върху завивката. — Монфише е готов да се закълне в това.
Наистина Ривъс изглеждаше болен. Очите му бяха зачервени, а върху лицето му се бе отпечатало изтощение. Щом Монфише беше сигурен за разваленото месо и другите също бяха болни, значи вината се криеше в пая.
— Радвам се, че разбираш — каза той. — Освен това Сайбил наказа съпруга си за лошата работа — Той млъкна и разроши късата си коса. — Ама че остър език има тази Сайбил.
— Какво точно му е казала?
— Не знам точно, но Коунал каза, че не би и помислял да й прави колан на целомъдрието, а по-скоро намордник, който да й затваря устата.
Меридийн си представи, как кльощавият като фиданка готвач бе ядосал топчестата си жена и картината я накара да се усмихне.
— Тя не би могла да си сложи колан на целомъдрието.
Ривъс извъртя очи.
— Не, разбира се. Тежестта на подобно нещо би я смазала.
Разговорите им винаги се насочваха към приятни неща. Меридийн се разсмя, а носле простена, защото ребрата я боляха от повръщането.
Ривъс отмахна завивката.
— Ще извикам Сайбил да ти помогне. Сигурно искаш да се изкъпеш.
Изглеждаше нервен и беше напълно облечен, а тя носеше само една тънка нощница. При други обстоятелства би направил комплимент на дрехата й. Защо сега не я забелязваше? Дали болестта не му бе отнела въображението?
С надеждата да го накара да се чувства по-добре, Меридийн запита:
— Да не се опитваш да ми кажеш по любезен начин, че мириша?
Очите му добиха странно изражение. Той я погледна с тъжен копнеж.
— Не — дрезгаво рече той и се измъкна от леглото.
— Можем да се изкъпем двамата и да проверим дали записаното в книгата за мъжкото дете е вярно.
Вместо да се усмихне и да й отвърне с някоя неприлична забележка, той преглътна мъчително и погледна към часовата свещ. Беше девет сутринта.
— Броуди и другите ме чакат.
После излезе бързо, а Меридийн остана със странното усещане, че Ривъс изобщо не беше болен.
По обяд отиде в кухнята. Монфише имаше вид на човек с угризения на съвестта за неизпълнен дълг, а Сайбил изглеждаше отвратена от съпруга си.
— Проклетият Макгроу! — изруга готвача. — Убил е този елен преди седмица, а не преди два дни, както ми се кълнеше, когато го купих. По-скоро турците ще тръгнат да се разхождат из тези земи, отколкото да дам петак, за да купя лова му друг път. Имаме пресен ечемик от Ейбърхорн. Тази сутрин го докараха. Искате ли да ви направя отвара, милейди?
Сайбил, застанала край масата, само изсумтя и заби в тестото свитите си в юмрук ръце. Коунал й се закани с пръст.
— А ако ти само ме предизвикваш, жено, ще отида при ковача да му поръчам онова специално украшение за глава, което ти обещах.
Жена му загреба една шепа тесто и го хвърли по него. Докато той успее да изчисти лицето си от лепкавата маса, Сайбил вече бе изчезнала през задния вход.
Меридийн потисна напиращия смях и се насочи към килера за продукти.
Сим също бе ял от проклетия пай, но неговият разказ за преживените неволи беше прекалено многословен. Той беше обикновено тих човек или поне си служеше скъпернически с думите.
Седеше пред писалището си, а счетоводните му книги бяха струпани накуп.
— Ужасна нощ прекарах, милейди — продължи той, като мачкаше в ръце перото. — Бях толкова безсилен, че само можех да мигам — веднъж за вода и два пъти, за да ме заведат до онова място.
Сим почти рецитираше думите си, а изборът им беше странен, защото Меридийн в никакъв случай не можеше да си го представи да споменава нещо свързано с личността си. Поне не на нея или на друга жена. В това Меридийн беше сигурна.
— Отвратителна болест, милейди, за всички, които я хванаха.
За всички ли?
— Някой оправил ли се е?
— Да. Ривъс се оправи най-бързо. Току-що замина да превозва новите мебели за „Търпението“.
В никакъв случай. Местенето на мебели беше последното нещо, с което той би се захванал, когато знаеше, че тя току-що е станала от леглото. Погледна през прозореца. Глени и Съмърлед се упражняваха с къси мечове, но Ривъс не беше сред зяпачите.
— Сигурно грешиш, Сим.
— Не. — Той извърна поглед от нея, после бързо наведе глава към книгите си. — Видях го да кара фургона на дърводелеца, когато ми каза, че отива към „Търпението“. Каза, че ще си бъде вкъщи преди вечерня. Но вие да не го чакате.
Меридийн не го дочака. Потърси старата броеница. Отсега нататък щеше да се моли с броеницата на принцесата, а старата щеше да даде на Гиби. Намери я в нишата, където Ривъс я бе държал през всичките тези години.
Съпругът й. Ривъс Макдъф. На вечерната молитва тя поблагодари на Бог, че я е благословил с такъв добър мъж. Най-добрият мъж в цял Хайлендс, както казваха селяните за него.
Изхвръкна щастлива от църквата. Ривъс бе отишъл в хижата, защото искаше да й приготви там някаква изненада, някакъв знак на внимание, който да стопли сърцето й.
Щеше да се престори на изненадана, само за да му достави удоволствие. После щеше да му направи един подарък. Новият гоблен. Щеше да му го даде довечера, в компанията на техните приятели и на всички слуги.
Побърза към замъка, за да успее да го вземе, преди той да се е върнал. В общата зала седеше само Съмърлед.
— Къде е Сирина? — попита тя.
— Отиде с войниците да изпрати Гиби до Ейбърхорн. Но Сим бе казал, че другите още са на легло и се оправят.
— Защо? Гиби още ли е болна?
— Не, момичето е добре, както и моята Сирина. Ривъс изпрати момичето си у дома.
За да бъде с баба си и дядо си. Най-вероятно те се безпокояха за нея.
— Значи Ривъс си е дошъл?
— Да. Дойдохме си преди вечерня — докато говореше, той неусетно въртеше една от бойните си гривни. Жестът беше неуместен, защото се хвалеше с тях само на Сирина. Те не бяха играчки, а и самият Съмърлед взимаше задълженията си присърце.
Изведнъж Меридийн се досети. Липсваше му любимата и чакаше завръщането й.
При мисълта, че самата тя ще види своя любим, Меридийн забрави за гоблена и почти се втурна нагоре по стълбите. Сигурно Ривъс бе решил да се изкъпе, преди да се види с нея и заради това не й се бе обадил, когато се е върнал.
Откри го в стаята да изучава една разгъната карта. До него седеше Уилям. Когато тя влезе нито един от тях не вдигна глава.
— Да не си решил да строиш път? — попита тя, като си спомни какво й бе казал за пътуващите вестоносци.
Брат й се сепна, но Ривъс я удостои само с едни кратък поглед.
— Това е замъкът Килбъртън и околностите му. Сигурно можеш да ги познаеш.
Гласът му звучеше някак хладен и строг. А сутринта се опитваше да я избегне.
