съдържание на железен сулфид. След един час, когато от Слънчевата врата рукна втори каменопад, търсенето беше прекратено. Втората лавина беше слаба, но можеше да предвещава нови срутвания. И те чакаха, а гласът на Роже продължаваше да се чува; горе, на станцията, беше особено отчетлив: каменният котел действуваше като насечен нагоре рефлектор. След три часа пристигнаха руснаците от станция Циолковски и се втурнаха в прашния облак с гъсенични транспортьори; машините виреха предници, готови всеки миг да се катурнат върху подвижния склон: поради слабото привличане руслото на сипеите на Луната е по-стръмно, отколкото на Земята. Редицата на спасителите мина там, където за машините беше невъзможно, и три пъти прочеса подвижния район на насипа. Един от спасителите падна в цепнатина; само незабавното пренасяне в станция Циолковски и неотложната лекарска намеса му спасиха живота. Но и тогава хората не напуснаха белия облак, защото всички чуваха отслабващия глас на Роже.
След пет часа той замлъкна. Но беше още жив. Знаеха за това. Всеки скафандър освен обикновената апаратура за радиотелефонна връзка имаше миниатюрен автоматичен предавател, свързан с кислородния апарат. Всяко вдишване и издишване се предаваше чрез електромагнитните вълни до станцията, където се регистрираше от специален показател — нещо като „магнитно око“: зелено светещата пеперуда трепкаше с криле, равномерно ги разтваряше и свиваше. Това фосфоресциращо мигане показваше, че загубилият съзнание, агонизиращ Роже все още диша; пулсирането ставаше все по-бавно — никой не можеше да излезе от радиостанцията, стълпените в нея хора безсилно чакаха смъртта му.
Роже диша още два часа. После зеленото огънче в магнитното око затрепера, сви се и замря. Едва след трийсет часа откриха обезобразеното, станало на камък тяло и го погребаха, без да снемат скафандъра, в този смачкан металически покров като в ковчег. После прокараха нов път, по-точно — онази скална пътека, по която Пиркс дойде на станцията. Канадците бяха готови да ликвидират станцията, но техните упорити английски колеги решиха проблема за доставяне на припаси по начина, предложен за първи път на Земята при щурмуването на Еверест. Тогава беше отхвърлен като нереален. Реален се оказа едва на Луната.
Ехото на катастрофата обиколи Земята в многобройни, понякога съвсем противоречиви версии и накрая цялата врява утихна. Трагедията стана част от хрониките на борбата с лунните пустини. В станцията на смени дежуреха астрофизици. Така минаха шест лунни дни и нощи. И когато изглеждаше, че на тази толкова препатила станция вече няма да се случи нищо сензационно, радиото на Менделеев една сутрин изведнъж не отговори на повикването на Циолковски. И този път нататък се отправи команда от Циолковски — да спасява или по-вероятно — да изясни защо станцията мълчи. Ракетата им се прилуни в подножието на големия сипей под Орловия връх.
Те се добраха до купола на станцията, когато почти целият кратер беше залят от още непрогледна тъмнина. Само под самия връх стоманеният череп искреше в хоризонталните лъчи. Входният люк беше широко отворен. Под него, до стълбичката, лежеше Севидж — в такава поза, сякаш беше паднал от стъпалата. Беше умрял от задушаване — бронираното стъкло на шлема му беше пукнато. По-късно на вътрешната страна на ръкавиците му откриха едва забележими следи от каменен прах, сякаш се връщаше от катерене по скалите. Но тези следи биха могли да бъдат от по-рано. Вторият канадец, Шалие, бе намерен едва след щателно оглеждане на всички околни пукнатини и жлебове. Спасителите се спуснаха по тристаметрови въжета и измъкнаха тялото му от дъното на пропастта под Слънчевата врата. Трупът лежеше едва на няколко десетки метра от мястото, където загина и беше погребан Роже.
Всички опити за възстановяване картината на случилото се изглеждаха безнадеждни. Никой не можеше да предложи правдоподобна хипотеза. На местопроизшествието пристигна смесена англо-канадска комисия.
Часовникът на Шалие беше спрял на 12, но не се знаеше кога точно се е разбил — по пладне или в полунощ. Часовникът на Севидж показваше два. Внимателната проверка (проверяваха толкова внимателно, колкото позволяваха човешките способности) показа, че часовниковата пружина се е развила до края. Явно часовникът на Севидж не беше спрял в момента на смъртта му, а беше продължил да работи още известно време.
