— Хора ли? — каза тя. — Какви хора?
— Тези хора.
Тя се обърна и гледката, която се разкри пред погледа й, накара дъха й да секне.
ГЛАВА ТРЕТА
Покрай пътя към замъка Олдкеърн се бяха наредили стотици хора. Фермерите размахваха шапките си, вдигнали високо във въздуха гребла и мотики. Жените развяваха кърпи, а после попиваха с тях насълзените си очи. Децата подскачаха, пищяха и се бутаха напред, за да виждат по-добре.
Гордост изпълни гърдите на Ривъс. За разлика от него, шотландката, седнала до него, стоеше неподвижна като пън. Възторгът на хората беше заради нея, а тя не обръщаше ни най-малко внимание. В душата му се прокрадна съмнение, защото се бе надявал, че този радушен прием ще започне да разтапя студеното й сърце.
Обърната към тълпата качулката на наметалото и закриваше лицето й от него. Можеше само да се моли тя да не се покаже несправедливо безразлична към тях. защото се бе скарала не с тях, а с един крал и със сина на месаря.
Към тях се втурна едно момиченце на около шест години, стиснало в ръка букет замръзнали лилии. Ривъс забави коня и се наклони настрани с надеждата, че Меридийн ще вземе цветята.
Слава на свети Кълъмба, тя ги взе и благодари.
Детето засия и се втурна обратно при семейството си.
След малко един младеж излезе напред и подаде на Меридийн чаша, голяма колкото длан. По ръба й бяха издълбани петолистници — символ на принцесата.
— Оказвате ми голяма чест, сър — каза тя на момчето.
— А-ха — отвърна той, като се залюля на пети и придърпа надолу закърпената си дреха.
— Е… — тя замълча, чудейки се какво да отговори. — Ти си добро момче.
Младежът се поклони и побърза да застане край баща си.
Почитането на принцесата на Инвърнес беше обичай, стар като празнуването на Деня на жътвата. Ривъс се зачуди защо тя не си спомни и не отвърна на момчето с правилните думи?
Като скри лицето си с цветята, тя прошепна на Ривъс:
— Мразя те за това, Ривъс Макдъф.
Обзе го желание да защити хората си.
— Нямаш ли място в сърцето си за любовта, която те ти даряват безвъзмездно?
— Безвъзмездно ли? Грешиш. Тяхното обожание има твърде висока цена.
— Каква цена?
— Загубата на дома ми, на мирния ми живот. На приятелите ми също.
— Тези хора са невинни във почитта си към теб. Ще намериш сред тях много нови приятели.
Бащите вдигаха синовете си на ръце, за да виждат по-добре. Майките помагаха на бебетата да махат. Посрещаха я по същия начин, както бяха приветствали предшественичките й преди стотици години. Нима Меридийн не осъзнаваше значението на това посрещане? Подробностите бяха описани в Завета — цветята, чашата и другите дарове, които щеше да получи.
Меридийн не каза нищо и мълчаливо преглътна надигналите се в нея проклятия. На юг от тях на фона на небето се издигаха двете четвъртити кули на замъка Олдкеърн.
— Спомням си само едната кула. Кога си построил… Оттеглям въпроса си. Нищо не исках да те питам.
— Напротив. Любопитна си, а аз съм готов да удовлетворя любопитството ти.
Меридийн отметна назад качулката си и го погледна ядосано.
— Тогава ми кажи коя дупка наричаш свой дом.
По носа й беше полепнал цветен прашец и Ривъс се зачуди как ли щеше да реагира, ако изчистеше с целувка изцапаното. Развеселен от тази мисъл той прехвърли юздите в едната си ръка, за да може да я прегърне по-добре.
— Построих втората кула, за да отпразнувам смъртта на Едуард Първи. Има и трета кула, но тя не е толкова висока. Оттук не можеш да я видиш.
— В чест на чия бедна душа я построи?
Той се опита да сдържи смеха си, но не успя.
— В чест на теб.
Меридийн вдигна рязко глава и се удари в брадичката му. В очите й проблесна обещание за бъдеща разплата.
— Не искам да ме замесваш.
Разбира се, че искаше — заветът на принцесата го предричаше. Защо тя се отричаше от едно от главните условия?
— Така трябва да бъде.
— Защото го казваш ти ли?
— Не. Написано е в Завета. Поне не можеш да ме обвиниш, че съм те лишил от дължимото ти.
— Заветът! — повтори тя, сякаш думата й беше непозната. — Ти си го прочел.
Като си помисли, че тя има предвид общото им начало, Ривъс с голямо удоволствие й отвърна:
— Вярно, че някога бях неграмотен, но на четиринайсет години придобих това умение. Да не би да се съмняваш в способността ми да чета?
Тя го погледна така изненадано, сякаш бе вкусила нещо горчиво, когато бе очаквала сладко.
— Не, вярвам ти, че години наред си изучавал Завета. Тъкмо ще ми бъде по-лесно да те лиша от присъствието си.
Ривъс смяташе да й се отдаде всецяло. Съвсем скоро тя щеше да хвърля дребни монети над главите на хората от Елджиншър, а на него щеше да дава целувки.
— Невъзможно, Меридийн, защото смятам да те придружа до църквата.
— До църквата ли? — Смущението й се разсея като мъгла над голо поле. Последва го лъчезарна усмивка — О, с удоволствие ще се срещна със свещеника.
Ривъс я погледна любопитно, но замълча. Беше постигнал напредък и засега щеше да се задоволи с тази позиция. При всички случаи свещеникът щеше да застане на негова страна. Шотландското духовенство желаеше и работеше за автономията така въодушевено, както и светските хора. Когато папата бе отлъчил Робърт Брус, духовенството бе застанало зад краля на Шотландия.
Вратите на замъка се отвориха. Чу се скърцане на колела и дрънчене на вериги. Дузина конни стражи, водени от Кенет Броуди, изскочиха на пътя и препуснаха в галоп към тях. В този специален кавалерийски отряд бяха включени повечето от синовете на старейшините на клановете. Лесли яздеше до Форбс. Грант служеше заедно с Мъри. Отсъствието на клана Макгиливри демонстрираше огромната пропаст помежду им с Ривъс.
Меридийн щеше да промени тази ситуация. Тя щеше да повлияе върху живота на повече хайлендци, отколкото всички нейни предшественички. Подобно, ролята на Лондон, която заемаше спрямо Англия, Елджин щеше да стане отворен град за всички шотландци. Меридийн просто все още не го знаеше.
— Пристига армията ти — каза тя, като се откъсна от него.
„А твоят дълг те зове“ — помисли си той.
Конниците забавиха ход. Броуди свали шлема си и отпусна ниско глава за поздрав. Плетената му ризница прозвънтя при това движение.
— Лейди Меридийн. Сър.
Ривъс бе забранил на хората си да го наричат лорд. Не беше особено привързан към благородническите титли. Искаше да води хората. Тяхното обожание беше съвсем правилно насочено към Меридийн. Ривъс желаеше само тяхното уважение и лоялност.
— Познавам ли ви, шерифе? — попита тя. Обърканият Броуди сложи отново шлема си.
— Беше преди много години, вие бяхте…
— Заложница — прекъсна го тя. — Каквато съм и днес.
Ривъс реши, че с получаването на подаръците от децата великодушието й се бе изчерпало. Не бе
