крака под неестествен ъгъл. Беше с обувки на бос крак.
— Пристав, въведете съдебните заседатели, а вие, мистър Сефало, повикайте своя свидетел.
Съдията Ленард нямаше намерение да си губи времето. Държеше непременно да види как четкат гривата на Сметановия бегач или мерят аналната температура на Бойно знаме.
Сефало пухтеше като локомотив.
— Ваша светлост, дайте ни само минутка.
— Минутка ли? Вече ви дадох деветдесет минути за обяд. Имате ли свидетел или не? Ако нямате, прекратяваме заседанието и утре сутрин минаваме към заключителните речи.
Съдебната зала изисква светкавични решения. Да възразиш или не, да зададеш въпрос с неизвестен отговор или не, да оспориш обвинението или да си траеш. Дан Сефало трябваше да реши дали да изправи Уоткинс пред заседателите. Нямаше време нито да избръсне от бузите му бялата четина, нито да разбере дали добрият — и напълно пиян — доктор помни собственото си име. Ако не го изправеше, показанията приключваха без никакъв шанс да оспори твърдението на Чарли Ригс, че Солсбъри не е засегнал аортата. И в двата случая обвинението висеше на косъм.
Сефало въздъхна дълбоко и каза:
— Ищецът призовава повторно доктор Харви Уоткинс.
Уоткинс подпъхна вратовръзката под адамовата си ябълка, вирна патрицианска брадичка и пое към свидетелския подиум с онова изключително достойнство, което пияните проявяват в тежък час. Вървеше почти по права линия и сигурно щеше да успее, ако бе забелязал стъпалото. Но не го забеляза. Залитна напред, отхвръкна от дървения парапет и накрая се захлупи по очи в скута на съдебната секретарка — млада негърка, която нямаше представа дали да отбележи това произшествие в протокола.
— Мног’зявайте — измънка Уоткинс.
Сефало отново се втурна да му помага. След малко докторът седеше благополучно на стола, стискаше парапета и гледаше изцъклено в пустотата. Ризата бе изхвръкнала от панталона му, а вратовръзката висеше накриво. В сравнение с него Дан Сефало приличаше на манекен.
— Доктор Уоткинс, напомням ви, че все още сте под клетва… — започна Сефало.
— Клетва? — Уоткинс облиза пресъхналите си устни. Най-сетне в очите му просветна разбиране. — Ами да. Преди много години положих
Секретарката побърза да му подаде чаша вода. Уоткинс кимна учтиво. Сефало пак подхвана атаката.
— Доктор Уоткинс, вие направихте изявление, че въз основа на медицинската документация по случая можете почти уверено да твърдите, че доктор Солсбъри е пробил аортата с форцепса. Така ли е?
— Възразявам! Подвеждащо и неточно изложение на предишните показания.
Не исках да го оборвам, само проверявах какво ще е следващото решение на съдията.
— Отхвърля се — отсече Ленард. После метна в куфарчето си бейзболно каскетче и чифт слънчеви очила.
— Така ли е? — повтори Сефало.
Уоткинс кимна. Или потвърждаваше, или почваше да заспива.
— Докторе, трябва да отговорите на глас, за да бъде записано в протокола.
Уоткинс пак кимна мълчаливо. Сефало реши да продължава напред.
— А сега, за да не губим време, позволете да кажа, че според друг свидетел разкъсването е било от предната страна на аортата. Този свидетел смята, че хирург, опериращ откъм гръбнака, не може да причини подобно разкъсване.
Уоткинс изненадано вдигна вежди.
— Глей го ти?
— Въпросът ми, докторе, е следният: може ли хирург по време на ламинектомия да пробие предната част на аортата.
Уоткинс гледаше като препариран. По челото на Сефало изби пот.
— Може би си спомняте, че вчера сутринта обсъждахме този въпрос…
Аз скочих на крака.
— Възразявам! Подвеждане на свидетеля. Ваша светлост, то бива, бива, ама чак пък толкова…
— Подкрепя се. Карайте по-нататък, мистър Сефало.
Сефало опита отново.
— Твърди се, че перфорацията е била от предната страна. Какво мислите за това и как ще го изтълкувате?
Уоткинс премрежи очи и измънка нещо. Съдебните заседатели почнаха да се споглеждат.
— Докторе?
— Шльокаво — каза доктор Уоткинс.
— Шльокаво? — повтори Сефало с разширени очи.
За миг лицето на доктор Уоткинс се проясни.
— Вътре всичко е шльокаво. Сигурно си го представяте като на ония красиви картинки в книжките — кръвоносните съдове тук, мускулите там, костите оттатък. Ха! Пфу! — Към съдебната секретарка отхвръкна тлъста храчка. — Всичко е шльокаво до немай-къде. И шава. Гадното копеле продължава да диша, докато го кълцаш. Всичко шльока и шава. Отпред, отзад, по средата. Мама му стара, как да разбереш кое къде е?
Дори съдията Ленард чу последните думи. Той хвърли убийствен поглед на Дан Сефало, който тутакси предостави свидетеля на мое разположение. Не го пожелах. Съдията тресна с чукчето по-силно от друг път и закри заседанието. После хукна към задната врата с развяна кафява тога.
Роджър Солсбъри разтръска ръката ми, като че вече бяхме спечелили. Казах му да изчака до утре. Със съдебните заседатели никога не се знае. Той отвърна, че иска да отпразнуваме случая по подобаващ начин. Дали да не си потърсим две chicas? Не попитах дали и двете ще са за него, просто отказах любезно под предлог, че трябва да се подготвя за утре. После му зададох въпрос.
— Ти как смяташ? Ако оперираш откъм гръбнака, можеш ли да пробиеш аортата отпред?
Той се усмихна.
— Нашият свидетел каза, че не може.
— Вярно. А пък Уоткинс рече, че всичко е шльокаво. Ти какво казваш?
Той се усмихна отново.
— Казвам, че и двамата имат право. Ригс е прав според; професията си. Мъртвото тяло лежи неподвижно. Ако извършваш ламинектомия на труп, едва ли ще улучиш с форцепса предната част на аортата. Но и Уоткинс е прав — в живото, дишащо тяло непрекъснато има движение. Вътре е пълна каша, може да стане какво ли не. Ако вкараш форцепса прекалено навътре, може на връщане;, да закачи предната част на аортата. Възможно е.
— Но не особено вероятно — подхвърлих аз.
— Освен ако много се постараеш — каза Роджър Солсбъри.
8
Вечерната прожекция
Ето как подготвям заключителната си реч. Мятам папките в багажника и потеглям към къщи. Живея в старата част на Коконът Гроув, между Къмкуот Авеню и Поинсиана. Къщата не се вижда откъм улицата, защото дворчето е задръстено с китайски рози, вечнозелени дъбове и жакарандови дръвчета. Под тях царува такава сянка, че тревата не би стигнала и за коза. Дърветата засенчват и къщата — ъгловата сграда от коралова скала, която сигурно ще остане да стърчи тук и след атомна бомбардировка. Баба Ласитър е живяла тук, когато наоколо било пълно с художници и прочие навлеци, а вместо бутици имало нормални кръчми. Щом усетила, че кварталът почва да става шик, грабнала си въдиците и поела към островите.
Зарязвам папките в багажника и се отправям към кухнята. Вътре има хладилник, микровълнова печка, няколко шкафа и място, колкото за двама-трима добри приятели. Макар и двуетажна, къщата е съвсем мъничка. Едва ли някога ще я видим по страниците на „Архитектурен магазин“, но идеално подхожда за
