съпровождаше от тази да предизвика Кътбърт и отнеме меча на Чаплинг. Сърцето му се свиваше от болка, че по време на битката щеше да отнеме поне един човешки живот.
Стана и с помощта на Съмърлед облече плетената си ризница, сложи гривните си и бойните ботуши. Посегна към меча си, но откри в ножницата само един малък свитък.
Под думите, в средата на съвършено изрисуван петолистник, беше изписана буквата М.
Сим се втурна в стаята. Погледна го и изрече възторжено:
— Лейди Меридийн отива да вземе меча!
Сирина, Лизабет и Елън вървяха начело на тълпа жени. Преминаха през вратите и навлязоха в площта, оградена от външната стена. Майките носеха невръстните си дъщери. Бабите водеха едва проходилите момиченца за ръка. Момичета на всякаква възраст и с различна външност вървяха ръка за ръка към пролуката в стената. Изглеждаха така, сякаш отиваха на панаир, а не в лагера на вражеска армия, готова за битка.
Цвилеха коне, лаеха кучета. Някъде на север избумтя гръмотевица. Оръжията на рицарите подрънкваха, докато те смутено пристъпваха от крак на крак.
Тогава Ривъс я видя. От мястото си над главната врата на замъка той забеляза как Меридийн сваля наметалото си и разтърсва великолепната си черна коса. Върху нея беше закрепен венец от офика. Беше облечена в най-хубавата дреха от гардероба си. Роклята беше кървавочервена и беше обрамчена със злато, както бе описано в Завета. Същата рокля бе носила първата принцеса на Инвърнес.
Сърцето на Ривъс се качи в гърлото му. Втурна се надолу по стълбите с намерението да я спре. Къде бяха стражите? Как, по дяволите, тя бе успяла да се вмъкне в замъка Олдкеърн и да остави онази бележка в ножницата?
Пресрещна го Съмърлед. Момъкът се опита да надвика гълчавата от женски гласове:
— Къде е Броуди?
Ривъс сви рамене и се опита да си пробие път сред движещата се тълпа жени. Скоро, обаче, го бутнаха. Той се спъна и с мъка запази равновесие. Сякаш те нарочно му препречваха пътя.
По гърба на Меридийн пролази мраз. Краката й се вдървиха като пръчки. Щом започнаха да вървят, тя потърси знамето, развяващо се над бащината й палатка и се насочи в тази посока. Всяка измината крачка отнемаше по малко от смелостта й.
Цял живот се бе бояла от него, а той повече от всички искаше да я види мъртва. Ако не беше огромната й любов към Ривъс, дори задълженията й като принцеса едва ли щяха да я накарат да раздвижи вдървените си крака в посока към човека, който бе направил живота й нещастен.
Офиковите листа боцкаха главата й, а морето от войници пресече решителността. След това чу зад себе си женските гласове и този радостен звук я тласна напред. Не можеше да избегне съдбата си.
Покривалото над входа на палатката беше отметнато. Със свито сърце видя как баща й излиза навън. Една фигура, по-висока дори от онзи човек, когото бе запомнила като малко дете. Беше облечен в толедска броня, а шлема си носеше под мишница. Хайлендската корона, тежкият златен пръстен, украсен със символа на Шотландия, обрамчваше главата му. Косата му беше дълга до раменете, но възрастта бе изпепелила русия цвят.
Още няколко стъпки и тя прочете изписаната на лицето му омраза, но дори горчивината от това изражение не можеше да я разубеди. Веднъж завинаги щеше да детронира този недостоен крал, който бе властвал над нея със същата злоба и отмъстителност, с които се бе отнасял към целия народ. Те заслужаваха нещо по-добро и тя щеше да им го даде. Ривъс Макдъф. Нейният съпруг, мъдър и любящ, щеше да донесе мир и единство на Хайлендс.
Но дълбоко някъде в нея едно малко момиченце все така се свиваше и молеше баща си да не го изпраща надалеч. Меридийн се изправи гордо. Вече не беше това изплашено дете. Родителите й я бяха довели на този свят със съзнанието, че един ден този миг ще настъпи.
Едва тогава майка й излезе от палатката. Меридийн почувства нов прилив на решителност. Някога толкова красива, че бе вдъхновявала поетите, Елинър сега изглеждаше измъчена и стара. Черната й коса, както обикновено, беше прибрана под прилепнала шапчица. Същата тази шапчица, която скриваше догмите на Завета и, която покриваше символа на мощта на принцесата.
