Но за това време можеш да премислиш доста неща. Ако някой алигатор те е харесал за вечеря, трябва ли да го удариш с юмрук по муцуната? Или това беше за акулите? Помислих си за Сюзън Кориган, прекрасната и свадлива Сюзън Кориган, която държеше на мен, тревожеше се за мен и сега щеше да ме загуби. После усетих плясъка.
И потънах.
Дълбоко.
Така и не стигнах до дъното. После поех дългия път нагоре.
Водата беше топла и лепкава. Около краката ми се извиваха водорасли. В косата ми стърчаха листа.
Плувах, въртях глава и долавях хиляди звуци — шумолене на птици, шляпане по брега. Нещо блъсна крака ми и аз подскочих. Трудно е да подскочиш докато плуваш, но наистина изхвръкнах нагоре като дяволче от кутия, сетне паднах обратно до клона, който бях помислил за алигатор.
Чух нещо. Съскане като от автобусна спирачка. Само на два метра зад мен чифт ноздри избълваха облаче ситни пръски и две очи ме огледаха застрашително над дълга, плоска муцуна. Друго не се различаваше. Погледите ни се кръстосаха. Съскането стана по-силно. Този приятел явно искаше да се махна. От все сърце споделях желанието му.
Заплувах по гръб. Бавно, отмерено, с вдигната глава, за да го наблюдавам. Повече приличах на Естер Уйлямс, отколкото на Марк Шпиц. Когато увеличих дистанцията до двайсет метра, аз се преобърнах и с отчаян кроул доплувах до брега. Дочух крясъци на испански и тропот по бетонната рампа.
Брегът беше кален. Подхлъзнах се и паднах обратно във водата, опитвайки да си поема дъх. Докато посягах към някаква провиснала папрат, една мощна ръка сграбчи моята и ме издърпа. Ами сега?
Подсмърчайки, аз погледнах нагоре и зърнах лицето на грамаден негър, който ме стискаше здраво.
— Ти ли си адвокатът? — попита той.
— Защо, адвокат ли ти трябва?
— Сигурно си ти. Тя рече, че си падаш по тъпите шеги.
После го познах. Сто и двайсет кила черна плът, натъпкани в сини джинси, тънка талия и рамене, колкото двоен гараж. Ако му застанеш откъм подветрената страна, няма да се намокриш и в ураган. За разлика от някой футболни нападатели, нямаше и грам тлъстина. Изгаряше по шест хиляди калории дневно на игрището и в гимнастическия салон. Въпреки грамадното си туловище, Тайрън Хамбоун Уошингтън стъпваше леко като танцьорка. Можеше с един замах да повали всеки защитник и да профучи покрай него. Сила и бързина.
Великанът избърса ръце в джинсите си.
— Оназ, малката журналистка рече, че може да си загазил. И ето ме тук. Голяма реклама ми направи, зарад нея ме взеха в Първа лига, та й дължа една услуга.
— Сюзън? Сюзън Кориган ли те праща?
— Рече, че имаш мач тука, ама не знаеш дали си в отбрана или в атака. Хамбоун ги знае тез работи. Ти само гледай.
Серхио дотърча пръв. Спря в подножието на рампата и подгъна единия крак, другия изпъна назад. Левият юмрук беше протегнат напред, дясната ръка свита до челюстта. Същинско каменно блокче, пропито със злоба. Носът му вече бе спрял да кърви, но по цялата предница на потника се тъмнееше червено петно.
Уошингтън го изгледа презрително.
— Ма-ама му стара, в тоя град всяко ситно копеле се мисли за скапания Чък Норис. За мен обаче си чиста отрепка и пикльо.
— Negro hijo de puta…32
Челото на Уошингтън сякаш падна пред очите като забрало на шлем.
— Кво рече тоя ситен кубинец?
— Нещо лошо за майка ти — услужливо преведох аз. — И май каза, че не иска да се жени за сестра ти.
— Ма-амка му! А пък неговата сестра смъква гащите за всеки от нашите в Либърти Сити. Адски си пада по гарантирано първокласно африканско говеждо.
