— Глени — подвикна тя, — ще ми помогнеш ли да науча Ривъс Макдъф, че жена му не е крехко цвете?
— Аз… ъ-ъ… — напълно объркан, той с мъка овладя коня си.
— Ще ме подкрепиш ли, за да му покажем, че не е правилно да се подценява принцесата на Инвърнес? — настоя тя.
Изведнъж той се превърна в истински воин. Изправи се на седлото си.
— Да, милейди. Върни се, Броуди! Всички Форбс, при мен! — изкомандва той.
Обкръжен от Глени и роднините му, Броуди нямаше друг избор.
— Този грях е твой, момче.
Глени изпъчи гърди, а очите му се присвиха уверено.
— Не беше правилно Ривъс да я отпраща. Мястото на принцесата е в Шотландия.
Уилям приближи коня си до този на Меридийн.
— Тя трябва да се върне, шерифе — дрезгаво рече той. Погледна към Меридийн и добави: — Меридийн е единственият ни шанс. Събери смелост, сестричке моя, и помни, че ще искаш короната от едно чудовище, което е заповядало смъртта ти.
Меридийн дръпна юздите и насочи коня си обратно към дома.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
На следващия ден по залез слънце се изкачиха на хребета на хълма, надвиснал над замъка Олдкеърн. В ниското се виждаше добре въоръжена армия, разположена покрай външната му ограда. Един пряпорец с герба на баща й подсказа на Меридийн всичко, което искаше да знае.
Повика Броуди и му обясни какво трябва да направи.
— О, не, милейди. Прекалено опасно е. Ако шпионите на баща ви надушат, че…
— Знам пътя към задната врата, Броуди. Веднъж вече съм го използвала. Няма отново да падна в ръцете на този звяр.
Очите му блестяха като злато от светлината на залязващото слънце.
— Тогава вземете с вас Глени или Уилям.
Меридийн отново избра дързостта, за да го разколебае.
— Със същия успех мога да поведа пред себе си знаменосец, който да оповестява пристигането ми.
— Но те могат да ви помислят, че сте някоя от жените в обоза и ще се отнесат към вас по съответния начин.
Беше готова да се държи като истинска лека жена, за да се добере вътре.
— Тогава ще им кажа, че съм болна от френската шарка.
Броуди извърна глава, но устните му се извиха в насмешка.
Меридийн сграбчи лакътя му.
— Не се тревожи, Броуди. Аз съм принцесата на Инвърнес. Все пак, дай ми жълтия си шарф, за да скрия цвета на косата си.
Без да престава да мърмори в израз на несъгласие, Броуди направи както тя искаше.
— Тогава вървете тихо и внимавайте. — Той й подаде една кама, мушната в кания. — Използвайте я бързо и се целете тук. — Той очерта линия напреки на гърлото си. — Ножът е по-остър от бръснач.
Меридийн преглътна с мъка при мисълта, че можеше да отнеме нечий живот, та дори и за да запази своя. Но трябваше поне с това да успокои шерифа. Тя кимна и мушна ножа в ръкава си.
— Освен това трябва да заобиколите езерото — настоя той, като й посочи мястото. — Сигурно поят конете си там. Направете голям кръг на юг, но не излизайте от сянката на гората, докато не падне нощта.
След една последна прегръдка с брат си и кратка молба към Господ да пази Уилям, Меридийн покри косата си с шарфа. След това придърпа качулката на наметалото си й навлезе в гората, където щеше да изчака мрака.
— Вземи — Елизабет Гордън, пратеничката на Робърт Брус, подаде една халба с ейл на Ривъс. — Това е най-доброто пиво в цял Хайлендс.
Стояха на върха на по-новата от квадратните кули на замъка Олдкеърн. Външната стена бе обрамчена с палатки и лагерни огньове. Овцете и говедата бяха прибрани във вътрешния двор, а селото бе изпълнено с хора от близките ферми.
Ривъс обърна лице срещу нощния вятър и се взря във врага.
— Казваш, че е така вкусен, защото Рендолф го вари?
— Дали ще са неприятности или ейл, Рендолф е майстор в забъркването им — гласът й се снижи. — Кажи ми, какво си мислиш.
Успехът се крепеше на поддръжката на съюзниците му. Беше разпратил вестоносци при Съдърленд, Маккуин и при Брус. Елизабет Гордън не бе отишла в Кале, както бе казала, а в Елджин Енд, където бе научила вестта за похода на Кътбърт срещу замъка Олдкеърн. Беше се върнала незабавно и оттогава пренасяше съобщения между Ривъс и Кътбърт.
— Ривъс?
Той й отговори с цялата си честност.
— Превъзхождат ни трима срещу един. Той изсича горите ми и пред очите ми строи обсадни машини. Кланът Дейвидсън държи пътя към Елджин Енд. Кътбърт ми предаде по теб съобщение да се предам. Пак по теб аз му отговорих да пропадне в ада дано. Хората ми седят като сакати полски мишки и чакат да ги грабне ястребът.
— Какво усещаш ти самият?
Ривъс знаеше какво има предвид и макар да се противопоставяше на тази мисъл, почувства че съпротивата му отслабва. Меридийн си бе отишла, а без нея той беше само една куха черупка.
— Чувствам се нещастен, Елизабет.
На другия ден щеше да има битка и съдбата на всеки мъж, жена, дете и звяр сред стените на замъка Олдкеърн беше в Божиите ръце. Този въпрос, обаче, му бе дотегнал, защото от пристигането на Кътбърт не бе говорил за нищо друго.
Предпочете да засегне един интригуващ въпрос.
— Ще се омъжиш ли за Рендолф, щом свърши службата ти при краля?
— Да — тя му се усмихна кисело и му пожела лека нощ.
Останал сам Ривъс отново насочи вниманието си към полето. Откъм външната стена долетя звука на арфа и флейта, а заедно с тях гласове, които повече подхождаха на свине. На лунната светлина езерото блестеше като сребро, а гърбовете на бойните коне приличаха на черни камъни. Оттатък езерото и по-далеч на изток войниците почиваха в сянката на почти завършените обсадни машини.
Едно движение привлече окото му. Една блудница заобиколи по края лагера на стрелците с лъкове. От наблюдателницата жената изглеждаше на Ривъс не по-голяма от буболечка. Един от стрелците изостави топлината на огъня и се приближи до нея, но тя не му обърна внимание, вероятно с намерението да предложи услугите си на войниците с по-дълбоки кесии.
Леките жени и веселите компании бяха гледка, която можеше да се очаква преди битка, особено в една армия, сигурна, че ще победи.
За стотен път Ривъс се прокле, че не бе предвидил обсадата. Но доскоро беше погълнат първо от желанието Меридийн да приеме предопределението си, а след това да я накара да си тръгне.
В това поне бе успял. Все пак, докато оглеждаше отбраната си за последен път, си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако тя беше край него. С тази егоистична мисъл се върна в стаята си. Така и не успя да я избие от главата си.
Сънят дойде трудно. Най-сетне Ривъс се унесе и заспа като мъртъв, което всъщност беше добре дошло. Когато се събуди, първата му мисъл беше за Меридийн, сякаш тя бе прекарала с него цялата нощ.
Знаеше, че този ден ще дойде. За Ривъс открай време мисълта за бъдещото неотменно се