Сравнена с образите, които Меридийн си бе изградила за съименничките си, за Сорша и за Мери, тази Елинър беше един блед израз на жените от рода си. Като видя майка си в този вид, Меридийн прокле баща си и мълчаливо се закле, че нейната собствена дъщеря ще предаде на бъдещето легендата с достойнство й гордост.
Ривъс щеше да го направи възможно, защото щеше да обича и да се радва на дъщеря си така, както на Гиби. Дали я гледаше сега? Меридийн потисна порива да се обърне и огледа шумната тълпа зад гърба си.
Не можеше да си позволи да се разсейва. Имаше мисия, която трябваше да изпълни.
Днес нямаше да има война, като се изключи битката между дъщеря и баща. С тази мисъл на ум, Меридийн ускори крачка и се насочи към най-жестокия човек, когото наричаше баща.
За нейна изненада войниците, облечени в цветовете на Макгиливри, отстъпваха от пътя й, сваляха шлемовете си и сведоха глави. Погледна към баща си.
Първо изненада, а после нещо като страхопочитание премина по лицето му. Беше я създал, беше я бил и се бе опитал многократно да отнеме живота й. Какво ли можеше сега да накара очите му да я гледат сепнато, сякаш бе зърнал собствения си призрак?
Коленете му се олюляха и за миг Меридийн си помисли, че той ще коленичи пред нея. Но една друга, лична злоба изпълни очите му. Злоба, насочена изключително срещу дъщерята, която можеше да разруши обсебилата го жажда за смърт. Меридийн усети, че този отминал миг на слабост беше Не заради нея, а заради легендата за принцесата. Заради задължението, което тя трябваше да изпълни. Не заради жената, която някога е била само едно малко дете, изцяло под неговия контрол.
Той също бе зашеметен от респекта, който тя извикваше.
В този ден нямаше да има клане на жени и деца, а само празненства. Мечът на Чаплинг щеше да смени господаря си. Една кралица щеше да се възкачи на трона си. Една жена щеше да подкрепи съпруга си.
Един войник сграбчи ръката на баща й и привлече вниманието му. По близостта му с Кътбърт и по разговора им Меридийн предположа че по-младият мъж е Робърт, по-големият й брат, който беше само една сянка в крайчеца на паметта й. Сега той беше без значение, страничен наблюдател на един велик момент.
Брат й отстъпи назад. Меридийн спря и тържествено погледна Кътбърт Макгиливри. Очите й не трепнаха дори за миг.
С ясен и заповеден тон, тя изрече думите, които бе написала:
— Както Меридийн пред Хейкън и след тях през вековете, до Елинър, която ти е дала това право, аз заявявам пред Бог, че съм принцесата на това време. Заклех се в брачна вярност на Ривъс Макдъф, както и той на мен. Приех догмите на Завета и с властта, дадена ми от моята съименница и като продължение на жените от моя род, заповядвам ти да ми дадеш меча на Чаплинг и короната. Да се закълнеш във вярност на Ривъс Макдъф, новият крал на Хайлендс.
Устните на баща й се извиха подигравателно, но зад тази усмивка тя съзря уважението, което той така бе искал да изкорени, към една легенда, омаловажавана от него до настъпването на този ден.
След това той огледа армията си и видя, че те се покоряваха. Примирено свали короната и я запрати към Меридийн, а тя я хвана във въздуха. После бавно изтегли меча на Чаплинг. Направи крачка към нея и бронята му иззвънтя. Очите му вещаеха смърт, макар ръката му да не стискаше здраво меча.
Елинър го пресрещна и сграбчи острието с голата си ръка.
— Аз ти дадох този меч, съпруже мой, и сега го взимам обратно.
Меридийн осъзна, че майка й също бе предусетила намеренията на съпруга си и най-сетне бе намерила сили да му се противопостави.
Ако Кътбърт мръднеше, острието щеше да разреже ръката й на парчета.
Пред очите на зашеметената Меридийн баща й отстъпи за първи път пред жена си. Със свободната си ръка Елинър сграбчи дръжката на оръжието и се обърна към Меридийн. Държеше меча с почит, каквато не бе показвала към другите традиции, изисквани от поста, на който бе родена да служи. Съжалението