Серхио вече бе забравил и мен, и касетата. Въпросът минаваше на лична почва. Орландо гледаше от средата на рампата. Поне за това го биваше.
— Сега ще те убия с голи ръце — изсъска Серхио.
— Хайде де, ситен, напомпан, стероиден кубински педал. И недей да си бършеш носа с лакът, не кърви чак толкоз.
— Мръсен Negro mamalon.
— Давам ти избор, Хосе. Или отивай на майната си, или ще ти ритам задника оттук чак до Хавана.
Исках да кажа на Серхио да не се засяга. Тайрън Хамбоун Уошингтън сигурно говореше много по-лоши приказки на противниковите защитници. При други обстоятелства изразите му можеха да минат за добродушна закачка. Но явно Серхио не си падаше по такъв хумор. Макар че устата му беше затворена, нейде отдолу долетя гърлен звук, какъвто издава боклукчийски камион, опитващ да смели парче от кресло.
Секундите отлитаха. Чух как зад нас някакъв алигатор скочи във водата. Слънцето бе потънало зад хоризонта и сега ни обгръщаше мътно оранжево зарево. След минути щяхме да потънем в мрака на праисторическите тресавища.
Серхио напрегна ръце и разкърши рамене. Хамбоун Уошингтън стоеше разкрачен, с отпуснати ръце. Сетне вулканът изригна. Със самурайска свирепост Серхио се хвърли във въздуха, замахна с крак и изрева:
—
Десният му крак беше на метър и половина от земята, устремен право към адамовата ябълка на Уошингтън. Имах чувството, че виждам един уродлив Баришников Да се носи из въздуха.
Тайрън Хамбоун Уошингтън се подпираше на пети. В последния миг той пъргаво отстъпи една педя встрани и отметна главна съвсем като младия Мохамед Али.
— Шибай Йоко Оно — отвърна той.
Серхио изящно прелетя покрай него и се приземи в калните тръстики. Нямах време да гледам продължението. Докато Серхио измъкваше изпод колана си тънък двайсетсантиметров кинжал, Орландо се зададе насреща ми с бухалката. Стоях подгизнал и бос, гледах вражеското оръжие и не ми хрумваше нищо мъдро. Когато Орландо се приближи на десетина метра, аз отскочих до близката палма и грабнах един жълтеникав кокосов орех. Беше голям колкото волейболна топка и доста по-корав. Метнах ореха срещу Орландо. Той замахна и го отби настрани. Калпав удар. Точка за противника.
Той продължаваше да напредва. При всеки пробен замах мускулите по ръцете му се издуваха и шкембето му подскачаше. За разлика от Серхио беше напълно безстрастен. Студените черни очи гледаха деловито. На всяка крачка калта премляскваше под кожените му ботуши. Отстъпих бавно, като го оставих да намалява дистанцията. Когато беше на шест метра от мен, метнах с всичка сила нов кокосов орех. Той се приведе. Пропусната топка. Резултат — един на един.
Сега той наближаваше по-предпазливо и ми остави време да подбера гладък, заоблен орех, който лепваше идеално върху дланта. Престорих се, че замахвам, задържах, после метнах снаряда отдолу по възходяща траектория, водеща право към брадата му. Раздаде се удовлетворителен пукот, но той не изпусна бухалката. Подпря се на нея и в това време аз атакувах. Четири грамадни скока, после приклекнах светкавично и се отблъснах напред. Идеален захват — вдигната глава, ръце около кръста на противника. Блъснах го като таран и забих рамо в брадата му. Той отхвръкна на три метра.
Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как Тайрън хвърля в блатото кинжала на Серхио. Нямах представа как точно го е разоръжил, но ръката на Серхио висеше под неестествен ъгъл. После Тайрън сграбчи дребния си противник за дъното на панталона и го помъкна към пътя.
Серхио стенеше, но Тайрън не прояви и капка съчувствие.
— Ма-ама му стара, нищо ти няма. Някакво си изкълчено рамо. На мен като ми се случи, наместват го, слагат пластир и пак влизам в игра.
