— Може би в тебе има скрит огън, синко — той вдигна чаша в подигравателна наздравица, след това се обърна и излезе от стаята. Вратата се затвори зад гърба му, но гласът му се чуваше ясно. — Извикайте свещеник. Принцесата на Инвърнес ще се венчае със сина на месаря.
В залата избухна смях.
Вцепененият от напрежение Ривъс взе ръката на момичето. Беше хладна, малка и мека.
— Моля да ми простиш, принцесо.
— Не е твоя вината, Ривъс.
Гласът й, макар и слаб, прозвуча като пролетен вятър, шумящ в клоните на офиките. Тя вдигна глава към него и го погледна открито със зелените си очи. Ривъс нямаше думи да опише красотата й. Още от люлката бяха й угаждали и се бяха грижили за възпитанието й. Тя никога не бе спала на влажна постеля.
Очите й се плъзнаха по износената му дреха и закърпените чорапи.
— Знаеш, че ние сме само пионки.
— Пионки ли?
— Като ме омъжва за теб, английският крал се опитва да сложи край на легендата за принцесата на Инвърнес. Синът на един касапин не може да властва над Хайлендс.
Тя изглеждаше толкова зряла. И отчаяна. Трябваше да повдигне духа й.
— Но майка ти би могла да има друга дъщеря. Очите й плувнаха в сълзи.
— Тя няма да има други деца. Боя се, че съжалява, че ме е родила.
Ривъс почувства как сърцето му се свива.
— О, не! Ти си толкова хубава. Сигурен съм, че тя те обожава. Както всеки друг в Хайлендс.
Ъгълчетата на устните й се извиха в тъжна усмивка.
— Толкова си наивен, Ривъс Макдъф!
Наистина Ривъс се чувстваше като дете. Странно, защото беше пет години по-голям от нея и при това беше момче.
— Баща ти е избягал от краля на Англия.
— Избягал ли? — Тя поклати глава. — Истината е, че той отстъпи и се скри в безопасност на Черния остров.
— Тогава как се оказа в ръцете на краля? Брадичката й потрепери.
— Баща ми и майка ми ме дадоха на него.
Ривъс не намери нищо смислено, което да каже в отговор на новината за тази безсърдечна постъпка. Запита я за дома й, за приятелите й и за любимите й занимания. Тя се отпусна и заговори свободно. Влезлият през страничната врата дребен мъж я прекъсна. Беше облечен с къса, черна наметка, но не се държеше като слуга. В ръката си имаше халба.
В миг принцесата придоби царствена осанка.
— Томас, какво правиш тук? Ако кралят на Англия те види тук…
— Ш-шт! — Мъжът се приближи и дребните му очички няколко пъти се преместиха страхливо от Ривъс към вратата и обратно. — Донесох ви нещо освежаващо, лейди Меридийн.
— Защо не го донесе Мойра?
Той бутна халбата в ръката й.
— Тя има други задължения. Важни. Хайде, изпийте го. Това е любимата ви ечемичена отвара.
Принцесата се поколеба. Ривъс усети, че трябва да каже нещо, но какво?
Като побутна ръката й, мъжът добави:
— Мойра подготвя бягството ви. Ще ви трябват сили за пътуването до дома. А вие искате да си отидете у дома, нали, милейди? Майка ви тъгува за вас и чака завръщането ви.
Очите й погледнаха изпитателно към Ривъс, сякаш търсеше окуражение. Какво можеше да й каже той? Че трябва да се откаже от правото, което имаше по рождение и трябва да се омъжи за един прост момък?
— Лейди Меридийн — подкани я мъжът, когото тя нарече Томас, — помислете за вашите хайлендци. Те ви очакват. Подкрепете се, за да мога да ви заведа у дома.
В очите й просветна надежда.
— Уилям. Той ме обича — едва чуто промълви тя, отпи и се разкашля.
Томас погледна към вратата.
— Не се безпокойте, лейди Меридийн. Английските дяволи ще опитат вкуса на поражението. Баща ви се закле в това — каза той и побърза да излезе от стаята.
Принцесата наведе очи към халбата и попита:
— Ще предадеш ли мен и Томас?
Открай време романтичната легенда за принцесата се предаваше от поколение на поколение. Тя трябваше да продължи, дори ако Ривъс рискува живота си за това.
— Не, кълна се в честта си. Дори ако избодат очите ми.
Лицето й се сви в болезнена гримаса. Тя облиза устни и постави халбата на масата.
— Къде живееш?
Последното, което бе очаквал от нея в този момент, беше приятелски разговор. Но, в края на краищата, тя беше научена на маниери, подобаващи на благородниците. А Ривъс беше възпитан в бедност.
— Живея зад обора на касапницата. Но кралят каза, че ще ми даде тази крепост. Ако останеш, ще се науча да те пазя. Ще стана войник.
— Имаш ли меч?
— Не, но баща ми ще ми даде неговия.
— Никога не съм разговаряла с месар. Добър ли е баща ти?
Гърдите на Ривъс се изпълниха със семейна гордост.
— Достоен е за крал, само дето…
Вратата се отвори рязко и в стаята влязоха кралят, свещеникът и шерифът.
— Елате — рече им Едуард Английски. — Църквата е подготвена.
Документите бяха подписани, а собствеността прехвърлена за време, по-кратко, отколкото е нужно, за да се одере заек. С всяко движение принцесата ставаше все по-немощна. Коленичила до Ривъс в параклиса, тя повтаряше думите на свещеника, но гласът й не беше уверен. Тялото й се олюляваше така често, че Ривъс я прегърна през кръста, за да я задържи.
Той пое управлението на замъка Олдкеърн, но мислите му оставаха изпълнени от момичето до него. Точно когато свещеникът нравеше кръстния знак, тя се отпусна и падна в ръцете на младоженеца.
Лицето й бе пребледняло като на смъртник, а черната й коса се стелеше по пода. Нежната й, бяла ръка лежеше безжизнено върху камъните.
— Принцесо? — стреснат Ривъс я повика.
Тя простена и той вдигна умолителен поглед към краля.
— Какво й стана? — Едуард се наведе над нея и подуши дъха й. — За бога, отровена е!
Грабна я на ръце и побърза обратно към замъка. Отнесе я в господарската стая и метна свиреп поглед към Ривъс.
— Ще те хвърля на кучетата заради това, Макдъф.
Тя протегна ръка към краля. Бледността на пръстите й се открои върху ярката му мантия.
— Не винете Макдъф. Беше Томас, един от хората на баща ми. — Погледът й се извърна към страничната врата. — Ето там.
Шерифът Броуди отвори широко вратата, но се сепна. Червенокосата жена лежеше с прерязано гърло в локва кръв.
— Отишъл си е, Ваше Величество. Кълна се, не знаехме, че е тук.
Макар лицето му да бе почервеняло от гняв, кралят заговори спокойно.
— Слушай внимателно, Меридийн от Инвърнес. Ще те подслоня на място, където тези шотландски зверове никога няма да те намерят.
— Зверове — повтори тя, но гласът й секна и очите й се затвориха.
— Да, момиче — кимна кралят. — Всеки мъж с капка шотландска кръв е звяр.
Отчаяният Ривъс я разтърси леко.
