По дяволите! Дяволите да го вземат!
— Моята съдружничка и бракониерът на омари! — възкликна Стив с престорено учудване.
Насочи се към масата им, хванал подръка двете блондинки близначки Лекси и Рекси от „Манекените“. Лекси (или може би Рекси, кой би могъл да каже?) беше облечена в искряща дълбоко изрязана червена копринена рокля, която щеше да бъде дълга до глезена, ако не бяха развяващите се плисета — широки колкото гумените ивици по автомивките, — които се отваряха на талията и се усукваха около дългите й крака при всяка крачка. Рекси (освен ако не беше Лекси) беше облечена със семпла права черна рокля, която стигаше на трийсет сантиметра под коляното. И двете имаха силиконови цици, които бяха прекалено големи за крехката им физика. И двете се бяха покатерили на последен модел небостъргачи „Джими Чу“ с десетсантиметрови токчета, и двете полюшваха хълбоци и кършеха бедра с походка на преуспели модели. Или гладни лъвици.
Виктория изрисува усмивка на устните си точно както главният готвач рисуваше със сос върху морския костур.
— Здравей и довиждане, Стив.
— Какво искаш да кажеш? Джуниър, нали нямаш нищо против да се присъединим към вас?
— Ами…
— Супер! — Стив се обърна към най-близкия келнер и се провикна. —
Забъркваше езиците така, както главният готвач бъркаше яхнията от риба.
Стив представи двете си придружителки на Джуниър, после махна на келнера да дойде за питиетата. Шампанско и естествено, пишете го на сметката на господин Грифин. Настани Лекси и Рекси от двете страни на Джуниър и седна до Виктория.
— Не е ли по-уютно? — попита Стив.
— И голямо съвпадение — отвърна Джуниър.
— Непрекъснато вечерям тук — отвърна Стив.
— Ха! — възкликна Виктория.
Джуниър я погледна и присви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво можем да направим?“ В този момент го хареса дори още повече. Толкова спокоен, толкова уверен в себе си, нямаше нужда да се заяжда със Стив, нито да го хвърля с главата напред през бара.
— Поразголила си се, Вик. — Стив кимна към голите й рамене. — Ново ли е?
— Носих го на бала на „Вискаянс Клуб“. Не помниш ли? — Гласът й беше стоманен.
— Не си бърчи челото, Вики — предупреди я Лекси. — Бръчките ще се стегнат като бетон.
— Колко карбохидрати имат според теб? — чудеше се Рекси, като гледаше пръчките с розмарин, сякаш са смъртоносни копия.
— Е, дами — усмихна се Джуниър като любезен домакин, — с какво се занимавате?
— Мозъчни хирурзи са — сухо отвърна Виктория.
— Ние сме мо-де-ли — отвърна Лекси. — Мо-де-ли. Не си ли личи?
— Сладурчето тук е наш адвокат — Рекси посочи с пръчката към Стив.
— Празнуваме — отвърна Стив. — Лекси и Рекси спечелиха участие в телевизионна реклама днес.
— Вагистат — извикаха в един глас двете.
Лекси погледна Джуниър право в очите, сякаш гледаше в обектива на камерата:
— Страдате ли от вагинален сърбеж, парене или възпаление?
— С гъсто миризливо течение? — пригласяше й Рекси.
— Може да имате възпаление! — заяви Лекси весело, сякаш поздравяваше приятелка, че е спечелила от лотарията. — Така че, ако не искате гъбички между нас…
И двете запяха в един глас:
— Казват такива неща по телевизията? — попита Джуниър.
— Кабелната — обясни Стив. — „Спайс Ченъл“.
Сервитьорът се приближи и каза:
— Ако сте готови да поръчате, мога да ви препоръчам патица на скара.
— Я, заеби — отвърна Лекси, — аз съм вегетарианка.
Довършиха втората бутилка шампанско и цяла армия наемна ръка раздигаше празните плата с опоскани скариди, пълни с юка, риба меч на тиган, орехов скат на тиган и салата от палмови връхчета — единственото препитание на близначките, които си я поделиха, за да запазят петдесетте килограма, разпределени върху тънките им като на жерав скелети.
Стив цяла вечер преценяваше езика на тялото на Виктория и Джуниър, но какво би могъл да каже? Беше нарушил хода на процеса с нахълтването си. Може би трябваше да се дегизира и да седне на бара. Тогава щеше наистина да ги наблюдава, да долавя вибрациите им, без да го забележат. В следващия миг си помисли дали не губи разсъдъка си.
Хей, спокойно. Вик много ме обича. Просто минаваме през труден период.
Стив слушаше как Джуниър забавлява масата с разказите си как се гмуркал в Кабо Сан Лукас — спуснал се на сто и двайсет метра, но излязъл едва трети на състезанието — и как счупил рекорда с една гигантска риба меч на островите Кайкос, но я пуснал обратно, вместо да я опече и да нахрани петдесет души. Всъщност пичът изглеждаше свестен. Не си играеха на настъпванка с Виктория под масата и засега не беше промушил никого с ножа си за масло.
Права ли беше Виктория?
Издъних ли се, като се опитах да лепна две престъпления на Джуниър? Убийството на Бен Стъбс и съблазняването на моята жена — последното се смята за истинско углавно престъпление?
Когато сервитьорът запали фламбето на крема брюле, който Джуниър си беше поръчал, Стив каза:
— Това ми напомня за нещо, Вик. Сетих се за делото за пламналото тупе.
— „Кафе Жаке“ в Лодърдейл. — Тя се извърна към Джуниър. — Тупето на клиента ни се подпалило от патицата фламбе.
— Уау! — възкликна Джуниър.
— Само гордостта му пострадала — добави тя. — Годеницата му не знаела, че е плешив, и Стив ги осъди заради срама, който са му причинили.
— Десет хиляди плюс безплатни десерти до края на живота му — каза Стив.
Друг сервитьор донесе мелба от тропически сладолед. Гуава, манго, папая. Стив се впусна в разкази за правни ресторантски казуси, включително клеветническа рецензия, в която ястие се наричало „говеждо ала чума“, строшен стол, който причинил телесни наранявания на сто и четирийсет килограмов клиент, и немарлив готвач в суши бар, който сервирал част от пръста си с калифорнийско руло.
Джуниър се смееше, показвайки добронамерените си трапчинки и резката на брадичката. Разговорът се обърна към правната система, Стив нарече адвокатите „последната надежда на обикновения човек в борбата му с мегакорпорации, некадърни доктори и застрахователни компании“.
Продължиха така известно време, Лекси и Рекси си разделиха една плодова салата за десерт, като белеха люспата на гроздето, за да пестят калории. Стив се пенявеше, че застрахователните компании били банда рекетьори и шефовете им били изчадия на сатаната, които отказвали да покриват щетите на честните притежатели на полици, и когато нямало как да минат гратис, играели нечестно срещу наистина пострадалите, докато крякали колко скъпо излизало филето миньон в ресторанта и циврели за симулантите, и недоволните, които подавали искове, защото краката им били премазани от десеттонна преса.
— Прав си за застрахователните компании — съгласи се Джуниър. — Няма да повярваш през какви мъки
