— Сериозно, Стив. Най-сетне разполагаме с евентуална защита. Има ли шанс тя да стои зад нападението над теб и убийството на Бен Стъбс?
Стив опипа челото си, за да определи големината на цицината.
— Делия е сладурана. Искам да кажа — емоционална е, но в добрия смисъл. Сърдечна е, забавна, готви страхотно и…
— Добре, разбрах.
Стив се отпусна назад и затвори очи. Преди да успее да заспи отново, Виктория го попита:
— Коя, по дяволите, е гъвкавата гимнастичка от Обърн?
Законите на Соломон
7.
Ако се срещаш с бивше гадже, което ти си зарязал, винаги подозирай, че е въоръжено.
Бони гарантира за Клайд
26
Докторът беше към трийсет и пет годишен, прекалено млад и прекалено загорял на слънцето, за да се поправи на Стив. Татуировката от вътрешната страна на ръката му — уиндсърфист, който се мята на вълната — също не вдъхваше особено доверие.
— Скенерът не показа нищо. Рефлексите ви са наред. Кажете колко прави две плюс две.
Докторът явно бърза, помисли си Стив. Може би се надигаше вятър. Сети се за един стар виц. Един свещеник, един лекар и един адвокат трябвало да отговорят на въпроса колко прави две плюс две. Като сниши гласа си, Стив подхвърли репликата на адвоката:
— Колко искате да прави?
Докторът се усмихна насила и надраска набързо нещо върху подложката с листове. Пускаше Стив с уговорката да се обади, ако го заболи главата или му се вие свят. Заедно с болкоуспокояващите докторчето му даде и ценна информация: цяла хайка репортери и фотографи душеха из фоайето на болницата като лешояди след пътна катастрофа. Чакаха изявление, снимки, някаква връзка между нападението на моста и делото за убийство срещу Грифин. Стив се замисли. Какво можеше да каже?
Някои сили се опитват да спрат Хал Грифин на всяка цена, включително и като убият адвоката му.
Но беше ли истина? Представа нямаше. За пръв път в професионалния си живот Стив реши да подмине възможността за безплатна публичност — майчино мляко за всеки съдебен адвокат — и се изниза през служебния вход на болницата.
Виктория го взе от паркинга на болницата, провря миникупъра си между два телевизионни камиона и се насочи на юг към Кий Уест. Щяха да направят неочаквано посещение на Делия Бустаманте.
— Защо се крием така? — попита тя. — Няма камера, в която да не си се влюбил.
— Мога да правя само догадки. Не знам достатъчно, за да дам смислено изявление.
— Обикновено това не те спира.
— Опитвам се да бъда по-благоразумен.
О! Колко още щеше да действа лекарството, почуди се отново Виктория.
Стив се обади на Боби по мобилния. Момчето се чувстваше страхотно. Отиваше да лови скариди с дядо си. Не, нямал нужда от повече почивка. Бил проспал половината ден и бил мегаотегчен. Хлапашка издръжливост.
Когато стигнаха Кий Уест, Виктория паркира на Дювал Стрийт. Първа спирка, магазинът за по един долар, от който трябваше да купят дрехи на Стив. След петнайсетина минути новият му имидж беше завършен. Черни гуменки, зелени камуфлажни панталони и тениска с надпис:
„Двайсет и четири бири в кашонче.
Двайсет и четири часа на ден.
Съвпадение?“
Облече я и се разходи важно из магазина, но от главната квартира не бяха разпоредили за фотосесия. Виктория плати сметката и настоя тя да вземе торбите, а Стив нямаше нищо против. Щеше да се възползва от сътресението, за да получи цялото съчувствие, което му се полагаше.
Минаха през Мелъри Скуеър точно преди залез слънце. Мястото беше фрашкано с туристи плюс обичайната сбирщина от жонгльори, мимове, извивачи на балони и един човек с надпис „Чета за храна“. Успяваше донякъде да развлича тълпата с откъси от „Острови на течението“ на Хемингуей.
— Как се чувстваш? — попита го Виктория за десети път.
— Малко странно, но след няколко маргарити всичко ще е наред.
— Никакъв алкохол. Чу лекаря.
Стив не спореше. Харесваше му Виктория да го глези и все още беше в посттравматично, постдемеролно просветление на добра воля и любвеобилно настроение.
Минаха по брега до „Хавана Виехо“, ресторанта на Делия Бустаманте.
На открития бар висяха няколко постоянни клиенти, а Лиз О’Конър, местна певица, свиреше на китара и припяваше: „Знам, че е време да си ходя, когато банкоматът…“
— Какво ще кажеш за малко стриди с лимон и чесън преди да говорим с Делия? — предложи Стив.
— Не чу ли, че докторът каза никаква пикантна храна?
— Да, мадам, както кажете.
Погледна го отново с питащ поглед „кой е този човек“, а Стив просто се усмихна и отвори вратата, за да влезе. Подобно на повечето места за хранене на Кийс, и в „Хавана Виехо“ преобладаваше морската тематика — котви, шамандури и челюсти на акули плюс черно-бели снимки на Куба отпреди Кастро по стените. Въздухът беше изпълнен с аромата на кърито от яхнията с рапани. На съседната маса, под снимка в рамка на яхтклуб в Стара Хавана, местни по шорти, тениски и сандали плюска риба меч със сос от манго и шотландски чушлета. Делия Бустаманте, собственичка и главен готвач, имаше страстна чувствена връзка с храната. Беше, по спомените на Стив, доста гореща и в спалнята.
— Гладна ли си, Вик? — попита той, докато се отправяха към кухнята.
— Мислиш ли, че Делия ще ти сготви?
— Защо да не ми сготви?
— Ти ли скъса с нея?
— Винаги запазвам приятелските си отношения. Част от чара ми е.
— Така ли? А останалото какво е?
Влязоха в кухнята през люлеещите се врати. Делия стоеше пред газова печка и бъркаше нарязана папая и ябълки в кастрол за сосове, от който се носеше мирис на кафява захар и канела. Ябълков сос с папая, гарнитурата към един от специалитетите й: пикантна сьомга на скара.
— Какво готвиш, бейби? — Стив разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне от двайсет крачки разстояние.
Делия вдигна глава от котлона, черните й вежди се извиха. Беше облечена в прилепнало долнище за йога и розов изрязан потник с дантела отпред. Дантелата нямаше подплата и горната част на карамелените й цици лъщеше от потта. Черната й коса беше прибрана назад и подчертаваше скулите й.
— Копеле такова! — След което продължи на испански: — Мръсна гад, кучи син, отрепка такава!
— Майка ми не е кучка — отвърна Стив.
— Шибано лайно! — Хвърли лъжицата по него, мина на петдесет сантиметра от главата му, но сочни парченца папая опръскаха тениската му.
— Делия, съкровище. Ти си разкошна жена. Какво ти става?
— Копеле! — Грабна сатъра и го запрати през кухнята. Стив щеше да се наведе, но хвърлянето беше високо и на дължина, сякаш някой сдал багажа от нерви кетчър хвърля топката към центъра на игрището, опитвайки се да навакса откраднатите от рънъра секунди.
Сатърът се заби в дървената колона със звучно
