портокалова плантация — по ония места това се смята за злодеяние, като конекрадството в Дивия запад. Прокурорът бил местен човек и в заключителната си реч попитал съдебните заседатели на кого ще повярват — на него или на тоя наперен адвокат с лъскавия костюм. Естествено, повярвали на своя човек.
Дан Сефало запомнил урока. Смъкнал ролекса, захвърлил пръстените и зарязал копринените вратовръзки. Днес носеше дрехи, каквито не би приела нито една благотворителна организация. Колкото по-сериозни дела печелеше, толкова по-вехти дрипи навличаше.
Но днес не опираше до облеклото. Сефало бе пребледнял и нервен. Яви се в съда с парченце тоалетна хартия на брадата. През хартията прозираше кръв.
Сефало започна разпита с въпрос, дали е възможно хирургът да пробие аортата, без да усети.
— Едва ли — отговори Солсбъри. — Всеки хирург гледа докъде е навлязъл форцепсът и усети ли съпротивление, веднага спира.
Тайно хвърлих поглед към Мелани Кориган, която седеше със скромно събрани крака. Днес носеше простичка ленена рокля в черно, навярно за да изрази безграничната си скръб. Исках да видя отблизо що за жена е, та да замисля смъртта на собствения си мъж. Актриса, мина ми през ума. Измамница на мъже, дето и без това само чакат някой да ги измами.
— Отказах й — увери ме Солсбъри снощи. — Филип ми беше приятел. За нищо на света не бих го убил.
— А дали тя прие отказа? — запитах аз.
Роджър сви рамене. Казала, че познава момчета, де щели да пречукат Филип, без да им мигне окото.
Не се и съмнявах. Няма как да прегазиш канавката с чисти нозе. Щом се беше събличала по ония мизерни кръчми, трябваше да е срещала сводници, наркопласьори, гадни ченгета, мошеници и прочие паплач от подземния свят. Плюс някой и друг наемен убиец. Роджър Солсбъри нямаше как да се мери с такива юнаци. Но, разбира се, Филип Кориган не бе умрял от куршум, нож или примка. Беше издъхнал от аневризъм дванайсет часа след операция на моя клиент.
Дан Сефало продължи да тормози Солсбъри около двайсет минути, но не успя да изкопчи нищо. Накрая вдигна ръце и като настъпваше връзките на обувките си, пое обратно към масата на ищеца. После отметнахме малко работа — изчетохме разни писмени показания, прикрепихме към делото няколко медицински протокола. Не ми оставаше нищо друго и заявих, че защитата иска почивка. Отново се обърнахме към съдията да издаде пряка присъда, но Ленард отказа — вече сме били прехвърлили решението в ръцете на заседателите. Ако трябва да бъда точен, рече буквално: „Това тук на конно надбягване го обърнахте бе, момчета“.
Дан Сефало каза, че има още един свидетел. Ленард явно реши, че следобед може да го претупа набързо и да хукне към хиподрума. В събота предстоеше надбягване за купата „Уайднър“, а както футболните запалянковци ходят по тренировки, така и нашият съдия обикаляше из конюшните да гледа, как жребците хрупат овес и дрискат в отделенията си.
След обедната почивка пак настана мъртъв период в очакване на съдията. Докато Сефало крачеше напред-назад, аз си нахвърлях бележки за утрешната заключителна реч, а Роджър Солсбъри прелистваше някакво медицинско списание. И ето че ненадейно моята секретарка Синди изникна в съдебната зала като акула в плувен басейн. Беше с бяла минипола, черни мрежести чорапи, кожени обици с метални капси, а като капак на всичко — нова прическа, щръкнала по пънкарски и ослепително розова. Косата й стърчеше на всички страни като бодли на таралеж, все едно че току-що беше пъхнала пръст в контакта.
— Que pasa, el jefe?7
— Познаваме ли се? — рекох аз.
— Не съвсем, но може да се опознаем.
— Нямам време.
— Не ми изглеждаш чак толкова зает.
— Чакаме съдията. Или поне аз го чакам. Опечалената вдовица чака завещанието да влезе в сила. А Дан Сефало чака последната си надежда — Уоткинс пияндето.
— Има да чака — заяви Синди.
— А? — изрекох аз коронната си реплика.
Синди седна и вирна крака върху масата на защитата.
— Дълго има да чака добрия доктор — поясни тя небрежно.
— Явно нещо не знам. Хайде, казвай какво.
— Много неща не знаеш, но съм готова да те науча.
— Синди, не ме разигравай. Водим дело.
Тя се навъси.
— Горе главата. Имам странното подозрение, че Уоткинс е духнал нанякъде, а Дан Сефало толкова е закъсал, че ще му трябва нов костюм.
— Нали не си го отвлякла?
Със Синди човек никога не знае какво да очаква. По време на едно дело за сексуална дискриминация шефът на голям универсален магазин заяви, че изобщо не бил задявал младата си сътрудничка. Не бил изневерявал на съпругата си и не поглеждал чужда жена. Синди проследи човека до любимата му кръчма, плъзна изкусително крак нагоре по панталона му и го отмъкна на гости. А там Луис Моралес, по прякор Дългия обектив — фалшификатор и изнудвач любител, изскочи от гардероба тъкмо навреме, за да заснеме в едър план смъкнатите му гащи.
— Да съм го отвлякла ли? — възмути се престорено тя и вдигна вежди, боядисани в оранжево и кафяво като бенгалски тигър. — Нима смяташ, че само така бих убедила някой мъж да ме почерпи?
— Значи си му видяла сметката в някой бар.
— Ама че вулгарно! — възрази тя. — Снощи, съвсем случайно, аз и Маргарита — не става дума за едноименния коктейл, а за моя приятелка — влизаме във фоайето на „Сонеста Бийч“. И какво виждаме? Едно симпатично старче с бяла коса и смешен ленен костюм. Пие си чиста водчица и ни разправя какъв страхотен лекар е. Маргарита му се оплаква, че има проблеми с гръбнака, а старчето й предлага да се качи горе за бърз преглед. Тръгваме ние и междувременно Харви поръчва да донесат в апартамента три бутилки водка „Финландия“.
— Харви, а?
— Така искаше да му викаме.
— Не е много професионално — казах аз.
— И прегледът не беше много професионален. Освен ако има някаква връзка между Венериния хълм и гръбнака. Добре че на Маргарита не й пука. Не казвам, че е тъпа, но си мисли, че Силиконовата долина е някъде между циците й.
Затворих очи и разтърках челото си.
— Синди, сега ще ни подгонят от адвокатското дружество. Това си е чисто отвличане на свидетел.
— Кое? Дето съм пийнала чашка с приятен мъж ли?
Прекъсна ни трясъкът на тежката съдебна порта и в залата нахълта доктор Харви Уоткинс с вдигната яка на ленения костюм, който изглеждаше тъй, сякаш бяха бърсали с него всички автомобили на някое рали из тресавищата. Възелът на вратовръзката му висеше почти до кръста, а и ризата беше разкопчана горе-долу дотам. Той се подпря на вратата, като че залата плаваше из бурно море. Косата му лепнеше по челото. Под розовата кожа се издуваха синкави вени. Дан Сефало хукна да го подпре. Уоткинс гневно отблъсна ръката му. Дори и в това състояние изглеждаше по-добре от Сефало, чиято физиономия бе придобила нездрав пепеляв оттенък.
В този момент съдебният пристав изскочи от задната врата и ревна:
— Всички да станат! Съдът на област Дейд, Флорида, открива своето заседание!
Подчиниха се всички, освен доктор Харви Уоткинс, който рухна тежко на една от скамейките и подгъна
