Текила и синьо алиби

порция ром в чашата, добави малко прясно изцеден лимонов сок, една капка газирана вода и ментови листенца. — Това кубинско момиче има ли нещо общо с нападението срещу теб?

— Няма начин — отвърна Стив.

— Няма начин, Хосе — съгласи се Боби.

— Делия е емоционална, но не би прибягнала до насилие.

Хърбърт опита коктейла си и кимна в знак на одобрение.

— Какво мисли Виктория?

— Казва, че много жени с удоволствие биха ме избутали от пътя.

— Затова ли не остана тук снощи?

— Вик спи по-добре в хотела.

— Аха. Колко време мина?

— От какво?

— Откакто не сте се чукали?

— Боже, татко! Има дете.

— Когато аз бях на твоята възраст, с майка ти го правехме всеки ден. Някои мъже се измъкваха по обяд, за да идат при любовниците си. Аз си отивах у дома за обяд и за един бърз тек със собствената си жена.

— Ако нямаш нищо против, татко, предпочитам да не си ви представям с мама в спалнята.

— Нямаше време за спалнята. Правихме го прави в кухнята. — Хърбърт пресуши мохитото. — Синко, внимавай да не загубиш момичето.

Седнал на масата пред лаптопа си, Боби се правеше, че не чува. Беше открил сайт със сателитни снимки на живо от Флорида Кийс и търсеше нудистки плажове. Стив се беше изтегнал на двойното канапе. Главоболието му се беше превърнало от ревяща лавина в тъпо пулсиране. Над главата му перката на вентилатора раздвижваше влажния въздух.

— Каза ми, че Пинки Любер имал страшни приятели — каза Стив. — Някой от тях да кара „Харли“?

— Копаеш в погрешна леха — отвърна Хърбърт. — Пинки никога няма да застраши живота на дете.

— Има предвид мен, чичо Стив, а не теб. — Боби щракна с мишката и увеличи една сателитна снимка.

— Виж намерих снимка на Пайрътс Коув. Вижда се палубата на дядо.

За миг Стив се зачуди дали Боби не можеше да намери снимка на „Пайър Хаус“, да надзърне през прозореца на стаята на Виктория и да проникне в най-дълбоките кътчета на сърцето й. Щом технологията не можеше, почуди се Стив, как можеше той? Но сега не искаше да размишлява за личния си живот.

— Татко, как така си се лепнал за този боклук Любер?

— Няма да говоря за Пинки. — Хърбърт подаде на Стив питието. — Това ще изцери всичките ти болежки.

— Малко честност ще ми дойде по-добре от мохито.

— Няма нищо по-хубаво от мохито. — Хърбърт надникна през рамото на Боби към екрана на компютъра.

— Гледай само! Ето го каналът. Боби, дали скаридите ще вървят довечера?

— Скаридите не могат да вървят, дядо.

— Добре, дали ще се хващат по-лесно. Изключи това чудо и върви приготви мрежите и фенерите.

Сменя темата, помисли си Стив. Цял живот го беше правил. Удря и бяга. Първо ударът, че ще загуби Виктория, после измъкването за Любер.

Какво толкова криеше старецът?

— Чичо Стив, ще дойдеш ли с нас да ловим скариди? — попита Боби.

— Не — отвърна Хърбърт, преди Стив да успее да отговори. — Чичо Стив има нужда от почивка.

Да души, или да не души.

Това беше въпросът пред Стив.

Заедно с по-големия въпрос.

Защо баща ми толкова защитава Пинки Любер, човека, дал лъжливи показания и съсипал целия му живот?

Въпросите идваха по-бързо от отговорите. Отпуснат от рома и демерола, Стив се облегна на пластмасовия шезлонг на кърмата и се загледа в топлата вода. Невидима птица сипеше трели от едно дърво и забележително наподобяваше джиесем мелодия. Хърбърт и Боби бяха взели ферибота към Шугър Кий. Закотвеха ли се веднъж до колоните на моста, щяха да ловят скариди в продължение на часове.

Подобно на прииждащия прилив, мисловният процес на Стив течеше бавно, но неизменно в една посока. Можеше да се разрови като ченге без заповед за обиск.

Не… не мога да душа из нещата на татко.

Но… ако татко не разбере… какво толкова!

Така че… откъде да започна?

Ако старецът му някога е бил въвлечен в нещо непочтено, със сигурност не беше изкарал пари от това. Иначе защо щеше да живее на това старо тринайсетметрово корито, правоъгълен кютук от фибростъкло, който стоеше и дремеше в мочурищата на Пайрътс Коув?

Стив започна от горната палуба. Беше открита с извит мостик. Нямаше къде да се скрие нищо. На главната палуба сандъците бяха пълни с рибарски такъми, куки, фенери и навити въжета. Чу извънбордов двигател да бръмчи в залива. Няколко хлапета в моторна рибарска лодка се носеха към открито море като самолет.

Стив се спусна в кабината на Хърбърт, претърси вградените шкафове, разрови купищата каки шорти и избледнели тениски.

Какво всъщност търся?

На стената беше монтирано малко бюро. В дървените отвори бяха натъпкани сметки. В чекмеджето имаше кутия с канцеларски принадлежности и чековата книжка на баща му. Стив прегледа цифрите. Малки суми. Електричество, спиртни напитки, телефонна сметка.

Телефонна сметка.

Платена вчера.

Стив изпразни кошчето за боклук под бюрото. Рекламни материали. Дипляни на недвижима собственост. Известие от Мънроу Каунти за пръскане срещу комари. И… списъкът с телефонните разговори.

Прегледа номерата, разпозна някои. Неговият, естествено. Телефон от Корал Гейбълс, номерът беше на Тереса Тораньо, клиентка и приятелка, която беше наследил от баща си. Имаше доста обаждания до неизвестен за него номер в Маями. Пет обаждания в деня, в който беше взимал показанията на Пинки Любер. Ако се съдеше по времето на разговорите, два бяха преди показанията и три след. Вероятно нищо, но…

Стив набра и зачака.

Жена отговори кратко и ясно:

— Офисът на господин Джоунс.

Джоунс. Това стесняваше кръга.

— Мога ли да говоря с господин Джоунс?

Който и да беше той, по дяволите!

— Кой се обажда?

— Господин Дароу. Кларънс Дароу.

— Господин Джоунс знае ли за какво се отнася?

Съмнявам се. Дори и аз не знам за какво се отнася.

— Въпросът е личен — отвърна Стив и реши, че е вярно.

— Ако не е съдебен въпрос, ще отговори на обаждането ви чак след шест часа.

Аха, съдебен въпрос!

— Получих призовка да се явя като съдебен заседател…

— И се обаждате на началника на администрацията, за да ви освободи от задължението ли?