— Виж какво — подхвана отново той. — Минахме по каменист път, докато стигнем дотук, но сега, след като вече знаеш, ще бъде по-добре.
— По-добре ли? Предпочитам да ме срещне глутница гладни вълци, отколкото да остана да живея тук с тебе. Прелюбодеец!
— Не трябва да ми се сърдиш, само заради една жена.
От страх, че ще се разплаче, тя погледна умолително към Уилям. Той я хвана за ръката и на нея й се прииска да се притисне към него.
— Ела, сестричке.
— Остави Завета — обади се Ривъс. — Но можеш да вземеш колана.
Меридийн изгуби контрол над себе си. Освободи се рязко от ръката на Уилям, отиде до Ривъс с решителна крачка и захвърли гоблена в лицето му. После изхвръкна из вратата със замъглени от сълзи очи.
Ривъс не посмя да се изправи. Коленете едва ли щяха да го задържат. Сви се в стола и разгъна платното. Продължи да гледа гоблена, дори след като ги бе. чул да се качват на конете. Лицето, което увенчаваше творбата беше неговото собствено. Подобните на ръце клони държаха по едно момче или момиче, всяко хванало в ръце парчета плат с различните шарки на хайлендските кланове.
Бабата на Гиби се измъкна иззад завесата на леглото. Косата й беше побеляла, макар по лицето й да имаше по-малко бръчки, отколкото на много други жени на нейната възраст.
— О, Ривъс — проплака тя, — тъжно е това, което сторихме днес. Ти разби сърцето на момичето.
А също и своето.
О, Боже, как щеше да управлява без нея? Това, което някога му се бе виждало като величествено бъдеще, Сега изглеждаше като изгнание в чужда страна. Как щеше да коленичи в църквата и да говори искрено на Господа, когато в душата му имаше толкова чернилка? Как щеше да бъде честен, когато вече нищо нямаше значение?
Продължи да мисли над този въпрос още един ден и една нощ. Утехата дойде с мисълта, че тя сигурно е доста далеч по пътя си към Англия. Битката сигурно скоро щеше да почне, след като армията на Кътбърт маршируваше по ливадите пред замъка му.
Оставила го далеч зад гърба си Меридийн малко обръщаше внимание на хайлендския пейзаж. Сърцето й бумтеше като тъпан. С всяка измината миля ударите му ставаха по-силни. Това усещане не беше ново. Веднъж вече беше го усетила, на борда на кораба, след като Ривъс я бе отвел от абатството. Знаеше, обаче, кой е източникът на притесненията й. Трепетът в гърдите й беше зова на Хайлендс. Родината я викаше да се върне обратно.
Сякаш по принуда тя погледна през рамо. Някога бе проклела Шотландия, но това беше преди време, преди да опознае хората на Елджиншър, преди да се срещне със Сирина и Съмърлед, с красивата Елън, с тихата Лизабет и с милата, сладка Гиби.
И с Ривъс. Стомахът й се надигна като корк, но не беше от ездата. Яздеше най-добрата кобила от конюшните на Ривъс.
Ривъс. Сълзи пареха очите й, но не искаше да ги оставя да потекат. Женкар като него не заслужаваше нейната любов и привързаност. Но защо се бе хванал с тази жена? Каква ли черта й липсваше, която би подтикнала Ривъс да търси другаде женска компания?
Дали името „Търпението на Макдъф“ нямаше някакво друго, скрито значение? Да, помисли си тя. Там се бе изчерпало търпението му към съпружеската вярност и благоприличието. Дано този грях да бе почернил душата му.
Част от нея, обаче, не можеше да се примири със случилото се, защото този образ някак не му подхождаше. В миговете, когато ума й не беше замъглен от представите за онова, което я бе отблъснало от него, тя се чудеше дали всичко видяно в хижата — жената и неразкайващия се съпруг — не й се бяха привидели. Онзи мъж там беше непознат.
