Меридийн си помисли, че отново се е разболял и застина.
— Трябваше да останеш на легло още един ден.
— О, не. Горя от желание да видя лицето на баща ти, когато му поискам короната.
Когато той му поиска короната ли? Измежду всички странни неща и непривично поведение, които бе видяла днес, това беше най-особеното.
— Мислиш ли, че ще се изненада, като ме види?
Меридийн вече знаеше отговора, но трябваше да попита.
Ривъс отпи дълга глътка от халбата.
— Няма да му доставя това удоволствие. Достатъчна е декларацията ти. Ето тук има хартия, перо и мастило. Просто я напиши, а аз ще я отнеса на Кътбърт.
Меридийн се сепна. Този Ривъс, когото познаваше, никога нямаше да й откаже мига на отплата.
— Какво ти става?
Погледите им се срещнаха за миг. После Ривъс преглътна мъчително.
— Имам важна работа.
— Да, важна работа, която засяга мен. Поне така разбирам.
— Така е. Рано или късно трябва да я напишеш. — Вниманието му се отклони към колана на принцесата. Меридийн го носеше за първи път. — Така се препоръчва в Завета.
Ривъс говореше истината, но Меридийн бе сигурна, че ще успее да промени решението му, Така че отиде до писалището и написа традиционните думи, с които предявяваше правата си. Като се изключеше гордото туптене на сърцето й скърцането на писеца по тънкия пергамент беше единственият звук в стаята. Все пак я обезпокои факта, че Ривъс не каза нищо по повод на златния колан, който бе сложила. Беше й казал, че избора е неин, но щом се отнасяше до въпросите, свързани с принцесата, той беше специалист по традициите!
След като се подписа и скицира петолистника на принцесата, тя поръси пергамента с пясък. Когато мастилото изсъхна, тя подаде листа на Ривъс.
Погледът му се плъзна по пергамента, после го нави на руло и го мушна в старейшинската торбичка на пояса си.
— Кога ще тръгнем за Килбъртън? — попита тя.
— Без тебе. — Той отново седна със странно отчужден вид. — Ти ще останеш тук.
— Само когато на рибите им поникнат пера!
— Оставаш тук!
Не беше в стила му да се държи заповеднически. Сигурно още мислеше, че тя е прекалено изплашена, за да застане пред баща си.
— Откакто ме доведе у дома говориш само как ще наблюдаваш изражението на баща ми, когато му поискам меча.
— Не само затова — многозначително промърмори той. — Знаеш добре любимата ми тема.
Палавата забележка почти й хареса, макар да бе изречена в присъствието на брат й. Но Ривъс нямаше да я придума да се откаже от възможността да види лицето на баща си. Особено след като той знаеше, че той вече беше нейна съдба.
— Какъв фарс разиграваш?
— Не е фарс, Меридийн. — В очите му се четеше откровеност. — Освен ако не искаш да ме видиш как убивам баща ти и набучвам главата му на копие.
Коленете й се подкосиха от ужас.
— Върни ми писмото.
— Не се гневи. Прекалено дълго си била далеч оттук. — Той се облегна назад и с едно докосване по ръката привлече вниманието на Уилям.
— Ако Кътбърт се изправи пред армия от жени, той само ще се разсмее. Нали така?
— Напълно вярно, Меридийн. Много неща са се променили и не всички са за добро.
Как бе възможно да планират отстраняването й? Застанали един до друг, те бяха доста убедителни, но Меридийн още не се беше предала.
— Проклет да си, Уилям, че се съгласяваш с благородния ми съпруг. — Тя хвърли убийствен поглед към Ривъс. — Аз съм важна за цял Хайлендс. Хората ще подкрепят искането ми. Това е част от традицията.
Ривъс грубо й махна с ръка да спре.
— Всичко е прекалено украсено. От теб хората очакват миловидност и цветни пенита и за тяхна радост ти им ги даваш. Но няма да се церемоним толкова с вземането на меча.
— Аз сама ще преценя кои от ритуалите на принцесата ще извърша и кога.
Ривъс грабна халбата и отново отпи, сякаш за да събере сили. После я трясна върху масата и заяви:
— Очаквах да се заинатиш, но този път това няма да помогне. Ще направиш така, както казва съпруга ти.
Меридийн стъпи по здраво на краката си.
— Отивам в замъка Килбъртън.
— Много добре, Меридийн. Ще ти кажа всичко, след като не ми оставяш друг избор. — Той избърса уста с ръкава на туниката си. — Баща ти се закле, че ако отидеш да поискаш меча според традицията, той ще убие всяка жена, която дойде с теб. Това ли искаш?
Вече не се боеше от баща си.
— Родът му няма да го подкрепи, а Уилям ще бъде с нас.
— Уилям не значи нищо за Кътбърт.
Тя премести поглед към брат си в търсене на потвърждение на тези думи.
— Ривъс казва истината, а аз не искам да умирам заради една церемония. Наемниците на баща ми ще получат премия за всеки мъж, жена или дете, убити от тях. Наградата за твоята и моята глава е по една тежка кесия. Ривъс е единственият, когото те няма да докоснат. Баща ни си е запазил това удоволствие за себе си.
— Ето, чу всичко — каза Ривъс с нетърпящ възражение тон. — Никой от нас не иска да загине, само за да те види как слагаш на главата си офиковата корона и казваш няколко думи от тази книга.
Повече не можеше да понася страхливостта им.
— Тогава прогони наемниците от Шотландия.
Уилям пристъпи по-близо до нея.
— Как бихме могли да го сторим, когато те носят цветовете на Макгиливри? Кой ще ги различи от нашите братя шотландци?
— Не се безпокой, Меридийн — усмихна се без капка топлина Ривъс. — Ще ти донеса короната.
Беше различен — студен и безмилостен. Искаше да разбере защо.
— Ти се закле, че няма да се пролива кръв. Каза, че искаш мир, постигнат с договори и прогрес.
Думите, които трябваше да изрече причиняваха на Ривъс по-голяма болка, отколкото ако бяха забили меч в сърцето му. Трябваше да я отпрати надалеч и то бързо.
Започна да повтаря думите, които вече бе наизустил.
— Излъгах те, Меридийн. Ще се пролее много кръв. Кланът Макферсън напусна Кралската общност. Сама щеше да го забележиш, ако бе обърнала внимание на щитовете, които намаляват дори докато говорим. Дори Мънроу преминаха към Кътбърт. Ще има война. Ако падна в битка, ти ще попаднеш в ръцете му.
Меридийн се олюля, сякаш я бяха ударили. След това се съвзе и отвърна:
— Мое право е да ти помогна да върнеш обратно тези съюзници. Двамата заедно ще сплотим клановете на Шотландия.
— Така ще бъде — прекалено бързо каза той. — Ти ще ми помогнеш, като ме дариш с пълен замък Макдъфчета, които ще оженим за други фамилии.
Дори да живееше още три пъти по толкова, Ривъс нямаше да забрави агонията по лицето й, която тя дори не се опитваше да прикрие. Не трябваше да отстъпва. Меридийн трябваше да напусне Шотландия. Ривъс бе получил достоверна информация от свещеника, че в момента баща й напредва с армия към замъка Олдкеърн.
— Няма да ти позволя да разменяш децата ми като овце.
