— Не, искам да се целуваме през една трета от денонощието.
— А през останалото време да си говорим?
— И, това между другото. Слушай, радвам се да те видя, но тъкмо излизах.
Разказах й за обаждането на Мелани Кориган и тя навъсено се подпря до прозореца. После безшумно закрачи напред-назад по килима. Синди имаше право. Маратонките бяха на висока платформа.
Най-сетне Сюзън спря.
— Не отивай, Джейк. Това е капан.
— Може би. А може и да получа изявление, което ще отърве моя клиент. Просто нямам избор.
— Тогава поне се обади на полицията.
— Полицията работи за Соколов.
— Няма да й дадеш касетата.
Това беше наполовина въпрос, наполовина молба.
— Разкажи ми повече за касетата.
— Нали я видя? — каза тя. — Какво повече да разправям?
— Кога е заснета?
— Не знам точно. Около две години преди да почине татко.
— Две години! Да не е било през медения месец?
— Всъщност, преди да се оженят. Мама току-що бе починала. Татко замина с „Кори“ за островите. Взе със себе си Серхио, Роджър и Мелани.
— На това му се вика опечален съпруг.
Тя извърна глава. Още я болеше от старите спомени.
— Трудно ми е да бъда обективна за татко. Той винаги е изневерявал на мама. През онази последна година, когато тя се разболя, а той тръгна с Мелани, беше съвсем зле… Накрая той се държа просто жестоко. Никога няма да му го простя. Никога.
Не очаквах такъв тон, такова огорчение към баща й. Но изведнъж усетих и още нещо, което не си беше на мястото.
— Роджър ми каза, че срещнал баща ти едва след като той се оженил за Мелани.
— Не. Солсбъри лекуваше и татко, и мама. Определено се познаваха преди татко да се ожени за онази мръсница.
— Странно… Защо ли му е трябвало да ме лъже?
Запомних си го за сведение. Умът ми е като склад с подобни информации, цели камари от листчета с кратки бележки.
Казах на Сюзън, че е време да грабвам мехлема против комари и да потегля към Евърглейдс. Тя отстъпи до вратата и ми прегради пътя като професионален защитник.
— Ами касетата?
Огледах лавиците и грабнах една кутия.
— Може би на Мелани ще й хареса да изгледа как се разпитва вещо лице в дело за „некачествена продукция“.
— И мислиш, че като открие какво си й дал, ще го сметне за голям майтап? Тя е опасна, абсолютно безсъвестна и способна на всичко. Може да те съблазни или да те убие. Без колебание.
— Мелани? Та тя и на мравката път прави.
— Може би, ако мравката си е сложила катинарче на панталона. Джейк, не ставай глупак. Може да си изпатиш много зле.
— И за мен ли ще подскача гробарският кон?
— Обещай да не ходиш — помоли тя.
Не исках да ходя. Но не можех да се откажа.
— Каквото трябва, трябва си — изрекох аз с глас на филмов каубой.
— Не се прави на идиот. И тая самоирония изобщо не ми минава. Ти наистина се смяташ за много печен.
— Само се перча. Всъщност треперя от страх.
— Пак почваш. Какво да ти кажа?
— Кажи колко ще ти липсвам, ако ме излапат алигаторите.
— Ще ми липсваш. Много… много държа на теб.
— Държиш, значи?
Продължавайки да ми прегражда пътя, тя пристъпи напред и тъжно ме изгледа отдолу нагоре. Едва се удържах да не я прегърна.
— Мисля, че те обичам — прошепна тя. — Доволен ли си сега?
— И още как.
Тя направи крачка назад.
— Надявах се на по-красноречив отговор.
— Мисля, че вече разговаряхме за това. Не ти ли казах вече, че… знаеш какво.
— Джейк Ласитър, как е възможно човек да бъде толкова изразителен в препълнена съдебна зала и тъй вързан в разговор насаме? Защо просто не кажеш, че ме обичаш?
— Ами да.
— Какво „да“?
— Това, дето го рече.
— Джейк!
Вдигнах ръце.
— Добре де, обичам те, доволна ли си?
— Не съм доволна. Каза го насила. Не умееш да изразяваш чувствата си и ме смяташ за някаква хлапачка, чието мнение можеш да не зачиташ.
Сега беше мой ред. Отстъпих метър назад.
— Сбърках ли нещо? Мислех, че си разменяме нежности, а изведнъж излиза, че не съм слушал внимателно. Какво искаш от мен?
— Въпросът е какво не искам. Не искам да се доказваш като герой. И не искам да влизаш в капан.
— Съжалявам. Имам дълг към Роджър.
— Защо не искаш да ме послушаш?
— Хей, Сюзън, високо ценя твоето мнение, но знам как да се грижа за себе си. Обикалял съм този град много преди да се срещнем и все още имам глава на раменете.
Мургавото й лице леко се изчерви.
— Щом те бива толкова, сигурно трябва да продължиш сам. — Тя се извърна и хвърли поглед през прозореца Атлантика. Корабът „Норвегия“ бавно излизаше от канала, понесъл хиляда туристи към Вирджинските острови. — Ти не ме приемаш сериозно, Джейк. Просто си грамаден и тъп мъжкар като всички останали. Чудя се какво толкова ти харесах.
С тия думи тя се врътна върху черните платформи и хукна навън, като повтори два-три пъти в движение „скапан мъжкар“. През отворената врата видях как вярната Синди сви рамене, сякаш искаше да каже: „Все същата история“
21
Шарк Вели
В Шарк Вели29 няма акули. И долина няма. Само безкрайни блатни треви и безброй животни в своята естествена природна среда. Но истинските царе на Евърглейдс са алигаторите. Хранят се с костенурки, елени или птици, дръзнали непредпазливо да се доближат до тинестите им свърталища. Из блатата живеят горски щъркели, жерави и големи бели чапли, които отдавна щяха да са изчезнали, ако жените още носеха шапки с пера.
Но няма нито долина, нито акули. И все пак, въпреки сбърканото си име, Шарк Вели е същински природен рай. Представлява необятно равно мочурище, бавнотечаща плитка река, чийто облик не се е променял от векове. Ако Филип Кориган бе зърнал това място, щеше да се оближе лакомо и да потъне в мечти за пресушаване, изравняване и строеж на комплекс от наколни жилища под името „Щъркелова река“.
