— Но вместо това ме обичаш. Кажи го.
— Макар да съм сигурна, че вечно ще се тормозя заради това, да, така е.
— Ти ще станеш най-добрата майка.
Деца!
— Не дължа на Макгиливри потомство.
— Макгиливри ли каза? Ами Дъгласови? Сорша е била от техния клан. Ейлис е била от клана Макдоналд. Мери — от клана Леели. Принцесите са се свързвали с много кланове. Нима ще изоставиш всичките тези хора, чиято кръв тече във вените ти, само заради едни прокълнати Макгиливри?
Доводът му беше наистина убедителен, но все още Меридийн беше резервирана.
— Ако ти родя дете, то ще бъде Макгиливри.
—
Беше толкова уверен в това, че Меридийн не се сдържа и го подразни:
— А какви имена ще им дадеш? Хейкън, например?
Ривъс бързо се усети и потърка брадата си.
— Не бях помислял за това. Хейкън… — Той опита вкуса на името. — Хейкън е някак…
— Ужасен избор на име.
— O, да — но идеята му бе допаднала и той все още я обмисляше.
— Ривъс! — предупреди го тя.
— Напълно немислимо и лишено от романтика, както би казала Елън. Какво име би избрала ти?
След като бяха отхвърлили Хейкън, тя бе готова да потърси по-подходящо име.
— Дънкан или Кенет.
От Ривъс буквално струеше любов.
— Ами нашата мъничка принцеса?
Джоана беше любимото й име, но… стоп. Едно дете би променило живота й.
— Не мисля, че бих искала веднага да имам дете.
— По този въпрос ще си кажат думата Бог и тялото ти.
— Но аз не съм сигурна, че искам да имам дете.
— Защо не? Имаме толкова много добри черти. Като оставим горещия ти нрав. С едно „агънце“ като мен за баща, сигурен съм, че доброто ще победи.
— Как успя да ме откъснеш от темата за развода?
Той я целуна по бузата.
— Може би защото разговорите ни винаги се насочват към приятни неща.
Истина беше, но искаше да сподели с него още няколко възражения, докато все още говореха откровено.
— Няма да търпя да ходиш насам-натам.
— Страх те е за безопасността ми ли?
Самодоволното му изражение я подтикна да се пошегува.
— Не. Не ми се иска да губя монети, за да те откупвам.
Ривъс кимна, погълнат от този проблем.
— Това, най-вероятно, би ни разорило.
— Имаш високо самомнение.
— И ценя бъдещето си с тебе.
Меридийн си спомни заканата му да нападне конюшните на абатството.
— Достатъчно ли ме цениш, за да докараш коня, който оставих в Скарбъроу?
— Един хайлендец да купува кон от англичанин? — Ривъс се разсмя, сякаш бе чул нещо абсурдно.
— Англичаните казват същото. По много неща приличат на теб. Обичат жените и децата си. Казват си молитвите и се качват на конете си от лявата страна, досущ като тебе.
— Те искат да завладеят Шотландия.
Меридийн му отвърна с увереност, каквато никога не бе предполагала, че може да има:
— Защото тази страна си струва.
Секунда по-късно Ривъс разбра важността на казаното от нея. Тя вече не мразеше Шотландия и измежду всички въпроси, които уредиха тази вечер, този най-много стопли сърцето му. Меридийн го обичаше. Щеше да потърси правото си и най-накрая бе обикнала родината си.
Очите му се замъглиха от сълзи и той я притисна силно към себе си. Меридийн освободи ръцете си, обхвана лицето му и го притегли към устните си. Прегръдката им разпали въглените на страстта, които бяха струпали преди няколко дни. Желанието им избухна в пламъци и Ривъс почувства, че трябва да спрат.
— Ривъс!
Гласът на Броуди достигна до него през мъглата на желанието.
— Пратеничката, лейди Елизабет Гордън, иска аудиенция.
— Кой? — не разбра Меридийн. Приповдигнатото му настроение се стопи.
— Пратеничката на нашия крал.
— Олеле! — Меридийн се опита да се изправи. Ривъс й помогна.
— Спокойно. Ти си моя жена, а тя е само пратеник на краля — Ривъс бе уверил крал Робърт, че Меридийн се е завърнала по своя воля. Пратеничката щеше да търси внимателно някакъв признак на несъгласие между Ривъс и жена му. Любовната прегръдка подхождаше идеално за случая.
— Добре ли я познаваш?
— Толкова добре, колкото всички мъже, без един.
— Не мисля, че казаното ми харесва.
Ривъс обичаше много звука на нейната ревност, но предпочете да не отговаря. Втората най-почитана дама в Шотландия, жената, за която в двора се носеха най-много клюки, влезе в стаята.
Беше облечена в дълга до глезените дреха от златисто кадифе, украсено с пурпурните лилии, символ на краля на Шотландия. Движенията й бяха отмерени и грациозни. Беше доста висока и но слаба, отколкото я помнеше. Сивите й очи гледаха с хладна решителност.
Лейди Елизабет свали шапката си с пера и от тях се разлетяха капки вода. Червената й коса бе прибрана на стегнат кок, привличайки окото към стройната й шия и сърцевидната форма на лицето й. Докато правеше официален поклон погледът й се закова върху Меридийн,.
— Наистина ли сте принцесата на Инвърнес? — попита тя.
С лице почервеняло от смущение, Меридийн скочи на крака от скута на Ривъс.
— Да. Аз съм Меридийн, съпруга на Ривъс Макдъф. Крал Едуард Първи ме отведе в манастира Скарбъроу, където прекарах дълго време.
Ако гордостта издуеше още малко гърдите му, жилетката му сигурно щеше да се пръсне по шевовете. Съпругата му. Беше дадено едно обещание, една молба беше чута.
Тържествено, както повеляваше дълга й, Елизабет Гордън обяви:
— Добре дошла у дома, милейди. Радвате ли се, че отново сте сред нас?
Ривъс затаи дъх, докато не чу Меридийн да казва:
— Доволна съм.
Елизабет кимна. Изражението й стана мрачно.
— Мога ли да отнема малко от времето ви, лорд Ривъс?
— Бих предпочел по-просто обръщение. Аз съм син на месар.
Устните й се свиха в усмивка.
— Както искате,
Тя беше шотландка, потомка на благородна фамилия, по-стара от повечето други кланове, но все пак служеше като пратеник. Елизабет Гордън беше загадката на Рендолф Маккуин. Ривъс имаше друг бизнес с нея.
— Каква вест ми праща крал Робърт?
Тя преплете дългите си пръсти. Ръкавиците й бяха от мека кожа, боядисана в същия цвят както дрехите й. Гласът й беше истинска музика.
— Макар нашият владетел да разбира затрудненото ви положение, той ви напомня, че Кътбърт