Беше разпитала Броуди, Уилям и онези от младите Форбс, които я придружаваха като ескорт. Започна да ги подпитва още докато кулите близнаци на замъка Олдкеърн се виждаха.
Броуди направи само един кратък коментар по повод прегрешението на Ривъс:
— Жената трябва да се подчинява на мъжа си.
Глени Форбс само бе стиснал челюсти и бе забил поглед в пътя пред него.
Друг един от неговите роднини бе заявил:
— Мъжът има своите нужди. Но не бе прозвучал убедително.
Докато размишляваше, реши, че е сбъркала, като не е поговорила със Съмърлед. Защо при последния им разговор в общата зала той беше така намусен? Защо Сайбил просто бе изгледала мъжа си, вместо да го прекъсне и да го поправи? И защо Сим се бе държал така уклончиво и виновно?
Ето това характеризираше целия ден. Вината. Беше толкова огорчена от Ривъс, че дори не спря да каже довиждане на новите си приятели. Лизабет и Елън заслужаваха по-добро отношение от принцесата на Инвърнес. Сим заслужаваше лично да получи обратно кесията на баща си. Дали Гиби щеше да запомни Меридийн като мащехата, която се бе появила в живота й само за няколко кратки месеца?
Ами онова момче с блеснали очи, което в деня на нейното пристигане й беше подарило скъпоценната дървена чаша? Каква ли история щеше да измисли Ривъс в обяснение на прибързаното й заминаване?
Но вината не беше на Меридийн. Ривъс бе пристъпил клетвата си. Ривъс възнамеряваше да започне война. Ривъс бе отпратил дъщеря си.
Защо?
Тази дума я тормозеше подобно на съсухряща болест.
Освен ако не възнамеряваше да поведе битка някъде другаде. Тази мисъл си проби път сред бъркотията в главата й. Меридийн пришпори леко коня си, за да се изравни с Броуди.
— Ривъс възнамерява да обсади замъка Килбъртън. Затова искаше да си тръгна и пак заради това отпрати Гиби.
Броуди стисна юздите по-здраво и жребецът му пристъпи настрани.
— Не, милейди. Той не би започнал война без мен или Форбсови. Това би било безразсъдно, а Ривъс рядко е глупав.
В този аспект тя не познаваше добре Ривъс. Поне не този Ривъс, когото бе оставила зад себе си. Защо не бе оставил Гиби в крепостта? И защо бе отпратил Меридийн?
Прозрението я озари подобно на сноп слънчеви лъчи след пороен дъжд. Ривъс я бе отпратил. Болезнените му думи бяха само преструвка.
— Проклето да е благородното му сърце! — изруга тя на глас и дръпна рязко юздите на коня си. — Връщам се.
Броуди също спря коня си.
— Не можете.
Меридийн погледна към Уилям, но той извърна глава. Разбра, че брат й бе помогнал на Ривъс да я измами. Само Глени Форбс срещна погледа й. Ето защо Ривъс винаги караше Съмърлед да командва Форбсови. Младият Маккуин бе преминал през битка, но не бе устоял на очите на Меридийн, когато се бяха срещнали за последен път. Срамът го бе накарал да си играе с бойните си гривни, вместо да погледне Меридийн в очите и да я излъже. Сим се бе засрамил от нея. Коунал се бе държал непривично смело, а Сайбил се бе разгневила на странното поведение на мъжа си.
Но най-лошо от всичките им действия бе държанието на Ривъс към Меридийн. О, да. Той бе намислил да я изключи от надигащия се конфликт. За негово нещастие не бе преценил, че тя също се чувстваше отговорна за запазването на мира в Хайлендс.
Баща й се бе заклел да сложи край на легендата за принцесата. Със злите си дела той бе убедил за известно време Меридийн да стори същото. Но сега тя искаше да запази наследството си и да бъде достойна за жените, които векове наред се бяха жертвали, за да запазят хайлендския мир.
