Текила и синьо алиби

— Вие го казвате, господин Робинсън. Тези стоманени конструкции са полуготови хотелски стаи. Строите плаващ хотел с казино, нали така?

— И какво ако строя? — изстреля в отговор Робинсън. — Аз съм бизнесмен. Не правя нищо незаконно.

„И ако почне да се заяжда, ритни го право в топките.“

— Нищо незаконно — повтори тя, — освен ако не кроите как да натопите Харолд Грифин в убийство, за да откраднете идеята му и да я реализирате в по-малък мащаб.

Уадъл скочи на крака.

— Протестирам! Адвокатът свидетелства! — И той като всички прокурори мразеше изненадите и сега изглеждаше сякаш се беше блъснал в стъклена врата.

— Приема се — отсъди съдията. — Госпожице Лорд, моля, оформяйте обвиненията си като въпроси.

Виктория направи едно кръгче пред съдебните заседатели и се приближи към свидетеля.

— Ако моят клиент построи Океания над рифа, на вашия хотел баржа ще бъде забранен достъпът в района от съображения за сигурност, — нали така, господин Робинсън?

— В непосредствена близост — да.

— Нужен ви е бил от достъп до този риф. Ако Океания бъде построена, вашият хотел загива във водата, нали така?

— Сигурен съм, че би оказало влияние на бизнеса по някакъв начин, но кой може да каже до каква степен?

— Луксозен хотел и казино като Океания биха отнели блясъка на вашия плаващ Уол-Март, нали?

— Въпрос на мнение.

— Вашето мнение е било, че трябва да попречите на Грифин да построи Океания.

— Не! — Робинсън й се усмихна. — Проектите ни бяха напълно различни.

— За да са наясно съдебните заседатели — продължи тя, — нает сте от Хал Грифин да направите платформите за построяването на Океания. Но без да уведомите господин Грифин, тайно започвате разработка на конкурентен проект?

— Както казах и преди малко, аз съм бизнесмен, госпожице Лорд.

Виктория замълча, което даде възможност на съдията да се включи:

— Имате ли други въпроси?

Виктория беше изпуснала парата. Беше установила мотив. Сега Стив трябваше да свърже Робинсън с убийството. Беше готова да си седне, но осъзна, че е нарушила едно от многобройните правила на Стив за кръстосания разпит.

„Винаги завършвай силно.“

— Само още нещо, Ваша чест. — Тя се обърна към свидетеля. — Господин Робинсън, вашата моторница… как е кръстена?

Надяваше се, че фотографът снима в момента. Лицето на Робинсън почервеня от гнева, който се беше насъбрал в него.

— „Насита“ — отвърна Робинсън.

— Фен на „Ролинг Стоунс“ ли сте?

Отново сарказъм. Мразя, когато Стив го прави, но понякога не мога да се въздържа.

— Така се е казвал един от корабите на Хенри Морган — отвърна Робинсън през стиснати зъби.

— Морган Ужасния? — престори се на изненадана.

— Някои го наричат така.

— Не е ли потапял кораби и рушил градове? Плячкосвал, палел и изнасилвал?

— Трябва да разберете историята, госпожице Лорд. В онези дни…

— История или не, Морган Ужасния не е ли бил пират?

— Имал е разрешението на Короната. Смятал се за капер.

— Точно така — отвърна тя и се усмихна с престорена скромност. — А вие се смятате за бизнесмен.

Цялата истина52

Коридорът към съдебната зала беше външен тесен балкон на четвъртия етаж. Докато чакаше да го извикат да свидетелства, преметнал сакото си през рамо, вадички пот се стичаха по лицето на Стив и се спускаха по врата му. Тропическата жега предизвикваше вълни от болка в черепа му.

Вратата на съдебната зала се отвори с трясък и Лечестър Робинсън излетя навън. Ругаеше на поразия, лицето му беше озъбено. С наведена глава той почти се блъсна в Стив на път към асансьора.

Това е добре. Много добре.

Виктория го беше одрала и беше закачила кожата му да съхне. На нейната възраст той не беше толкова добър. Част от силата й се криеше в това, че не съзнаваше колко е добра. Чувството на несигурност държеше егото й под контрол. Нуждата й да се харесва — болка, която той не споделяше, — я правеше по… ами харесвана.

Имаше и още разлики. Той разполагаше с улични номера, тя — с изтънчени трикове. Той размахваше меч, тя пронизваше с рапира.

Може би точно затова сме толкова добри заедно. Може би когато това свърши, пак ще станем един отбор. И може би ще продължим да си делим и спалнята заедно със съдебната зала.

Докато Стив обмисляше възможностите, приставът подаде глава през вратата и се провикна като глашатай:

— Господин Со-ло-мон! Стивън Со-ло-мон!

— Аз съм — каза Стив.

Обеща да каже истината, цялата истина и само истината.

Хиляди пъти беше чувал как хората се заклеват, но да положиш сам клетва беше различно. Като адвокат нямаш право да лъжеш безсрамно. Но можеш да се движиш по мъглявата линия между светлината и сянката. Можеш да играеш степ с бастун й цилиндър, да разсейваш и забавляваш. „Да ги шашкаш- лашкаш“, както пееше адвокатът Били Флин. Можеш да придаваш нюанси и да оцветяваш истината. Но когато свидетелстваш, си длъжен да казваш…

Цялата истина.

Признание, че съществуваха различни степени на истината.

Само истината.

Което значеше, че може да кажеш истината като цяло, но да я замажеш леко по краищата. Когато седна, Стив още не знаеше до каква степен щеше да сподели истината.

Лицето на Виктория пламна, когато се изправи и се приближи до свидетелското място.

— Моля, кажете името и професията си за протокола.

— Стив Соломон. Съдебен адвокат.

„Правен защитник“ винаги му беше звучало прекалено претенциозно.

— Какви са отношенията ви с подсъдимия Харолд Грифин?

— Представлявах го, но той ме уволни. Или може би вие ме уволнихте, трудно ми е да преценя.

Бяхме голи тогава, но не е нужно да събуждаме любопитството на съдебните заседатели с такива пикантни подробности.

— Защо отказаха услугите ви?

— Обвиних сина на господин Грифин в убийство. На господин Грифин не му хареса. Нито на вас. Като между другото, се оказа, че греша.

— Защо обвинихте сина на господин Грифин?

— Трябва ли да навлизаме в това? — примоли се Стив. — Неловко е.

— Ако обичате.

— Беше свързано с вас. Ревнувах от Джуниър Грифин.