— Дойдохме тук, когато града ни бе опожарен през есента на трийсет и седма година.
Жена му се сгуши в шала си.
— Беше през октомври.
— Дрънкаш глупости.
— Само защото ти не мислиш какво говориш.
Явно кавгите идваха лесно при тях. Меридийн познаваше добре този тип приятелство. Тя и Джоана Бенисън бяха прекарали часове наред в размяна на остроти и години в учене на изкуството да прощаваш. Джоана, нейната приятелка, сега бе съпруга на Дръмънд Маккуин, звярът, разкрил на Ривъс Макдъф местонахождението на Меридийн.
Меридийн погледна изпитателно съпруга си.
— Изненадана съм, че Брус може да влиза във владенията ти и да ги опустошава.
Очите му се присвиха, сякаш се чудеше как да й отговори. След известно време додаде:
— По онова време аз не се подчинявах на Робърт Брус.
Меридийн насмалко от изненада не изпусна кесията на стюарда.
— Значи си бил старейшина бунтовник?
— Да. Поисках нещо от Брус. Той ми отказа и ми заповяда да сторя онова, което не можех. Когато аз възразих той подложи земите ми на огън и сеч. Двамата заедно с баща ти превзеха Неърн.
Това я учуди, понеже баща й рядко се съюзяваше с шотландците от юга. По това време, когато тя бе отишла в Англия Робърт Първи беше крал на всички шотландци.
— Какво поиска от Брус?
Ривъс преметна наметалото си през рамо и придърпа нагоре колана, на който, висеше меча му.
— Тъй като той е наш монарх, а теб не можах да те открия никъде, аз му поисках меча на Чаплинг. Той… в пристъп на гняв ми отказа.
Меридийн се напрегна. Подозренията й се потвърждаваха. Ривъс искаше не нея. Той искаше меча и вече се бе опитвал да го вземе. Дали преди това си бе направил труда да я потърси? О, по дяволите, мислено изруга тя.
— А какво поиска Брус от теб?
Като се ухили, Ривъс погледна към шерифа Броуди.
— Той ми заповяда да се подчиня на баща ти.
Сред стражите се чу сърдито сумтене.
Но Меридийн набра смелост от наученото. Ако Робърт Брус бе против Ривъс да вземе меча на Чаплинг, значи със сигурност щеше да й помогне да избяга от Шотландия.
— Брус все още размишлява върху тази шега — намеси се един от стражите. — Кътбърт ще види едно превито коляно. — Той посочи към собственото си коляно. — Собственоръчно ще му разбия главата в него.
Последваха толкова силни одобрителни дюдюкания, че се наложи Ривъс да вдигне ръка, за да ги спре. Мъжът спря погледа си върху Меридийн.
Непознатият младеж се държеше с онази гордост, присъща само на хайлендците. Наперената му стойка и неговата самоувереност й напомниха за по-големите й братя. Но този човек бе говорил с пренебрежение за баща й. Не можеше да се съгласи с него.
— Кой сте вие? — попита го тя, като забеляза, че на китките му няма нищо, докато всички останали мъже носеха златни бойни гривни.
Той направи внушителен поклон.
— Съмърлед Маккуин.
— Най-младият брат на Дръмънд — поясни Ривъс. — Много е доволен, че ти се върна.
— Лейди Клеър ми е казвала за вас хубави неща, милейди — рече Съмърлед.
Фактът, че бе нарекъл съпругата на Дръмънд Клеър беше от голямо значение за Меридийн, защото това даваше отговор на един въпрос, който я бе озадачавал откакто Дръмънд неочаквано бе освободен от затвора Тауър в Лондон. Джоана, жената, която сега живееше с Дръмънд, бе запазила в тайна от хората на Елджиншър истинската си самоличност.
Заобиколена от толкова много мъже, Меридийн се почувства малка и безпомощна. Обърна се настрани и се престори на заинтригувана от третата кула.
— Как мислиш, подхожда ли ти? — попита я Ривъс. Щом той можеше да говори общи приказки по важни въпроси, можеше го и тя.
— Това място би харесало на всяка съпруга.
— И понеже имам само една, предполагам, че говориш от сърце.
Меридийн внимателно подбра отговора си, тъй като говореше пред толкова много свидетели.
— Бих казала, че винаги познаваш, когато говоря искрено, милорд.
Той отговори така високо, сякаш го бе помолила за щипка сол.
— О, разбира се, Меридийн.
След това я придърпа към себе си и я целуна.
Преди да е успяла да се отскубне от него, той я стисна здраво и прошепна:
— Бъди нежна, смела моя и внимавай. Зле си въоръжена за тази битка.
— Да не ме заплашваш? — рече тя с лице толкова близко до неговото, че носовете им почти се допираха.
— Не. Обещавам ти. Ако отново ме срежеш в присъствието на тези мъже, ще те метна на рамо и ще те внеса вътре. Вече съм го правил. — Той й отправи ослепителна усмивка. — Тогава, вълшебна моя Меридийн, ще започне битката.
Не й беше работа да го предизвиква пред толкова мъже. Знаеше го добре, но бяха минали години, откакто бе научила този тайландски протокол.
— Мислиш си, че някой ден ще спечелиш тази битка.
— Привлекателен ли? — рече той с мелодичен тон, сякаш искаше да придаде на гласа си интимност. — Ласкаеш ме, мила.
Меридийн се ядоса.
— Не, не те лаская и престани да преиначаваш думите ми. Никога не съм те намирала за привлекателен.
— Сигурен съм, че каза точно това.
— А пък аз съм сигурна, че го е казала някоя от твоите държанки, които имаш.
Стражите започнаха да шептят помежду си. Явно последните й думи бяха казани твърде силно и те я бяха чули.
— Жени ли? — Ривъс се отдръпна и я зяпна с тревожно ококорени очи. — Кой ти каза това?
— Няма значение. — Един поглед през рамо й подсказа, че е тръгнала в права посока, защото мъжете се бяха приближили малко. — Сега искам да вляза вътре.
— Твоето щастие е мое задължение.
За един непознат думите му биха прозвучали искрено, но тя знаеше, че той е зъл човек. Ривъс се обърна към шерифа.
— Погрижи се да смажат вратата. Звучи като ръждясала обсадна машина. И изпрати един мъж до кораба. Нека им каже да побързат с изпращането на багажа.
— Добре — шерифът се отдалечи и започна да издава заповеди на висок глас. Стражите го последваха като патета след патица.
Ривъс освободи слугите.
— Ела, Меридийн.
Макар и казани сърдечно, в думите му се съдържаше заповед. Щеше да бъде твърде меко, ако го наречеше просто деспотичен. Мислите й се върнаха обратно към Робърт Брус. Беше ли приятел или враг? Трябваше да научи отговора на този въпрос, но засега просто последва Ривъс в крепостта.
Трапезарията беше отделена с преходна врата от голямата зала. Над каменния свод в гладката скала бяха издълбани думите „Единно царство“ — един древен вик за шотландско единство, останал без отговор.
Мотото беше изсечено наскоро, защото, дори когато бе била момиче, щеше да забележи открито
