— А след това видяхте мистър Кориган едва когато беше получил аневризъм?
— Да, казах вече.
— Нямам други въпроси — казах аз. Съжалявах само, че в момента не сме пред съдията и заседателите в пълна съдебна зала. — Свидетелката е на твое разположение, Ейб.
Ако Ейб Соколов прежълтееше още малко, щяха да го сложат под карантина за хепатит. Той започна разпита без любезности.
— Сестра Инграм, според вас възможно ли е мисис Кориган и нейният спътник да са напуснали стаята в десет часа и трийсет и една минута?
— Да, може би.
— А Роджър Солсбъри да се върне в десет и трийсет и две?
Избухнах в добре подготвен смях.
— Да бе, а в единайсет и десет през комина е слязъл Дядо Коледа.
Соколов не ми обърна внимание.
— Отговаряйте на въпроса — нареди той.
— Ами… ако доктор Солсбъри беше дошъл с асансьора, щях да го видя. Но би могъл да се изкачи по стълбището.
— Нямам повече въпроси — отсече Соколов.
Беше рискувал, залагайки всичко на карта. Искаше да докаже, че Солсбъри е влязъл при Филип Кориган с черното куфарче в ръка. Рискуваше да узная, че след това е дошла вдовицата с приятел. И загуби. Сега въпросът бе как да използвам откритието. Знаех докъде искам да стигна, но не и по кой път.
Когато прокуратурата иска да докаже убийство чрез косвени улики, трябва убедително да посочи, че обвиняемият е имал мотив, възможност и средство да извърши престъплението. При Роджър Солсбъри всичко това бе налице. Мотив — да отнеме парите и жената на Кориган; възможност — останал е насаме с Кориган в болничната му стая; средство — опасно лекарство и умението да го използва.
Ако защитаваш обвиняем, който е имал мотив, възможност и средство, остава ти само едно спасение — да подхвърлиш на заседателите друг заподозрян. И не може да си го измислиш. Призраците, неясните силуети, незнайните нападатели без мотив за убийство дават само един резултат. От двайсет и пет години до доживотна присъда. Или по-лошо. За да отхвърлиш обвинението, трябва ти заподозрян с име, лице и номер на социалната осигуровка.
Имах си заподозрян — Серхио Мачадо-Алварес. Сега ми трябваха доказателства.
20
Споразумението
Обаждането дойде три дни след като подадохме в съда списък със свидетелите и веществените доказателства на защитата. Списъкът включваше между другото видеозапис от среща на прокурорската свидетелка, покойника, обвиняемия и странично лице. Исках да видя дали Соколов ще се стресне. Не знам как го прие той. Но вдовицата не пропусна да забележи.
— Мистър Ласитър — измърка тя по телефона.
— Мисис Кориган — отвърнах аз.
— Имате нещо, което много бих искала да получа.
— Само да не е пощенската ми картичка от 1954 година с портрета на Уили Мейс.
— Не си играй с мен, Джейк — повиши глас тя.
— Извинявай, мислех, че точно това искаш.
— И не се надценявай.
— Добре, значи се обаждаш по служба. Да ти запиша ли час?
— Трябва да ти кажа нещо, което би искал да чуеш.
— Чакай да позная. Очите ми ти напомнят за Средиземно море по залез-слънце.
С такова хилаво остроумие едва ли щяха да ме поканят в телевизионното шоу на Джони Карсън. Вдовицата помълча, сигурно се чудеше дали да не ме прати по дяволите. Но в момента й трябвах, затова продължи:
— Ако спреш да се правиш на умник и ме изслушаш, ще разбереш, че се опитвам да помогна на твоя клиент.
— Вече веднъж му помогна с куфарчето.
— Може да съм го върнала там, където си беше. Всичко ще ти разкажа. Само донеси касетата.
— Ами ако съм направил копие и догодина дойда да те изнудвам?
Тя се разсмя тихичко.
— Не е в твоя стил. Освен това ще подпишем споразумение. Ти гарантираш, че си предал единствения екземпляр. Ако лъжеш, могат да ти отнемат адвокатските права, нали?
Вярно. Тая жена не пропускаше нищо.
— Кажи ми — рекох аз, имитирайки гласа на Кари Грант, — как едно невинно момиче се превръща в жена като теб?
— С много труд — отвърна тя.
А пък аз си мислех, че така се стига до Карнеги Хол.
— Добре, ще донеса касетата. Няма копие. Ти ще направиш изявление, че Солсбъри е невинен. Ще се обадя на Соколов. Освен него трябва да присъства и съдебната секретарка.
— Не! Само ти. Ако искаш, донеси видеокамера.
Замислих се. Соколов можеше да обърка цялата работа, да я разубеди, да протака до утре. В момента тя ми предлагаше делото върху тепсия. Или искаше да ми види сметката.
— Добре, пристигам след двайсет минути.
— Не тук. Не искам да припарваш до къщата. Може да се появи Серхио. По-добре другаде. Знаеш ли къде е Шарк Вели?
— Какво, в Евърглейдс ли? Мразя да ме хапят комари.
Освен това, докато дойда, ще почне да се стъмнява.
— Страх ли те е да останеш на тъмно с мен?
Не й вярвах нито на светло, нито на тъмно, нито по изгрев или залез-слънце. Освен това можеше да си доведе и приятели.
— Просто мястото ми се вижда странно за сключване на споразумение — казах аз.
— Наоколо ще има туристи, важното е да не ни разпознаят. Ела след два часа. Приготви споразумението и тръгвай. Ще те чакам на наблюдателната кула.
Добре, казах аз, но не ми се вярваше да е добре. Струваше ми се пълна глупост да се срещаме в Шарк Вели. Пък и докато стигна дотам, вече всички туристи щяха да пият в хотелските барчета пиня колада по шест долара порцията. Но ако тя наистина признаеше, че е подхвърлила уликата, делото на Роджър приключваше.
Тъкмо бършех праха от куфарчето си, когато ми звънна Синди.
— Хей, началство, сега пък те търси другата Кориган.
— Моля?
—
— На коя линия?
— Никаква линия. Тук е. В приемната. Току-що довтасала по анцуг и черни маратонки „Рийбок“, тъй казва наблюдателната колежка от приемната.
— Викни я — наредих аз.
— Черни маратонки — повтори Синди. — Бас държа, че са на висока платформа.
Когато дъбовата врата се затвори зад нея, Сюзън ме млясна по бузата. Сграбчих я за раменете и пристъпих по-близо. Целувката беше чудесна — бавна и нежна. Накрая Сюзън задавено си пое дъх и прошепна:
— На час ли взимаш хонорар за това?
— За теб ще е по твърда тарифа.
Тя се престори на ядосана.
— Значи искаш само една трета от целувките ми?
