ни накараха да минем заради Океания.
— Мога да си представя — каза Виктория. — Застраховка за колко? За сто милиона ли?
— Триста милиона — отвърна Джуниър.
Стив подсвирна тихо с уста.
От отсрещната страна на масата Лекси и Рекси изглеждаха отегчени от разговора за възрастни. Щипеха се по ръцете, за да проверят съдържанието на подкожни мазнини. Щяха да открият повече, ако стиснеха пръчици за хранене.
— И на коя компания се спряхте? — попита Стив.
Джуниър поглади брадичката си, Стив се почуди дали в малката вдлъбнатинка не се завира храна понякога.
— Чужд консорциум — отвърна Джуниър след кратка пауза.
— „Лойдс“ в Лондон?
Още една пауза, още едно поглаждане на брадичката.
— Не, един тръст на Бермудите.
— Съдихме една компания на Бермудите — каза Виктория. — Как се казваше?
— „Питс Рей Риск Мениджмънт“ — отвърна Стив, без да сваля поглед от Джуниър. — Бяха поели застраховката на един строителен проект в Сарасота, който не можа да отговори на законодателните изисквания.
Стив замълча. Очакваше Джуниър да каже „Да, същата компания“ или „Не, използвахме «Хамилтън Лайъбилити Лимитид»“. Или нещо от сорта.
— Сега като се замисля, май се отказахме от компанията на Бермудите — отвърна Джуниър. — Застраховахме се в тихоокеанска компания.
— Вероятно в сингапурската „Транс Глобал“ — каза Стив. Въобразяваше ли си, или на третия в света гмуркач очите му шареха.
— Нещо такова — отвърна Джуниър. — Да, май беше същата.
Джуниър махна на келнера за още едно бренди — четирийсет и пет годишно „Монтифо“ в четирийсет и пет доларова чаша, — спомена нещо за мъжествения му вкус на дърво. После мобилният му телефон иззвъня и той изглеждаше видимо облекчен, когато се извини и стана от масата, за да се обади.
След малко сервитьорът донесе сметката в релефна кожена подвързия, дебела колкото книга. Постави прекрасната опаковка пред Стив и той се опита да я плъзне към празното място на Джуниър, но Виктория я пресрещна като хокеист и я метна обратно към него с предизвикателна усмивка. Стив погледна четирицифреното число, закашля се, сякаш в гърлото му беше заседнала пилешка кост и затвори кожената папка.
— Не ми пука, че твоят мъж мечта ме натовари със сметката — изръмжа Стив.
— Напротив — изстреля Виктория в отговор. — Ще трябва да си направиш втора ипотека.
Стояха пред ресторанта в топлата ветровита нощ. Чакаха да им докарат колите. Сребристият хамър на Джуниър пристигна пръв. Той целуна Виктория по бузата, тупна Стив приятелски по рамото и отпраши, като зави на север по Поне де Лео Булевард с две немлъкващи блондинки отзад.
Стив предложи Джуниър да откара Лекси и Рекси до апартамента им в Саут Бийч. Така и така беше отседнал в „Астор“, само на няколко пресечки от тях. Беше съвсем логично, поне за Виктория. Стив се опитваше да го накисне. Двете бамбини щяха да му разкажат после всичко и той без съмнение се надяваше, че близначките ще си направят среднощен сандвич с Джуниър в мезонета на десетия етаж с гледка към морето.
Глупавият му план не я ядоса толкова, колкото това, че беше развалил вечерята им. Джуниър тъкмо се канеше да й каже нещо, когато Стив влетя с дългокраката си кавалерия.
— Направи ми впечатление — изръмжа отново Стив, — колко уклончив беше за застрахователната компания.
— Стига, Стив. Джуниър не си пада по подробностите.
— Застраховка за триста милиона не е подробност. Не можеш да сключиш заем за строеж без застрахователна полица.
— Какво толкова? Чу го. Направили са застраховката в Транс-еди-коя-си компания.
— „Транс Глобал“.
— Точно така. „Транс Глобал“ в Сингапур.
— Няма такава компания. Измислих си името и той захапа стръвта.
Беше втрещена.
— Защо са ти тези евтини номера?
— Да видя дали лъже. А той лъжеше.
— Просто се съгласи с теб, за да смени темата. На кой му се говори за застраховки по време на вечеря?
— На адвокати, поели защитата по обвинение в убийство.
— Не е това! — Виктория го посочи с пръст. — Прие го много лично. Какво имаш срещу Джуниър?
— Освен факта, че му се иска да се гмурне в твоята…
— Не бъди груб, Стив. Просто ми кажи. Какво правиш? Какво общо има застрахователната компания с убийството на Бен Стъбс?
— Парче от мозайката, което не пасва. Стъбс е бил убит заради Океания. Щом като Джуниър лъже за застраховката на Океания, за какво друго лъже?
Аз смазвам колелата, хлапе!
18
— Моля, кажете си името за протокола — каза Стив.
— Питър Любер. — Дундакът в раиран костюм се обърна към София Ернандес, съдебната стенографка с гарвановочерна коса, чиито трикольорни нокти потракваха по клавишите на машината й. — Но ти можеш да ме наричаш Пинки, скъпа.
София извъртя очи, но като всяка добра съдебна стенографка запази блажена тишина. Беше свикнала мъжете да флиртуват с нея, включително и господин Стивън Соломон, с когото — преди Виктория — София се беше позабавлявала.
— Къде живеете, господин Любер? — попита Стив.
— Пентхаус 1–А, комплекс „Белведере“, Бол Харбър.
— А адресът на офиса ви?
— Предната седалка на линкълна ми, хлапе.
— Нямате офис?
— Поне в колата ми не мирише на боклукчийска кофа.
Пинки подуши шумно и направи физиономия. Намираха се в кантората на „Соломон и Лорд“, ако можеше да се нарече така бордеят на втория етаж. Въздухът беше натежал от мириса на гнила папая, който се носеше от контейнера за боклук под прозореца. Стив взимаше показанията на Любер във връзка с делото, което беше завел за реабилитирането на баща му.
— Опитайте да се придържате към отговора на въпросите — инструктира го Стив.
Пинки Любер дъвчеше незапалената си пура и гледаше втренчено Стив. Ядосан, че му бяха пратили призовка, ядосан, че трябваше да дава клетва; ядосан, че се налагаше да дава показания, и то такива, които щяха да разровят миналото му.
— Тогава да продължим с играта на думи, че трябва да стигна навреме за ежедневната серия в надбягванията.
— Какво работите, господин Любер?
— Консултант.
Любер беше водил достатъчно дела и знаеше, че умните свидетели отговарят колкото се може по- кратко. Изречение беше по-добре от параграф, една дума още по-добре от две.
— Можете ли да го опишете малко по-подробно? — попита Стив.
— Не.
