неговата цистерна. По някаква странна случайност цистерната току-що бе изсмукала съдържанието на бабината септична яма плюс още пет-шест в квартала. Баба я откара право насред тълпата високопоставени гости за тържественото откриване на „Пеликан Пойнт“ — адски грозен жилищен блок върху проядени от солта бетонни подпори, който рано или късно щеше да рухне в тинестите плитчини около Кий Ларго. Докато разни банкери, адвокати, предприемачи и политици гледаха със зяпнали уста, а камерите бръмчаха, баба изрева: „Да ви сера на фасона“. После изсипа пет хиляди литра говна върху шведската маса.
Съдията й лепна условна присъда плюс сто часа общественополезен труд. Тя изпълни заръката му, като ходеше да гощава с домашно уиски старците от близкия дом за флотски ветерани.
Обадих й се. Нямаше нищо сериозно — просто скучаеше и взе да ми разправя за прилива. Следващото листче беше изписано с неповторимо грозния почерк на моята секретарка Синди.
Докато се чудех каква е тази щуротия, през открехнатата врата надникна глава, украсена с безброй стегнати оранжевокестеняви къдрици. Според мен тоя цвят хич не се връзваше с цикламени сенки за очи, но пък беше в тон с червилото. Ако сложеше още малко по-ярко червило, нощем можеха спокойно да я използват за пътен знак.
— Синди, какво е това тук?
— Хайку, el jefe5.
— Кой?
— Аз.
— Какво „аз“?
— Аз пиша хайку — обясни тя със смях. — Това е японско стихотворение от три реда, без разните му там разбити сърца. Просто описва човешки преживявания и впечатления от природата.
— А какво означава в случая?
— Стига бе, шефе, Дъртият смотаняк Чарли Ригс ще дава показания пред съда утре в девет сутринта. Ще обясни на всеослушание от какво се е гътнал онзи богат гадняр Фил Кориган.
— Добре, той ни е най-надеждният свидетел.
— Знам ли… — промърмори Синди, размотавайки с пръст една от стегнатите къдрици. Ако някой комар допуснеше глупостта да навлезе в косата й, нямаше да излезе жив. — Имам лошо предчувствие за това дело. Твоят доктор Солсбъри гледа като побъркан.
— Всички мъже те гледат така, Синди. Опитай да носиш сутиен.
— Аз пък мислех, че изобщо не си забелязал.
— Трудно е да не се забележи, когато надуят повечко климатика и стане като в хладилник. Хайде сега малко да ми помогнеш, Синди. Имаме ли нещо за дъщерята на Кориган от първия брак?
— Ще се намери.
Синди не беше чак толкова вятърничава, колкото изглеждаше. Знаеше как да побърква мъжете с налудничав грим, кръшна походка и лукава усмивка, но под всичко това се криеше остър ум, съчетан с богат уличен опит — твърде необичайна комбинация.
— Сюзън Кориган — каза Синди, без да поглежда в папката. — Възраст — около трийсет години, завършила колеж с отличие, след това специализирала журналистика в Северозападния университет. Спортна журналистка в „Хералд“.
— Ти си невероятна — възкликнах аз напълно искрено.
— Включително и там, където не подозираш.
Премълчах — не ми се нагазваше в опасни води. После трепнах.
— Чакай малко. Точно така, Сюзън Кориган. Цитирам по памет: първата жена в съблекалнята на „Делфините“.
Грабнах вчерашния вестник, който събираше прах в кошчето до бюрото. Открих статията, отпечатана на първо място в спортния отдел под заглавие: „«Делфините» закъсват? Травми провалят нападението.“
В този отбор, където всеки полузащитник се смята за цар, нещо е станало с дворцовата стража.
И дворецът се мъчи да закрепи положението. Дворецът залага на центъра.
„
Точно така, Сюзън Кориган. Спечели си слава, като играеше тенис срещу Мартина, спринтираше срещу Фло-Джо и накрая стана спортна журналистка. Бях чел нейни статии. Язвителни и забавни. При днешната среща бях видял само язвителната страна.
— Какво общо има тя с делото Солсбъри? — попита Синди.
— Нямам представа. Но под сълзите и белите ръкавици на втората мисис Кориган се спотайва нещо и Сюзън го знае.
— Как изглежда? Сигурно като войнствена амазонка.
— Не бих казал. Умерено симпатична. Дълги крака, къса черна коса като на Дороти Хамил, очила. Чиста и свежа като планински въздух. Нищо скандално.
Синди се разсмя.
— Май не е от твоя тип.
— А, пропуснах още нещо. Заговори ли, не си поплюва.
— Виж, това вече е обнадеждаващо.
— Синди, интересувам се само по служба.
— Че кога е било другояче?
Тренировката беше към края си и на полето имаше само неколцина играчи. Загрята от слънцето трева, чист мирис на пръст в късния следобед. Отминаваше един от онези дни, когато е истинско престъпление да се свираш в кантора или съдебна зала. Тропическа зима. Ясно небе, температури над двайсет градуса, лек ветрец откъм североизток. Над малкото студентско градче, където се провеждаше тренировката на „Делфините“, въздухът бе чист и, гледайки откритите простори наоколо, имах чувството, че съм попаднал в съвсем друг свят, далеч от малолетните джебчии и останалата престъпна пасмина на Маями.
Забелязах Сюзън Кориган край страничната линия. Облечена със сив памучен анцуг и маратонки, тя сякаш броеше кои от играчите все още имат сили да се дотътрят до съблекалнята. В задния джоб на анцуга носеше репортерски бележник, а химикалката стърчеше като торпедо от черната й коса. Делово момиче. На терена пред нея бяха останали само полузащитниците и прехващачите — бързаха да потренират още малко, преди да се стъмни. На съседното поле някакво самотно хлапе отработваше шутове.
— Сюзън — подвикнах аз, когато се приближих на няколко метра.
Тя се обърна с въпросителна усмивка. Щом ме видя, от усмивката не остана и помен. Отново прикова поглед в терена. Попитах я дали чака някого. Вместо отговор, тя се вторачи в белите линии. Заинтересувах се кой играч й харесва най-много. Никакъв отговор. Стоях и се любувах на профила й. Биваше си го.
