— Стига, Меридийн — намеси се брат й, като прекоси стаята и застана до тях. — Ривъс не е героят, за който го мислиш.
— Защо го правиш, Ривъс? — умолително каза тя. — Не приличаш на себе си.
— Боя се, че това е истинският му образ — мрачно рече Уилям. — Винаги е бил такъв, докато ти не дойде.
Ривъс усети, че сърцето му се свива, но трябваше да играе ролята си. Ако тя не си тръгнеше, тогава щеше да премине към другия си план. План, който щеше да съкруши духа й.
— Всичко беше една голяма измама, нали, Ривъс?
Още миг, само няколко още груби забележки и тя щеше да се отправи към безопасността си.
— Това е шотландската политика, проста и ясна. Самата ти си възпитана с нея. Не се преструвай на друга.
— Но ти не си като баща ми. Ти искаш мир.
— И ще го получа с върха на ето този миротворец. — Той сграбчи дръжката на големия си меч. — А ти ще стоиш зад тези стени.
Уилям сграбчи ръката й.
— Винаги е такъв преди битка.
— Битка ли?, Мислех, че се шегува. Мислех, че…
— Мислеше, че ще дам писмото на Кътбърт, а той ще изскочи от ботушите си от бързане да ми даде меча ли?
— Обеща да не й казваш, че… — извика Уилям.
— Знаеш как стоят нещата, братко — Ривъс скочи на крака и им обърна гръб. — Меридийн ще трябва да свикне.
Меридийн реши, че Ривъс отново е прекалил с пиенето. Защо иначе ще се олюлява, а ръцете му ще треперят? Носеше същите дрехи, като тази сутрин и изобщо не изглеждаше зле от яденето на разваления пай.
Реши да почака, да чуе извинението му и да му прости. Преди също бяха имали разногласия. Отново щяха да спорят. Но на следното утро, след като не го видя до себе си на молитва, Меридийн се отправи да го търси.
— Той е в „Търпението“ — обясни й претрупания със задължения Броуди.
Стояха на прага на конюшнята, а шерифът оглеждаше един хамут.
Любимият кон на Ривъс не се виждаше в нито един обор. Явно, че нямаше махмурлук. Самата тя се чувстваше много по-добре, поради което реши да продължи по-нататък разследването си.
— Тогава ще отида дотам. Как да намеря това място?
— Не можете да отидете в „Търпението“, милейди. Това е негово лично място. Той току-що сложи легло там и… Не би искал да ви види там.
Меридийн смутено обшари с поглед физиономията на Броуди в търсене на някакъв знак, че се шегува. Обветреното му лице беше непроницаемо, както винаги. Жалко, че не го бе опознала по-добре. Освен по време на хранене, тя почти не бе разговаряла с наставника на Ривъс.
Най-доброто средство против упоритостта беше прекия подход. Извика на коняря да й оседлае нейния кон, после отново се обърна към Броуди.
— Ако не вие, тогава някой друг ще ми каже къде е хижата.
Хамутът се счупи и Броуди го захвърли настрана.
— Едва ли, защото всички се подчиняват на заповедите му.
— Значи Ривъс ви е казал да държите в тайна местонахождението на хижата му… дори от мен?
— Малцина знаят къде се намира. Дори дърводелецът не знае къде е хижата.
Сим бе казал, че Ривъс сам бе откарал натам фургона с мебелите. Защо беше тази потайност? Изведнъж си спомни.
— Шериф Броуди — търпеливо каза тя, — обещавам да се правя на изненадана.
Той я зяпна с отворена уста.
— Наистина ще се получи голяма изненада, ако отидете там.
Само Уилям се съгласи да я придружи. Докато яздеха през ливадите един до друг, Меридийн забеляза в очите на брат си съжаление и несигурност.
Сгушена в един речен завой, напълно уместно наречен от местните хора Змийски, хижата беше по-малка от апартамента на Меридийн. Стените на постройката бяха изградени от измазани с хоросан груби греди, а покрива беше от слама.
Уилям намръщено й помогна да слезе от коня.
Меридийн извади гоблена от торбата си. Смяташе, че сега е подходящият момент да го даде на Ривъс.
— Нещо не е ли наред, Уилям? — попита тя. — Изглеждаш така, сякаш отиваме на погребение.
Той я погледна разсеяно и я поведе към вратата.
— Сигурно още не съм се оправил от онзи гранясал пай.
Първото впечатление, че нещо не е наред достигна до Меридийн в мига, в който дочу откъм хижата женски кикот. Гол до кръста и със събути ботуши, Ривъс седеше на един от столовете, а на ниската масичка пред него бе разгъната омразната карта.
Въздухът беше изпълнен с миризма на току-що отрязано дърво. Очите й се спряха на ваза със свежи лилии.
Ривъс изненадано вдигна глава, после погледна свирепо към Уилям.
— Нали знаеше, че не трябваше да я водиш тук?
Меридийн не можа да помръдне краката си.
— Аз настоях.
Ривъс хвърли поглед към леглото.
— Не почука, преди да влезеш.
Очакваше да срещне съпротива у съпруга си, но войнствеността му беше нещо ново.
— Ривъс — изчурулика нечий глас иззад завесата на леглото, — прати ги да си ходят и се връщай в леглото. Нали ти обещах още един път да ти изгризкам мъжествеността.
Меридийн трепна и зяпна като вкаменена към леглото. Там имаше жена, която използваше любовните фрази, изречени насаме с Ривъс от самата Меридийн. Беше докарал мебелите сам, за да не може никой друг да знае за това място, където щяха да са скрити греховете му.
Тя събра смелост и направи крачка напред.
— Отколко време имаш тази любовница?
Ривъс изведнъж се намуси и заби поглед в гредите на тавана. Уилям се размърда неспокойно до нея.
Меридийн стисна здраво гоблена и преброи до десет, после до двайсет, но не получи отговор. Гневът нахлу в нея като горещ вятър.
— Пожелай сбогом на законните си наследници, Ривъс Макдъф. Връщам се в Англия.
Все още вдигнал глава нагоре, той цъкна с език.
— Пак ще дойдеш при мен.
— Когато язовците полетят!
Едва тогава той погледна към нея със студени от решителност очи.
— Кой ще плати престоя ти в манастира? Не очаквай това да е съпруга на една избягала жена.
Ярост, болка и унижение се бореха в нея. Победи яростта.
— Не се безпокой за мен, Ривъс Макдъф. Достатъчно добре съм се справяла сама години наред.
— Ще те отведа там — намеси се Уилям. — След час ще сме готови за път. Остави го на любовниците му.
— Виж какво, Меридийн — започна Ривъс, като понечи да стане.
— Стой си на мястото, проклета змия. — Вдигна тя ръка към него.