Вътре в станцията цареше обикновеният порядък. В станционния дневник, където записваха всички по- съществени събития, нямаше нищо, което да хвърли върху произшествието поне малко светлина. Пиркс го проучи ред по ред. Записките бяха лаконични. В този и този час са проведени астрографични проучвания, експонирани са толкова и толкова негативи, в еди-какви си условия са проведени следващите наблюдения — нито една от тези стереотипни бележки нямаше дори косвена връзка с онова, което се беше случило на станцията през последната лунна нощ на Шалие и Севидж.
Всичко в станцията свидетелствуваше, че смъртта е дошла съвсем неочаквано за обитателите. Намериха отворена книга, на чиито полета Шалие беше правил записки: лежеше, притисната от друга книга, за да не се затворят страниците, под все още светещата електрическа лампа. Отстрани имаше лула. Тя се беше наклонила и падналото от нея въгленче беше леко разтопило пластмасовата настилка на пода. При това Севидж беше приготвял вечеря. В кухнята имаше отворени консервни кутии, в паничката — разбъркана каша за омлет, вратата на хладилника зееше, на бялата маса стояха две чинии, два прибора и нарязан, засъхнал хляб…
Значи един от тях беше прекъснал четенето и оставил димящата лула — като човек, който напуска стаята само за няколко минути. А другият е захвърлил готвенето на вечеря и тигана с разтопена мазнина, без дори да затвори хладилника… Надянали са скафандрите и са излезли в нощта. Едновременно? Или един след друг? Защо? Накъде? Те са били на станцията вече две седмици. Отлично са познавали местността. Пък и нощта се е свършвала. След петнайсетина часа е щяло да изгрее слънцето. Защо не са дочакали изгрева, щом като двамата — или единият — са решили да се спускат на дъното на кратера? За подобно намерение на Шалие свидетелствуваше мястото, където го намериха. Той е знаел, а също и Севидж, че спускането към скалната плоча под Слънчевата врата, където пътят ненадейно се прекъсва, е безумие. Полегатият наклон на това място става все по-стръмен, сякаш кани да се спуснеш надолу, но след двайсетина крачки зейва пропастта, образувана от срутването. Новият път заобикаляше това място и продължаваше по алуминиевите мачти. Това знаеше всеки, който поне веднъж е бил на станцията. И изведнъж един от постоянните й сътрудници е тръгнал именно нататък, започнал е да слиза по плочите, водещи в пропастта. Защо? За да се убие? Нима този, който иска да се самоубие, се откъсва от увлекателно четиво, оставя разтворена книга, димяща лула и тръгва на среща със смъртта?
А Севидж? При какви обстоятелства се е пукнало стъклото на шлема му? Когато е излизал от станцията, или когато се е връщал? Или е тръгвал да търси Шалие, който не се е върнал? Но защо не е излязъл заедно с него? А ако е отишъл, как е могъл да му позволи това слизане към пропастта?
Толкова много въпроси нямаха отговор.
Единственото нещо, което явно не беше на мястото си, беше пакет с негативи за регистрация на космическите лъчи. Той лежеше в кутията на бялата маса, до празните, чисти чинии.
Комисията дойде до следния извод: този ден е бил дежурен Шалие. Потънал в четене, той изведнъж забелязва, че наближава единадесет. По това време той е бил длъжен да смени експонираните фотоплаки. Фотоплаките се експонираха извън станцията, На стотина крачки нагоре по склона в скалата беше изсечен недълбок кладенец — стените му бяха покрити с олово, за да може върху фотоплаките да падат само лъчи от зенита. Това е било едно от необходимите условия на тогавашните изследвания. И така Шалие е станал, оставил книгата и лулата, взел нов пакет негативи, надянал скафандъра, напуснал станцията през шлюзовата камера, отишъл до кладенеца, спуснал се в него по изсечените стъпала, сменил е фотоплаките и вземайки експонираните, е тръгнал назад.
На връщане той се е заблудил. Кислородният му апарат не беше повреден, значи съзнанието му е било помрачено не от аноксия — кислороден глад. Така поне можеше да се предположи след прегледа на разбития скафандър — след измъкването му от дъното на пропастта.
Членовете на комисията стигнаха до убеждението, че съзнанието на Шалие внезапно се е помрачило — иначе не би объркал пътя. Знаел го е прекалено добре. Може би ненадейно му е прилошало и е загубил ориентация — при всички случаи той е вървял, смятайки, че се връща в станцията, а в действителност се е насочил право в очакващата го на стотина метра пропаст.
Севидж, обезпокоен от дългото отсъствие на Шалие, е захвърлил готвенето на вечерята и се е опитал да се свърже с него по радиото. Предавателят беше настроен на ултракъсовълнов диапазон за местна връзка; естествено, той би могъл да бъде включен и по-рано — ако някой от дежурните се е опитал въпреки смущенията да установи връзка с Циолковски, но първо — радиото на руснаците не беше приело никакви
