да купува храна от амбулантни търговци. Не е било възможно да знае, че човекът е бил изпратен от Кътбърт Макгиливри.
Дали Меридийн щеше да оживее?
Стомахът на Ривъс се сви при мисълта за алтернативата. Прокле се мислено, загдето си бе помисли, че ще успее да я предпази от коравосърдечния човек, който беше неин баща.
Кожата й изглеждаше бяла като сняг на фона на черната й коса. Лежеше така неподвижно, че Ривъс навлажни пръста си и го сложи пред носа й. Дишането й беше едва доловимо, като докосване с перце, но това му стигаше, за да разбере, че Меридийн се е вкопчила в живота.
— Дръж се здраво, любима — прошепна той.
Сълзите стегнаха гърлото му и опариха очите му, но Ривъс не ги остави да потекат. Ако тя се събудеше и го видеше толкова разстроен, можеше да изгуби всяка надежда.
А надеждата бе всичко, което имаха, според лечителя. Отровата бе свършила работата си и си бе пробила път до сърцето й, което с всеки удар биеше по-слабо.
Лекарят на стария крал Едуард веднъж я бе спасил, но тогава тя бе отпила само глътка от отровата на Кътбърт. А миналата нощ Меридийн бе изпила цяла халба, по думите на Гиби и Лизабет.
— Тя е в Божиите ръце — бе рекъл лечителят. Нима последното нещо, записано в Завета, щяха да бъдат думите на един лишен от съпругата си мъж, който бе подценил врага си и бе видял с очите си как неговата принцеса умира? Щеше ли традицията да свърши с една жена, наречена на името на онази, която бе поставила началото й? Беше ли това завършека на един голям цикъл време?
— Не, Господи, моля те! — прошепна той и стисна ръката й.
Кожата й беше топла, а пръстите гъвкави, но безжизнени.
Ривъс мълчаливо отправи молитва към Господ да я спаси. Предложи себе си през всеки миг до края на живота си в замяна на нейния живот.
Вратата се отвори зад него. Уилям пристъпи вътре.
— О, Ривъс, защо? Защо я върна в Шотландия?
Ривъс стана и отиде при него. Болката и обвинението в очите на Уилям почти го унищожиха.
— Не знам, но ще отида в гроба в търсене на отговор, който да облекчи ума ми. А ако тя оживее, кълна се в душата си, ще я изпратя на безопасно място. Знаеш ли, Едуард беше прав. Ние сме страна от зверове.
Тихо, сякаш искаше да убеди сам себе си, Уилям додаде:
— Тя има силна воля. Дори като дете не отстъпваше лесно.
Като дете тя бе станала невеста — неговата невеста. Тогава бе видял как се е вкопчила в живота, но знаеше, че баща й е също тъй решен да я унищожи.
Годините изчезнаха и той отново се превърна в изплашеното момче, застанало пред краля на Англия. Гнева на Едуард и решението му да я спаси от шотландските зверове, му се бяха сторили героични. Може би защото тогава не я обичаше, поне не със страстта на мъжа и със задълженията на съпруга. Никога не бе помислял, че това може да се случи. Като момче не бе изпитал съсухрящата душата тъга и болката, която разкъсваше сърцето му при мисълта, че може да я изгуби.
Животът беше дар от Бог, поне така го учеше свещеникът. Но сега, с убеждение, по-силно от всичко, изпитано от него дотогава, той си помисли, че Бог нямаше пръст в това коварство. Хората бяха избрали руслото, което щеше да поеме живота на Меридийн. Беше време Ривъс да поеме вината и да изиграе своята роля.
Вдигна глава и срещна погледа на Уилям.
— Тя е създадена да живее в хармония, където хората я обграждат с обич, а не с един съпруг, син на месар, който си мисли, че е надминал себе си или с баща, чиято душа се е вкоравила от грехове.
Уилям избърса сълзите от очите си.
— Не се вини за коварството на баща ми. Тя те обича силно, Ривъс. Ако оживее, Меридийн няма да те напусне.
— Би могла да ме обича също така, силно и от Англия — той сграбчи дрехата на Уилям и като го придърпа към себе си така, че носовете им почти се опряха, той добави: — Трябва да ми помогнеш да я убедя. Накарай я насила, ако това е единственият начин. Ще я изпратя с теб обратно в манастира Скарбъроу… ако си свършим добре работата.
— Каква работа?
Ривъс му разказа плана си. Уилям примирено въздъхна.
— Ще направя както казваш, стига тя да оживее.
Меридийн чувстваше болка навсякъде. Стомахът я свиваше. Чувстваше се така, сякаш беше яла бодливи камъни. Суха горчивина изпълваше устата й. Какво се бе случило? Чувстваше се изпита, изтощена. Едва ли бе яла гранясала храна. По ръцете й нямаше петна от чума. Въпреки това се чувстваше така, сякаш бе обърната наопаки… сякаш отново беше… отровена.
Раменете й се напрегнаха. Да, болестта, горчивината, болезненото изтощение. Същите признаци, както след онази отровна глътка, която бе изпила преди толкова години.
Баща й бе изпратил един великодушен колар. Когато коларят се бе провалил, той й бе изпратил наемник, за да подпали стаята й. А сега отрова. Дори неприятният вкус в устата й беше същия както преди.
Омразата се надигна в нея. Посегна към халбата, оставена до леглото. Слабостта и страха замъгляваха главата й, но след няколко глътки студена, чиста вода, мислите й се проясниха. Усети, че има някой до нея.
Ривъс. В леглото й. Помисли си, че е толкова странно да усеща самото му присъствие. Човекът, който се бе заклел да я пази, беше край нея. Сигурно мразеше до смърт баща й и се самоизмъчваше до болка. В бъдеще трябваше да внимават повече. Щом Ривъс сложеше короната, Кътбърт не би посмял да опита отново да я убие.
Изпълни я страх, а след него дойде и изтощението.
— Проклет да си, Кътбърт Макгиливри! — каза тя на глас.
Надигна се и седна в леглото, стиснала с две ръце каната с вода. Погледна към Ривъс, като мислеше, че той спи. Оказа се, че е буден и я наблюдава.
— От пая с дреболии е — каза той. — Всичките ти прислужнички са на легло, а и половината Форбс се разболяха.
— В ечемичената отвара имаше отрова.
— Не. Никой друг не я е пил, а много хора се разболяха. Между другото, това не се случва за първи път. Преди две години чифт водни кокошки ни накараха първо да тичаме до тоалетната, а после всички се натръшкахме в леглата.
Ривъс не бе разбрал нищо.
— Баща ми се опита да ме отрови. Той изпрати онзи Маклиъд след мен, след това накара някой да подпали леглото ми. А сега е накарал някого да отрови пая.
— Невъзможно е. Никой друг, освен Монфише, не го е докосвал. Той винаги сам чисти карантиите. Дори Сайбил не му помага, когато приготвя пая с дреболии — той се разсмя иронично. — Хитруша е тази Сайбил. Така или иначе, ти си виновна.
Как можеше да бъде толкова сигурен?
— Не съм виновна и престани да се опитваш да ме заблуждаваш.
Той се присви и разтърка стомаха си.
— Снощи ме придума да ям от пая, Меридийн. Откакто напуснах бащината си къща не съм вкусвал това проклето нещо. Докато ти не ме накара.
Опитваше се да бъде галантен, дори след като бе понесъл последиците от отровата.
— Щом не искаш да изопачаваш истината пред Гиби, защо го правиш пред мен? Казвам ти — беше отрова, независимо в коя храна.
— Не, беше развален дроб от един стар елен. — Той се надигна нагоре в леглото и приглади гънките
