойно на стола и стрелкаше поглед насам-натам. Накрая ме погледна право в очите, въздъхна и изплю камъчето.
— Добре, слушай. Срещнах Мелани преди осем-девет години. Тъкмо привършвах специализацията, нямах много време за жени. Нали знаеш как е, в колежа се спукваш от учене, после влизаш в медицинския институт, след това практика, специализация. Нито пари, нито време. Тя беше просто едно объркано хлапе… правеше стриптийз, но само временно.
— Да бе, след това сигурно са я взели в Холивуд.
— Не беше лошо момиче. Наричаше се Есенен Дъжд. Просто използваше тялото си, за да изкара някоя и друга пара. И взех, че си паднах по нея. Почнах да печеля, купих й кола, разни подаръци… Но не беше задълго. Открих, че и други вършат същото. Един плащаше наема, друг дрехите, трети пътешествията.
— Същинско акционерно дружество.
— Някои се примиряват. Аз не. И я зарязах.
Той извърна очи. Не е много приятно да разказваш такива неща.
— Роджър, няма от какво да се срамуваш. Стара история. Срещаш хубаво младо момиче, което може да засмуче топка за голф през градинарски маркуч. Само не знаеш, че ако събереш всички маркучи, дето ги е минала, ще стигнат за поливане на цял стадион. Ще се шашнеш, ако ти кажа колко народ хлътва по такива мацета. Искат да ги променят. Стара мъжка фантазия. Някои дори си съсипват семействата. С докторите обаче е рядкост. Прекалено са умни, за да се вържат.
— Тя не беше такава — възрази той възмутено и по-високо, отколкото трябваше.
Двете жени на съседната маса полагаха отчаяни усилия да прикрият факта, че нашият разговор е по- интересен от техния. Усмихнах им се. Едната отметна глава, сякаш си бях разкопчал панталона.
Роджър Солсбъри разклати леда в чая си.
— Както и да е, не я бях виждал от около пет години, когато един ден Филип Кориган ме покани на вечеря. Беше ме посещавал заради проблеми с хрущяла в коляното. Оперирах го. После се появиха проблеми с гръбнака. Сприятелихме се. Не знаех, че е женен за Есенен… за Мелани.
— И тогава започна да се измъкваш от болницата малко по-раничко. Да навестяваш тайно брачното ложе, докато старият Кориган загрозява островите с разни наколни жилища от бетон.
Той се изсмя горчиво.
— Не беше точно така.
После пак млъкна. Хвърлих му поглед, сякаш исках да кажа: „Добре де, мъже сме в края на краищата“. Най — сетне той продължи шепнешком:
— Тук вече става малко объркано.
— Не се и съмнявам.
Не трябвало да се крият, обясни той, приведен над блудкавия чай.
— Защо? — заинтересувах се аз.
Филип искал да гледа, призна Роджър. Понякога да участва, друг път само да снима на видео. На яхтата, обзаведена като плаващ дворец, в имението върху грамадно водно легло, в плувния басейн.
Тъй значи. Филип Кориган се оказваше дърт пръч и воайор. Сигурно на тая възраст парите вече не са го вълнували, а не е можел да вдигне машинката без нещо по-перверзно.
— После смръквахме по малко кокаин и си правехме шведска тройка — каза Роджър. Помълча и ме изгледа смутено.
Жените от съседната маса определено рискуваха да си изкълчат шиите.
— Разочаровах ли те? — попита той.
Отвърнах му, че не правя морални оценки на клиентите си — зле е за бизнеса.
И все пак си водех наум морална статистика. Всички го правим. Мъчим се да бъдем свободомислещи, да не се месим никому, но тайничко изпитваме самодоволно чувство на превъзходство и смътно презрение към чуждите грехове. Роджър Солсбъри беше грешник. Взимаше наркотици и правеше групов секс като някоя отрепка. Само че беше моя отрепка, мой клиент и заниманията му в спалнята — или в плувния басейн — не го правеха некадърен хирург, а още по-малко — убиец.
Реших, че си струва да го ободря след покаянието.
— Според мен, нещата стоят така — казах аз. — Заплел си се с някаква уличница, която е стигнала да висшето общество, и с един дъртак, който не можел да вдигне парчето в нормална поза. Това не те прави престъпник номер едно, но ако стигне до съда или вестниците, съсипва те като нищо. Може през половината време да оперираш безплатно бедните или да храниш бездомните котки, но светът ще знае само едно: че си побъркан на тема секс и мъжът на твоята любовница е издъхнал в ръцете ти. Интересно четиво. Сега разбираш ли, защо трябваше да го зная? Без да искам, можех с някое от решенията си да те погубя. Буквално. Разбра ли?
— Разбрах.
— Друго има ли?
— Май не. Освен, че ме е омаяла здравата.
Олеле, Боже!
— През всичките тия години — продължи той — никоя жена не е успявала да ме разпали така. Знае и умее невероятни неща. Напълно свободна е, няма и грам задръжки. Сякаш е родена, за да дарява наслада. Знаеш ли колко ми е трудно да се откажа?
Не съм от отдела „скъпа редакция“, но все пак се опитах.
— Роджър, според мен Мелани Кориган е родена не за да дарява, а да прибира, каквото й падне. Тъй че, стой по-надалеч от адския й казан.
— Да, в нея има нещо опасно — кимна той. — Кой знае, може то да е част от магията…
